Няколко години след като белгийската писателка Амели Нотомб се прости с баща си с книгата си „Първа кръв“, смъртта на майка й я подтиква да направи (почти) същото. Ето защо най-новата й книга „Толкова по-добре“ (Изд. „Колибри“) е посветена на живота и личността на майка й. За разлика от личния, предаден от първо лице разказ за баща й, историята на семейството на майка й е представена от дистанция, а имената са променени. Нотомб прави уточнението, че е наясно, че истинските имена на майка й, нейните сестри, родители и баби винаги могат да бъдат намерени, но тя прави този избор, защото има нуждата да разкаже тази семейна история точно по този начин и дава на майка си името Адриен.

Сюжетът

Брюксел, 1942 година. Поради рисковете от бомбардировки 4-годишната Адриен е поверена за два месеца на злобната си и тиранична баба. За да понесе враждебната атмосфера, момиченцето възприема поведение, което се резюмира с две думи: „Толкова по-добре“. През целия си живот, чак до смъртта си през 2024-та, Адриен ще използва тази вълшебна формула, за да оцелява.

Историята започва като жестока приказка, за да премине накрая в трогателна интимна изповед – самата Нотомб влиза в повествованието със своите съмнения и страхове в двойната роля на разказвачка и читателка на собствения си текст. „Толкова по-добре“ е ода за приспособяването, за куража и за независимия дух и едновременно с това звучи като дълго любовно писмо на една дъщеря към нейната майка.

Впечатленията

Още в първите страници на „Толкова по-добре“ ще разберете, че тази история е много тъжна и жестока и със сигурност има хора от семейството на белгийката, които не са особено щастливи, че тези злокобни семейни тайни излизат на бял свят пред такава голяма аудитория. Амели Нотомб съвсем честно и спокойно признава този факт в последните страници на книгата. Същото както откровено споделя, че роднините й въобще не са били очаровани от дебютния й роман „Хигиена на убиеца“ и са настоявали пред родителите й, че тези писателски пориви и книгите й трябва да й бъдат категорично забранени.

Майка й и баща й обаче не се поддават нито на семейния натиск, нито на семейните нещастия и насърчават Амели да следва пътя си, като й дават подкрепата си както в екцентричността и дързостта й, така и в трудностите и изпитанията, които я следват. А тези, които познават творчеството на Нотомб и книгите й, знаят, че е преминала през ужасни моменти като борба с анорексия и изнасилване. С прочитането на „Толкова по-добре“ разбрах, че именно майка й й е дала силата да се справи с всичко това, защото самата тя е оцеляла във вихрушката на нещастното си семейство единствено благодарение на собствената си устойчивост и нагласата да бъде над нещата. Да намера начин да отваря следваща страница. Да загърбва очевидната жестокост и несправедливост с една кратка като въздишка фраза “tant mieux” – “толкова по-добре”.

Първият труден житейски урок малката Адриен получава от баба си по майчина линия. Една жена, за която можем да кажем, че е била лишена от човечност по всички обществени критерии, дори най-консервативните от началото на миналия век. Озлобена от живота, тя наказва с презрение и обиди дъщерите си, а после и Адриен. Наказанията, за които ще прочетете, са разтърсващи, но важна за историята е демонстрацията, че домашните котки са на почит и са обичани, докато децата – не. Безспорно тази открита омраза травмира Адриен и като жена и майка, макар и по-обрана, тя също изпитва силна ревност и неприязън към собствените си дъщери, убива котки за хоби, а като съпруга търпи да бъде пребивана от мъжа си. Дъщерите и в това семейство биват наказвани още от рождението си, макар и по-пасивно, като им се дават мъжки имена, защото не са желаните от майката момчета. Адриен много добре вижда полюсите в живота на майка си – тя е и жертва, и насилник, но решава да я приеме такава каквато е, да се опита да предпази сестрите си и като стане достатъчно голяма, да си осигури друг тип живот и отношения с околните.

„Толкова по-добре“ е много кратка, но и много емоционална и докосваща книга. Докато основната част, която разказва за детството на Адриен, хваща за гърлото отново и отново с всяка следваща случка, то краят дава възможност да си отдъхнем с облекчение. Адриен среща любовта на живота си в момче, което произхожда от съвсем различно семейство, двамата решават да се оженият и… историята вече преминава в ръцете на самата писателка. В последните страници тя разказва, вече от първо лице, за любовта и разбирателството между родителите й, за общите им навици, за отношението към техните деца и, съвсем естествено, за нейните чувства към тях. За смъртта им и книгите, които им посвещава. А тази, последната, наречена „Толкова по-добре“, е за възхищението й към една жена, която прекарва най-крехките си години сред психическо и физическо насилие, но съумява да го изолира и да не го предаде нататък.

Избрани цитати

• „Толкова по-добре“ не значеше нищо. „Няма значение, все пак ще го използвам, защото искам да продължа да обичам мама. Толкова по-добре – тя е действала, подбудена от тъмни сили, които не мога да разбера. Вече бях забелязала, че мама не е само добра. С Жаклин тя е направо лоша. Толкова по-добре – мама върши ужасни неща, има си причина за това.

• Тогава малката вдигаше към майка си поглед, пълен с обожание. Очите й казваха, че изразът „толкова по-добре“ е любов, любов без причина, обичам те, ужасявам се от това, което правиш, няма да те променя, няма да се промениш, обичам те, не следователно, не в такъв случай, не затова, не въпреки. Толкова по-добре.

• Без независимост няма „толкова по-добре“, мислеше си тя. Вълшебната формула, която беше най-съкровената й тайна, предполагаше да не се отъждествява с друга съдба освен със собствената си. В това нямаше никакъв цинизъм – човек може да носи отговорност само за себе си. Ако свързваме благоденствието си с това на друг човек, ни чака провал. Как бихме могли да сме в хармония с тайните на живота, ако разчитаме на някого, дори и да го обичаме до лудост?

• Малката не отговори, защото не беше сигурна. Чувстваше, че е несправедливо, но беше наясно, че несправедливи неща не се случват. Само не знаеше дали подобна несправедливост би била в състояние да я обсеби до такава степен.

Откъс от „Толкова по-добре“ на Амели Нотомб

Малко за Амели Нотомб

Амели Нотомб (с рождено име Фабиен Клеър Нотомб) пише от 17-годишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва тя, а публиката й всяка година очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява новият й роман.

По отношение на процеса на писане също има стриктен график – пише по четири часа на ден от 4:00 до 8:00 сутринта, винаги на ръка. Известна е с това, че отговаря на всички фенове, които й пишат писма (на хартия, не имейли). Тази част от ежедневието й е доста подробно описана в романа й „Форма на живот”.

Нотомб е родена през 1967 г. в Кобе, Япония, в семейството на белгийски дипломат. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. Живяла е в Япония, Китай, Ню Йорк, Бангладеш, Англия.

Завръща се в Белгия на 17 г., където изучава романска филология в „Свободния университет” в Брюксел. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“.

Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пъти) и Гран При Жионо от 2008 г. Сред награждаваните й романи са „Нито Ева, нито Адам“, „Любовен саботаж“, „Изумление и трепет“, „Форма на живот“.

Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света, а романите й са на челните места по продажби вече повече от две десетилетия. Живее и пише в Париж.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева.

Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции.

И от онези, които събират усмивки“, както казва тя. Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.