Една от причините да харесвам белгийката Амели Нотомб и книгите й е маниерът й да черпи вдъхновение от истинския живот. В много от сравнително кратките, но динамични и вълнуващи истории на авторката, читателят се среща и с нея самата, като тя винаги е брутално откровена. Дори и когато разказва за най-тежките моменти в живота си – белязаното от чудовищни случки детство, израстването на чужд континент, лечението на опасно хранително разстройство. Нотомб винаги ни е доказвала, че човек става какъвто е заради и благодарение на житейските си преживявания. Последният й роман е не просто личен. Той е спомен за баща й и е нейният неповторим начин да се сбогува с него.

Сюжетът

„Първа кръв“ (Изд. „Колибри“) излиза на български език през пролетта на 2023 г., като две години по-рано вече е удостоен с френската литературна награда „Рьонодо“. Това е вълнуващ, много личен разказ, който поставя читателя пред един реален исторически факт и който е различен от всичко, написано досега от белгийската писателка. През 2020 г. вирусът Covid-19 отнася баща й Патрик Нотомб, с когото тя не успява да се сбогува на живо. Прави го с „Първа кръв“, като изразява дълбоката си почит към дипломата от кариерата и превръща трагичното събитие в силно литературно произведение.

Под формата на разказ на самия Патрик дъщерята разказва живота му от дете до първия му дипломатически пост в Конго и свързаните с него кървави събития. Разказва и за рода му, без да спестява нищо – надменния дядо, отсъстващата майка, жаждата и глада, ледената зима в Ардените. Прави го с любов и хумор, с уважение и ирония. В края на книгата, когато Патрик, който припада при вида на кръв, се оказва хладнокръвен свидетел на кървава баня, Амели заключава с думи, които биха могли да са мото на книгата: „Никога не трябва да се подценява яростното желание да оцелееш“.

Впечатленията

„Първа кръв“ не е просто роман за бащата на Амели Нотомб, а четиво, което се фокусира върху ролята на фигурата на бащата в едно семейство. Въпреки че тя разказва за живота на своя баща – Патрик, в историята на няколко пъти се повдига темата колко важно е децата да растат в присъствието на баща и как това формира характера им. Тези разсъждения се правят по адрес на нейния дядо, бащата на баща й, който е суров странник, затворен в собствения си свят. Въпреки че живее в замък, семейството му гладува, студува и едва оцелява, а той самият не отделя време на многобройната си челяд. Патрик, чийто баща загива много млад, често обсъжда темата с един от чичовците си, по онова време тийнейджър. Момчетата откриват, че едно дете може да е самотно, дори когато има до себе си жив и здрав баща, който обаче не проявява нито необходимата загриженост, нито показва каквито и да било топли чувства спрямо своята плът и кръв. Амели не спестява нито самотата, нито омразата, нито осакатената психика на децата без бащи. С този индиректен подход писателката ни разкрива мислите и чувствата си за ролята на бащата, но не обръща разказа към себе си или своите персонални чувства като дъщеря. Така тя запазва фокуса на историята върху най-важния човек – Патрик, и нито веднъж не си позволява да размие емоцията със себе си. Този роман не е за нея.

                „Първа кръв“ е и разказ за детството и за каляването на характера. Той показва как най-големите трудности и страхове са не просто преодолими, но и изграждат сила, която е нужна по-натам в живота. Когато малкият Патрик тръгва към мистериозния замък на фамилия Нотомб, той е дете, свикнало с добра храна, топла постеля и любов. Е, да, той има и емоционална рана, защото освен че няма баща, майка му е отчуждена, студена и незаинтересована. Смъртта на любимия й така я сломява, че тя не успява да заобича детето си и го изоставя в ръцете на жалостивите си родители. За щастие на Патрик, те са добродушни и чувствителни хора, които приемат малкото момче. След това им се налага със свито сърце да го изпратят и при строгия Нотомб, където детето губи от физическото си здраве, но изгражда характера си. Той попада във враждебна среда, в която неговите малко по-големи роднини го бият и обиждат, а поведението им се доближава повече до това на малки кръвожадни зверчета, отколкото до това на деца. Животът на ръба на оцеляването, студът, гладът и липсата на любов и емпатия са ги превърнали в първични същества, които са готови да късат жива плът, за да живеят още един ден.

