Текстът е създаден като основа за представянето на „36 Маймуни“ и „Машините са кучки“, на живо пред публика; то бе част от събитията на „Следите остават – разговори със свободни хора“, осъществени от АСТ – Асоциация за свободен театър и Театрална компания МОМО през 2021 г.
Къде се намирам?! Какво се случва?
Ако сте били на представление (може би още през 2009-а, 2010-а или 2011-а година), което – още със започването си – ви е накарало да си задавате тези въпроси, има голяма вероятност представлението да е било на Гергана Димитрова и Организацията за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни“ (дълго наименование, но както съм се уверила, вярно във всяка своя дума).
С други думи, ако още преди 10-на години сте гледали представление във Водната кула, подземията на НДК, Централна минерална баня, някоя галерия или дори студио за светлинен дизайн, ако това изживяване ви е провокирало и още го помните, е твърде вероятно то да е било продукция на ОСАИК „36 маймуни“, негов режисьор да е била Гергана Димитрова, текстът – в съавторство със Здрава Каменова, сценографията – на Елена Шопова (съвместно с Никола Налбантов или не) и много от сегашните членове на екипа и съмишленици на организацията да са били замесени.
Съществува голяма вероятност „36 маймуни“ да са оказали голямо влияние върху това, което очаквате, искате, дори изисквате, от съвременния театър. Наскоро Ованес Торосян, който миналата година празнува 20 години на сцена, сподели, че интереса – пък и търсенията му – в областта на по-различното, експериментално театрално изживяване са свързани с представление, което е гледал в студентските си години в галерия, а едно от действащите лица пристигнало с автомобил. Това оказа се, е била колата на Гергана Димитрова, представлението – от пилотното издание на платформата ПроТекст, инициирана от „36 маймуни“.
По времето, когато не съм се вълнувала от нови, алтернативни форми на театър, от съвременна драматургия и тенденции, аз самата попаднах на „Праехидно“ и също си зададох въпроса „Какво се случва?!“.
Вече не си го задавам, но следвам „36 маймуни“ по петите.
Защото, освен че често очертават тенденции и експериментират – с форми и пространства, със структура на драматургичния текст, с размиване на това каква е ролята на актьора и въобще кой е актьорът на сцената, с визуална среда, музика, с добавена реалност дори – „36 маймуни“ все още виждат театъра като θέατρον на античните гърци – място за зрелище, за гледане на нещо значимо. Като изживяване за публиката. „36 маймуни“ творят театъра такъв, какъвто е бил в „античното“ си сърце – живо, сценично изкуство.
Основател и артистичен директор на най-устойчивата у нас Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни“ е Гергана Димитрова – любим драматург, режисьор и преводач.
Следя всяко нейно движение и вариация – от “Праехидно“ и „Времето на кварките“ през “Пепеляшки ООД”, “Добре дошли в България“, “Дом за овце и сънища”, до “Мовименто/Вариации“, „Танго в космоса“, „Променяне“ и „Машините са кучки“.
В биографията ѝ бихте прочели, че е учила класически балет в Държавното хореографско училище и до 1992 г. активно се е занимавала със съвременни танцови техники. Завършва обаче „Културология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, „Театрална режисура“ в НАТФИЗ и в берлинското театрално училище „Ернст Буш”.
Създава над 25 театрални представления като режисьор, автор и съавтор е на голяма част от тях, пише статии за театър и драматургия, превежда пиеси от немски. Носител е на редица театрални награди. Началото на творческия ѝ път е свързано с германската театрална сцена.
Връща се в България преди ок. 14 години; още тогава си казва, че ще прави театър колкото се може по-контролирано от самата нея, за да може да вижда какви процеси се развиват и какви са резултатите; да вижда какво предизвиква (включително у нея самата).
Познаваме я като сърце и двигател на Организацията за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни“; като създател на изключително ценната за любителите на театъра (и преди всичко за изкушените от най-новите му форми) Платформа пърформанс-четения на нова драматургия в несценични пространства ПроТекст; като представител на EURODRAM – европейска мрежа, която насърчава обмена между преводачи, автори и театралните сцени в Европа.
