Почитателите на Магда Сабо вече могат да разгърнат първото българско издание на “Für Elise” – една от най-интимните и мистериозни творби на голямата унгарска писателка. Преводач на книгата е Нели Димова. Художник на корицата е Дамян Дамянов.

“Für Elise” (ИК „Колибри“) е вдъхновена от личния живот на писателката. Действието се развива в Дебрецен в периода между двете световни войни, а централна фигура е осиновената сестра на Магда – Цили, измислен от авторката персонаж. Цили е четиригодишно сираче, очарователно русо дете, което всички обичат и покровителстват. Как расте редом до нея своенравната, егоистична, талантлива и смела Магда? И защо 85-годишната писателка е изпитала необходимост да разкаже за детските и младежките си години, сякаш наистина е имала сестра?

Магда Сабо успява майсторски да накара всички да гадаят кой се крие зад този образ – дали нейната най-близка приятелка, дали първата съпруга на нейния любим Тибор Соботкаи, или пък самата Магда, каквато винаги е искала да бъде. През самоирония, искреност и самопознание Сабо ни описва как е изградила себе си като писателка.

Магда Сабо, която спечели българските читатели с „Вратата“, „Улица Каталин“ и „Пилат“, е най-известната и най-превежданата унгарска писателка от ХХ век. Родена е през 1917 г. в Дебрецен. Започва кариерата си като поетеса, но успехите и признанието идват с прозаичните ѝ творби, сред които „Фреска“, „Кажете на Жофика“, „Абигейл“, „Сърната“, „Старомодна история“, „Карнавал“, „Вратата“. “Für Elise“ е публикувана през 2002 година. Магда Сабо не успява да напише планираното продължение и тази недовършеност допринася за магията на творбата.

Магда Сабо открехва “Вратата” към една добра литература (ревю, откъс и избрани цитати)

В голяма част от романите си Сабо извежда на преден план силни женски характери в сложни човешки изпитания на фона на исторически събития, на които авторката е свидетел. Книгите ѝ са преведени на 42 езика. „Вратата“ попада в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Няколко от романите ѝ са с автобиографични елементи, а действието в тях се развива в любимия ѝ роден град.

Знак на признание за творчеството на Магда Сабо са престижните награди „Кошут“ (1978), „Агнеш Немеш-Над“ (2000), „Прима примисима“ (2003). Писателката умира през 2007 г. на деветдесетгодишна възраст с книга в ръка.

“Für Elise”

Магда Сабо

Мъжът и жената, които сключили брак в най-кървавия период от Първата световна война, се подготвяли да въздадат справедливост не на бъдещето, а – като изкупление – на миналото. Жената – моята майка – тъкмо се била развела с първия си съпруг, който никога не успял да пробуди отговор от тялото ѝ, и до това решение стигнала не защото мъжът, почти неин връстник, с когото я били обвързали, ѝ изневерил с най-близък член от семейството – четиринайсет години по-възрастната от нея леля Гизела, този факт най-много да бе нюансирал решението ѝ, но не го бе мотивирал. В действителност тя търсела осъществяването на детския си блян: за пръв път в живота си искала да бъде напълно свободна и не без основание си представяла, че край новия си ухажор, баща ми, наистина ще бъде такава, защото не познавала по-възпитан и приятен човек, защитаващ с необичайна солидарност човешкото достойнство и спазващ строги морални норми, от необичайно популярния в неприветливия град съветник. Допускала, естествено, че и той може да има сексуални желания, този мъж обаче жадувал не само за съпруга, но и за наследник, надявал се тя да му роди мечтателно русо момиченце, промъкващо се като фея между цветята, на което и двамата, напук на тяхното преминало под знака на забрани и заповеди детство, ще дадат топлината на щастливото семейно гнездо, защитено от сигурността на родителската любов.

Брилянтната логика на майка ми, която до новия брак ѝ помагала да се измъква от почти всяка задънена улица в живота, този път не анализирала достатъчно внимателно формулираната с лирична красота, много човешка молба за женитба и не помислила за едно. Решила, че след раждането на детето веднага ще може да изхвърли от съвместния живот тази част от мъчителните за нея, натоварващи съпружески задължения, че повече няма да ѝ се налага да участва в плашещото я преживяване, каквото представлявало за нея близостта на мъжкото тяло, та нали все пак тя почтено дала това, което поискали от нея. Като пораснах, разбрах къде се бе препънала майка ми, наследила кръвта на поети, богослови, но и на търгаши, работили в разцвета си в световната търговска мрежа: представяла си е, че след като роди желаното дете, ще може да остане до смъртта си верен, любящ спътник на новия си другар; защо от нея да се очаква нещо повече или друго, след като е изпълнила условието? Болезнено е била изненадана, че съветникът я доближил със страст, изискваща и друго, тя обаче не се почувствала длъжна да го приеме и щом вратата на детската стая се отворила, заключила тази на общата спалня. С нежни и подобаващи на съпруга искрени слова предупредила слисания чукащ на вратата мъж, че това, на което се надява, освен ако не я принуди и което няма да донесе радост на никого, е напразна надежда.