Ако се вгледаме в продукциите на „36 маймуни“, от „Праехидно“ насетне (и изключвайки единствено Времето на кварките), ще открием името на Здрава Каменова като съавтор на драматургичния текст и като изпълнител. Ще открием и това на Елена Шопова като художник на представленията, на Никола Налбантов, отговорен за видео арт и анимация, често и на музикантите Павел Терзийски и Веселин Веселинов-Еко. Освен тях, особено в първите години на „36 маймуни“, важни фигури, свързани както с първите продукции на сцена (или по скоро всякакви необичайни сцени), така и с първите издания на ПроТекст, са Младен Алексиев, Петър Мелтев, Василена Радева и Петко Стоянов.
Тези повтарящи се в афишите имена говорят за устойчивост, жизненост (и инат), не толкова обичайни за съжаление (и по ред причини), нито за свободната сцена, нито за неправителствените организации. И въобще за кой ли от нас (занимаващ се или не с изкуства и култура)…
Големите въпросите, теми и търсения на „36 маймуни“
„Всяка тема предопределя театъра, който ще правим, предопределя формата. Така че в нашия има много лица, има и много гласове“, споделя Гергана Димитрова. За зрителите, работата на „36 маймуни“ означава неповторим, несъпреживим по друг начин, досег със „живите“ сценични изкуства – тя ни дава различни ъгли, през които да ги погледнем; различна, смела драматургия; различни, винаги вълнуващи визуална и музикална среда; различни, интелигентни, свежи, динамични и поставящи актуални въпроси текстове.
„Вдъхновявам се от това, което е около нас.
Смятам, че колкото и да е плашещо, то е също много, много вдъхновяващо“, сподели Гергана в един наш разговор (видео интервю).
Сред големите теми в работата на „36 маймуни“ са: Какво е реалността (въпрос, който ги вълнува още от Праехидно), какво е времето, накъде се движим?
„Странното при това движение е, че то не спира. И не може да бъде спряно“.
В друг наш разговор („пандемично видео интервю“ в две части, наред с всичко друго засягащо темата за културните политики, устойчивостта и структурната подкрепа), Гергана Димитрова каза, че: „Технологиите по някакъв начин са едно продължение на човека. Или на някакви негови сетива, които той няма в тялото си. Но ги е развил чрез разума си – най-важното, поне за мен, сетиво. По този начин човекът се увеличава, удължава… Увеличава способностите си и траенето си във времето, което за него е голям проблем. Тази негова нетрайност.
Въпросът за технологиите е въпросът за хората по някакъв начин.“
Затова продължава да ме вълнува въпросът накъде е тръгнал човекът. Още повече, че напредъкът на технологиите е свързан с увеличаване на страха, на сценариите какво може да се случи в бъдеще“.
Без да дават оценки дали утрешният свят, ще е по-добър или не, Гергана Димитрова и „36 маймуни“ го наблюдават. Едновременно с това наблюдават нашия страх, любопитство, вълнение, ентусиазъм.
Здрава Каменова споделя, че „по почти детективски начин“ сглобяват истории от локални и световни събития, като
„най-невъзможните са цитирани от живота“.
Това прави текстовете им, отново по нейните думи „иронични, абсурдни, меланхолични, често истерично-смешни, бъкащи от емоции“.
По повод на първия текст, по който работят като съавтори Здрава Каменова разказва: „Тя така ме изненада с тази перспектива, с посоките, които ми даде, така хубаво се сработихме, че не можем да се пуснем вече толкова време“.
А перспективите, които „36 маймуни“ ни дават – както с ПроТекст, така и с всяко представление, са важни и необходими на свободната сцена и любопитния зрител. И вече 14 години „не се пускаме“ от възможностите, които ни дават. Още от времето на първия:
ПроТекст
ПроТекст всъщност са пърформанс-четения на нова драматургия в несценична среда. За мен това е един от най-ценните процеси, инициирани от „36 маймуни“, не само, защото самият формат е измислен от тях, нов и революционен, а и защото е работещ.
Гергана Димитрова описва пърформанс четенията с две думи така – „скица на представление“. Всъщност това е една много ценна среща между драматургичния текст и публиката му, в която звездата е не толкова сценичната среда, музиката, осветлението, режисьорът и дори актьорът, а именно той – драматургичният текст. Това е особено ценно, когато самата публика иска да се срещне с новата драматургия, когато харесва не само Чехов и Шекспир, но е любопитна към своите съвременници. А публиката не се среща чак толкова лесно и често с тях в големите театри.
Не си представяйте четене от лист и папка обаче. Формàта „пърформанс-четене” се развива на базата на класическото сценично четене, приближавайки го до прото-представление. Получава се самородна синтетична изпълнителска форма, на границата между четенето, site specific пърформанса и представлението.
Този пилотен проект на „36 маймуни“ стартира през 2007 г. с две основни задачи: популяризиране на съвременна драматургия – бързо, лесно и евтино, и привличане на млада публика към алтернативните съвременни театрални форми. Доказва се успешен и в двете. Невъзприет в началото от критиката като театрална форма, днес ПроТекст е наложен като „утвърдена марка” на алтернативния театър, а „36 маймуни“ получава покани за провеждане на ПроТекст-работилници от др. страни.
Показателно в тази връзка е, че през 2021 г. ПроТекст прерастна във фестивал с международен обхват. Десетото издание на платформата стана модул от Фестивала за нова драматургия, организиран от Гьоте-институт България, в рамките на тригодишен международен проект за нова драматургия от региона на Югоизточна Европа (под името New Stages Southeast).
3 видео интервюта и надниквания към репетиционната на ПроТекст 2021
Продукциите на 36 маймуни
Докато се подготвях за лекцията разказвах на много хора за „36 маймуни“ (и имах не едно и две опитни зайчета). Пробвах да припомням представления от преди повече от 10 години. Оказа се, че дори самото заглавие да не им проговаря веднага, те помнят изживяването.
„Знаеш ли, сега като го разказваш, аз съм бил на това с прилепите във Водната кула…“. „О, помня я тази проехидна“…
Всъщност „това с прелепите“ е една от първите продукции на 36 маймуни – „Ева Бехщайн – нощта на прилепите”. Или театрална инсталация, която насочва вниманието ни към един застрашен вид прилепи, населяващ и територията на България. В годината на прилепа (2011) тя е представена на „Арт Фест Водна Кула”, а две години по-рано – в Нощта на прилепите (2009).
Илюстративно за работата на „36 маймуни“ е, че през ноември 2020 и януари 2021 г. ни подариха видео-проекта „В малкия голям свят на прилепите“ (What About Bats?), а участие в проекта има прилеполога от „Ева Бехщайн“ – Антония Хубанчева. Преди повече от 10 години съвсем млад учен, а днес докторант на БАН и много чаровна водеща във филма, Антония Хубанчеваразказва за експериментите си в областта на сензорната екология. Един от актуалните му въпроси е какво мислят учените за връзката между пандемията с COVID 19 и прилепите, а след всяко онлайн излъчване имаше дискусия.
Друга знакова продукция на 36 маймуни е „Хамлетмашина“ от Хайнер Мюлер: Пърформанс-четене и театрална интерпретация, която съчетава литературно четене, мултимедийна импровизация и концерт на живо. Премиерата му е през 2010 г.
Но, ако говорим за наистина знакови, определящи за българската сцена продукции на „36 маймуни“ тръгваме от „Праехидно“. „Праехидно“ е, по думите на авторите си, „еко-терористичен коктейл, забъркан от много герои (Тед Качински, една проехидна, една съпруга, дете, пощальон, стряскащите теории на самодоволни учени, всевиждащ сателит, космически асансьор и милиарди наночастици), всички търсещи отговор на въпроса “А, къде е реалността?”. Представление, което е едновременно сериозно и леко, увлекателно и съдържателно – точно каквото трябва да бъде всяко бомбаджийско кабаре.“. И каквото ще бъде всяко, продуцирано от „36 маймуни“.
Въпросите, поставени от този независим театрален проект и днес звучат актуално, това което ние виждаме като зрители е динамично и задъхващо действие и впечатляваща актьорска игра. След премиерата (2011 г.) драматургията му е наречена „провокативна“, режисурата – „дръзка“, сценографията – „ефирна, но категорична“, визуалната и музикална среда – „находчиви“. Определения, които са приложими към всяко следващо представление и се превръщат в разпознаваем стил на „36 маймуни“.