Нося достатъчно от гените на баща ми, та може би дори без да го формулирам, просто съм разгадала несподеления, подсказан от поведението му отговор; след смайващото заявление съпругът, очевидно наранен и примирен, приел указа и не се опитал да разубеждава съпругата си. Започнах да се замислям за това по какъв начин е отговарял на естествените си мъжки нужди едва когато, след като почина, отворих бюрото му и открих едно от чекмеджетата, пълно със стихове. Не ме изненада, че е познавал тайната на творческото съзидание – умението за писане на поезия бе дар по рождение във всяко едно разклонение на семейството ми, – порази ме не фактът на съществуването на стихотворенията, а съдържанието им, как оплаква отминаващата младост, сетне отминаващото здраве и накрая – като сбогуване със завинаги приключващия живот – с колко болка пита защо трябва да остави света, който въпреки всичките грижи и горчивини е прекрасен. Баща ми впрочем се сбогува в сонетите си не само с неусетно отлитащите часове, но и с един силует, който седи до него, с едно лице, забулено със светлосив воал и тамянов дим, осветявано от слънчев сноп, навлизащ през цветния рисунък на църковния прозорец, докато тече литургията. В няколкото незабравими мига на светия обред в дланта му почива облечена в ръкавица ръка, която после уплашено е сключена в молитва, при причестяването коленете, както и тези на баща ми, клопват в стъпалото за коленичене.

Че по някакъв начин е замествал забранените съпружески ласки като Михай Тимар от „Златния човек“, се разбираше от сонетите, но нито сравнение, нито намек, нито загатване подсказваха кого скриваше сивият воал, баща ми пазеше и чуждите тайни. Майка ми стоеше до мен, докато ровех в чекмеджето; при вида на ужасеното ми лице взе от ръцете ми малката стихосбирка и се зачете. Истински се потресох едва когато погледнах до този момент безпомощно тъжното лице и внезапно разлялата се на него усмивка, каквато само една майка би дарила, и в миг разбрах – станалото е станало, доказателството за него сега попадна в ръцете ѝ, но то по никакъв начин не отнемаше нищо от красотата на прекараните в брак четиресет и две години. Това, за което свидетелстваше усмивката ѝ, освен отбелязването на фактите, бяха разбирането, безропотното примирение, цялото човешко достойнство и лоялност на майка ми. Осъзнаването в какво е съгрешила тя – онова, от което баща ми очевидно не е можел да се лиши – също бе изписано на лицето ѝ; на какво основание би могла да го упреква, та нали мъжът бе помолил и тя бе заключила вратата, а не той. От този момент нататък майка ми щеше да забули с нов воал тайната на случилото се някога някъде, то не се отнасяше нито до приятели, нито до членове на семейството, нито до града, а още по-малко до общото им дете. Забеляза, че наученото ме разтърси, поклати глава и закри очите ми с винаги благоуханните си пръсти: да спра да чета, писаният текст не е глава от историята на моя живот, а от този на баща ми. Потреперих, усетила закрилата на бранещите ръце, толкова скована бях, толкова по средновековному строга, толкова ужасно тесногръда, а до мен стоеше разбирането, милосърдието, не прошката, защото майка ми не смяташе случилото се, прочетеното от мен, за престъпление, а само за доказателство за платената сметка. Аз, разбира се, дълго държах затворени очите си под пръстите ѝ, след това я погледнах свенливо и смутено, все пак в нашата връзка аз, независимо от възрастта ми, си оставах детето, баща ми за мен никога не е бил мъж, просто татко, нито пък майка ми – съпругата, а жената, която ме е родила, и ако и в юношеските ми години в съзнанието ми да изникваше случайно образът на някога единяващите се тела, в резултат на което се бях родила аз, веднага го прогонвах отвратена, болезнена ми бе дори само мисълта за това. Днес вече знам, че моделът на тяхното поведение и деликатното мълчание са били дотолкова определящи във формирането ми като личност, колкото и унаследената от двамата генетична формула.