„Праехидно“ може да се похвали с награда “Икар 2012” за драматургичен текст (той е на Здрава Каменова и Гергана Димитрова) и награда „Икар 2012” за режисура.
Следва друго знаково представление (по много причини) – „Времето на кварките“. Или естественото продължение на една от 4-те миниатюри, съставили „ПроТекст 5: Навреме“ през 2012 г. в Централна минерална баня (още едно доказателство за устойчивост, жизненост и ефективност). За него „36 маймуни“ събират същия екип, „но въоръжен с още повече познания по квантова физика и чувство за хумор“.
„Времето на кварките” успя да „щурмува“ разбиранията ни за времето и да изследва понятието „време” през очите на съвременната наука. А за да бъде тази наука и достиженията ѝ разбрани, избра езика на театъра. Така по забавен, но същевременно задълбочен и коректен начин представи едни от най-интересните парадокси в съвременната физика.
„36 маймуни“ избират формата „театрална инсталация” (в порутената сграда на бившето кино Македония) – мъглява и неясна за аудиторията, но даваща достатъчно свобода за артистични идеи. Основният проводник на информация в спектакъла е случващото се пред нас интервю с действителен физик-експериментатор, в което водещия го кара да коментира същото представление, но на което явно са били вчера и което водещият остро критикува. Забавно и със завидна доза автоирония. Публиката се движи свободно между различните обекти и среща два кварка – изпълнители, които също циркулират в залата и представляват жива инсталация, демонстрираща метафорично и бутафорно част от схващанията на съвременната наука за елементарните частици, от които сме изградени.
С този проект (премиерата му е през 2013 г.) екипът продължава да развива концепцията си за „научен театър”, а ние сме им благодарни, че все така вярват, че театърът е един от най-добрите медиуми за споделяне на идеи, емоции, но и информация.
Следва „РЕЯ“ от Петко Стоянов и Здрава Каменова (през 2013 г.) – антиутопичен моноспектакъл за връзките между икономическото развитие, околната среда и мястото на социалния индивид в бъдещето общество.
„НДК споделя своите истории: разходка сред ГРАДСКИТЕ ЛЕГЕНДИ“ (с премиера на 16-18.10.2015 г.) е мобилна театрална site specific инсталация, осъществена в подземията на НДК, на минус 2-ри етаж.
Темата интерпретира легендите от и за социализма, които се крият зад официалната история. За проекта 36 маймуни решават да отидат в подземията на Националния дворец на културата (НДК). Режисьорите Гергана Димитрова, Василена Радева и Петко Стоянов работят заедно с авторите Здрава Каменова и Мирослав Христов.
Заедно те извършват проучвания и провеждат множество интервюта, за да съберат, преразкажат и представят най-интересните, провокативни и спорни мистификации, свързани с НДК и неговата история. Зрителите се срещат с градските легенди чрез интерактивни инсталации, създадени от сценографа Елена Шопова. Екипът отправя покана към „хора със смели сърца на призрачна разходка из подземните коридори на НДК“.
„Пепеляшки ООД“ е друго любимо представление, боравещо с предварително, задълбочено изследване, актуална тема, хумор и ирония. Премиерата му е в София и Щутгарт 2014 г. „Пепеляшки ООД“ е коопродукция на 36 маймуни и ТАРТпродукцион Щутгарт и проследява преплитането на историите на три жени на прага на средната възраст. Макар да идват от различни страни (Италия, САЩ, България) и да говорят различни езици, техните въпроси и копнежи, очаквания и трудности, учудващо добре кореспондират помежду си. „Пепеляшки ООД“ е опит за скициране на един събирателен образ на жената и формулиране на нейната адекватна позиция днес, а „екипът се впуска в търсене на следите от един универсален „женски” език на съвремието“.
„Добре дошли в България“, макар и обявено като пърформанс четене, е едно от най-забавните представления, които съм гледала изобщо.
Все така следвайки „36 маймуни“ по петите и всички разнообразни и задълбочени неща с които се захващат, бих отбелязала, че „Добре дошли в България“ е пиеса, написана по време на творческата резиденция за колективно писане на организацията, проведена през март-септември 2016 г. Действието се завихря на фона на бежанската криза в Европа, когато президентът на републиката призовава всички българи да се включат активно в привличането на бежанци, които да се заселят в България, за да усвоим жизненоважни пари по евро фондовете. Действието се завихря главоломно, диалогът и актьорската игра са брилянтни.
Отново знаков и важен е „Дом за овце и сънища“ (макар и в друг регистър на емоциите, които предизвиква и днес). В него Здрава Каменова (отново съавтор на драматургичния текст и главен изпълнител на сцената) през голяма част от времето говори тихо, шепне, реди истории от близкото минало и съвремието ни; музиката е на живо и много въздействаща; изживяването на зрителя се допълва от деликатна и находчива визуална и звукова среда. И то, по лични наблюдения, е дълбоко разтърсващо за мнозина, много живо, интимно.
Спектакълът е част от проекта „Къщи, обитавани от духове“ или „Haunted Houses“ –мултинационална копродукция за неосъществимата идея за чиста нация. Театрални компании от София, Атина и Истанбул използват документални източници, за да проследят историческите вълни на преселения в периода между 1912–1923 г., връщайки изоставените къщи и техните жители отново към живот. Близо година екипите проучват и разменят идеи. В резултат те развиват три театрални вечери, представени на фестивала „Война и мир“ в Берлин.
Представленията, създадени в три различни града, но свързани помежду си, разкриват колко плашещо сродни са днешните политически призиви за чистота и единство на нацията спрямо тези от близкото минало. Премиерата му е в края на 2018 г., отличено е с награда Икар 2019 за музика на Павел Терзийски и номинация за Икар 2019 на Здрава Каменова за главна женска роля, наградата BRÜCKE Berlin 2020 за драматургия и превод.
„Мовименто/Вариации“ пък са цели пет миниатюри и едно интервю на тема движение, обединени в едно. Премиерата на представлението е през 2018 г. в ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс.
В този своеобразен разговор с обща тема движението и разпространението – на идеи, на дигиталната динамика; на #Me Too и Илън Мъск; на движението на пазари и природни ресурси; на неизменното движение към смъртта; на технологичното развитие, дори на движението из космоса – Гергана Димитрова включва гласовете на пет авторки с различна националност, език и творчески интереси. Спектакълът започва с интервю с хореографката и изпълнителка Галина Борисова, което задава и смисловата рамка, основното тематично скеле на представлението. Петте фрагмента, които конструират авторките Здрава Каменова, Мариана Събева, Улрике Сиха и Ив Лей в „Мовименто/Вариации“ са напълно самостоятелни истории, но темите, които засягат са част от общия наратив на нашето ежедневие.
На „Танго в космоса“, с премиера през ноември 2019 г., се радваме още на различни сцени. Представлението пътува и е много успешно, а Здрава Каменова казва, че неговото „ключе е, че всички сме свързани“.
Пророчески (и писано пред-пандемично от Здрава Каменова и Гергана Димитрова), част от историята се развива в Китай, друга в Аржентина, в България и на луната, в нея има вируси и апокалипсиси, но „представени по много човешки начин“. Любопитна подробност е, че едно фикционално хрумване, част от сюжета на „Танго в космоса“ – система за социален рейтинг, ограничаваща права и свободи, през 2021 г. вече е факт.
Много интересен експеримент (особено за мен като зрител) беше „Случаят Пипилоти Мист”, пиеса започнала своя живот като онлайн пърформанс четене в края на март т.г., в 3 епизода, подобно на мини сериал, с музика на живо от Веселин Веселинов Еко, и разказваща за мистериозно изчезнала художничка. „Случаят Пипилоти Мист“ е базирана на реални факти от живота на Астрид Линдгрен и на творби на концептуалната артистка Пипилоти Рист, заела името си от героинята на Линдгрен.
Пиесата тематизира границата между изкуството и реалността… по много детективски начин. Включително при написването и създаването си, както споделят Гергана и Здрава. Пиесата всъщност е работа в процес, който може да бъде проследен във Facebook страницата ѝ.
„Машините са кучки“ е най-скорошната продукция на „36 маймуни“. Премиерата на представлението беше на 18 април 2021 г. на сцената на Сити марк арт център., а наблюденията ми откъм салона показват, че това е една от най-топло и шумно приетите (заради смеха и аплодисментите) пиеси на 36 маймуни.
В хода на подготовката на тази лекция имах наистина огромното щастие първо да прочета текста на пиесата, после да присъствам на репетиция, а накрая и да я гледам сред публика. Откъм салона впечатления са за лекота на поднасянето, зрителите се озовават съвсем естествено и неусетно в един свят, който макар технологичен, чувстват като свой и автентичен. Но ви уверявам, че етапите, на които станах свидетел крият много труд, жар и отдаденост.
Иначе въпросите, които си поставя най-новият спектакъл на Здрава Каменова и Гергана Димитрова, по идея на Иво Стаменов ОттО, са интересни и предполагащи множество комични ситуации.
Пиесата ни запознава с Герда, която точно е решила да поеме на път, към мечтите си. Единствените ѝ партньори в това пътешествие са машините, в чиито добри намерения и способност за емпатия човечеството отдавна се съмнява.
Герда се отправя на пътешествие (английската дума quest е още по-подходяща), а ние я следваме, за да си зададем някои вечни въпроси по нов начин. Бихме могли да опишем сюжета като един класически мономит – като този, който Джоузеф Камбъл описва още през 1949 г. в монографията си„Героят с хиляди лица“. С мономит Камбъл въвежда идеята, че всички ние споделяме един универсален героичен цикъл: герой – пътешествие – препятствие-чудовище – преборването му, трансформиращо и самия герой – победоносно завръщане.
И макар пътешествието на Герда да може да се впише в този цикъл и тя да е същинска жена-героиня, „36 маймуни“ нямаше да са това, което са, ако не успяваха да „поразбъркат“ и най-универсалния цикъл и наратив, ако не ни даваха двойна перспектива. В този случай екипът на представлението ни позволява да погледнем „с очите“ на машините.
Здрава Каменова признава, че в началото искала да е против машините. В хода на писането обаче текстът получава „по-интересен ракурс и в крайна сметка е една любовна история между машините и човека, опит да ги помирим, да търсим диалог.“
Александър Митрев пък, който играе през сложна машина (и има цели 9 роли), добавя че спектакълът ни помага да разберем и „Как гледаме като човек на човека, виждаме ли се в опита си да се видим?“.
От историята на една жена и нейния бунт срещу машините и на тези машини, които се чудят как да разберат нейната съвсем различна логика – пиесата се пренася в това какво ни очаква и как ние трябва да развием комуникацията си с технологиите и най-вече с изкуствения интелект. „Което е от голям интерес за хората, които се интересуват от тяхното бъдеще“, смята Гергана Димитрова.
Наред с много от вечните въпроси за реалността, времето и смисъла на съществуването, „Машините са кучки“ ни изненадват и с други. Сред любимите ми са: Какво мислят машините за нас?Можем ли да създадем съвършена машина, ако самите ние сме несъвършени?, „Защо хората все повече говорят на машини и все по-малко говорят помежду си?“ И отекващия така отрезвяващо (зададен през един второстепенен персонаж):
„Хората питат: мислите ли, че роботите ще имат душа? А аз ги питам защо смятате, че хората имат душа?“
…
В един от последните ни разговори попитах Гергана Димитрова продължават ли да я вълнуват новите театрални форми, диалогът между изкуство и наука, въпросите за движението и реалността.
Заедно се питахме дали ще мислим по-различно за „живото“ изкуство и за неговото споделяне след дългия период на изолация. Тя все така вярва, че за да има пълнокръвен театър, то
„твоето изживяване – това на зрителя – трябва да е на живо!“
Защото „за театъра, като живо изкуство е много важна тази обмяна на енергия, „вируси“ и идеи. На живо.“
Всъщност искаме ли такъв театър? Театър, който ни провокира с нови форми, който е съвременен по дефиниция и изпълнение, който следи и задава тенденции, който ни въвлича с актуалността на темите си. И едновременно с това – театър, който в сърцето си е същинско сценично изкуство – живо. Който по много античен и верен начин – в сърцето и душата си – е θέατρον: държащ и „зрелището“ (в смисъла му на нещо важно и живо, случващо се на сцена), и публиката еднакво добре под око. И моят отговор е: искаме. Даже много!
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.