                И тук се намесва човешкият инстинкт да се борим за себе си. Малкият Патрик се ужасява от недружелюбната среда, но намира неподозирана сила, която му помага да се изправи срещу всяка трудност, която следващите седмици му поднасят. Той свиква, че храната се раздава първо на най-възрастните, а след това на най-малките, като често до малчуганите достигат огризки. Леглата са твърди, нощите – тъмни и страшни, а хората – нещастни. В моментите на самота в тъмнината той си налага да бъде силен и постепенно свиква с несгодите, а неговите роднини омекват в държанието си към него. Така в края на престоя си Патрик дори се радва на компанията на многобройната фамилия, на игрите на открито и природата. Успява да намери и общ език с дядо си – постижение, трудно дори за собствените му деца. Връща се вкъщи в умопомрачително физическо състояние, но щастлив и уверен, че скоро ще се върне отново в замъка за още време със семейството.

                Основната част от книгата е посветена именно на този определящ момент от детството на бащата на Амели – оцеляването в замъка на Нотомб. Следва кратък епизод от младежките години, а финалът е в Конго, когато вече младият дипломат се сблъсква с много опасна ситуация, при която почти губи живота си. Заключението, което Амели ни дава съвсем директно е, че той е успял да изгради психиката си благодарение на своето детство и всички предизвикателства, пред които се е изправил като малък. Включително и особеността му да припада при вид на кръв, която става повод на подигравки и неразбиране в младежките му години. Той не просто не се пречупва, а става силен, комуникативен, чувствителен и интуитивен мъж, който успява да изгради успешна кариера в дипломацията и да помогне на много други хора в беда. Амели ни показва колко много се гордее с баща си, без да ни изрежда кариерните му постижения, награди или почести и без да го хвали от позицията на дъщеря. Тя се гордее с човека, с бащата, с мъжа, в който се превръща едно на пръв поглед самотно, хилаво момче със слаба физика и психика. А поуката за читателя е, че всеки избира колко силен да бъде и ролята на жертва можем да си я дадем само ние, ако решим да се предадем.

„Първа кръв“ за мен е най-личният роман на Амели Нотомб. Въпреки че не ни разказва за себе си. Или може би точно защото разказва за друг толкова близък до нея човек – бащата, който й е показал силата на характера и очевидно й е бил пример в живота. В предишните си книги тя много пъти е споделяла, че именно дипломатическата кариера на баща й предопределя нейното необикновено детство. До този момент аз дори бях останала с впечатлението, че чувствата й към родителите й са някак противоречиви. Сега разбирам, че вътре в сърцето й противоречия няма. Само обич и гордост. И като читател се чувствам привилегирована, че тя е решила да ни допусне толкова дълбоко в душата си.

Избрани цитати

–          Беден ли е дядо? – Трудно е да се разбере. И той самият не знае. Дядо ти не живее точно в реалността. Поет е. С това пари не се печелят. Иначе е адвокат.

–          Деди често ми казваше: „Трябва да закоравееш“. Започвах да разбирам какво значи това. Тялото ми беше крехко като душата ми. Ако исках да оцелея през двата месеца, които ме очакваха, трябваше да превърна слабата ми конструкция в броня. Уви, не знаех как. Може би първо да преборя страха от нощта? „Мисли за нещо приятно“, рекох си. В този момент от близката гора се обади сова. Никога не бях чувал такъв крясък. Той ми прониза сърцето. Сякаш този чист писък изразяваше това, което изпитвах, откакто бях пристигнал – смесица от възторг и безпомощност. Двете емоции бяха неразривно преплетени.

–          Стокхолмският синдром се тълкува прекалено опростено. В него има не само любов. Щом надзирателят смекчи малко тона си или разсеяният готвач ви сипе един допълнителен черпак, или пък врагът, достоен за ролята си, започне да ви слуша с интерес, ви обхваща неустоима благодарност. Измъкването от мъченията ви кара да мислите, че сте избраник на съдбата. Чувствате се не привързан, а обичан. В това чувство има еротика, усложнена от мазохизъм. Заложникът е влюбен и убеден във взаимността на чувствата, което го довежда до маниакално разстройство.

Детството притежава добродетелта да не търси отговор на въпроса: „Дали това ми харесва?“ За мен беше просто едно откритие.

–          Никога преди не се бях срещал с омразата. Сега се намирах лице в лице с нея и бях готов на всичко, за да съм някъде другаде. Не знаех, че на възрастта на Жан е нормално да мразиш баща си.

Други ревюта

За Амели Нотомб

Амели Нотомб (с рождено име Фабиен Клеър Нотомб) пише от 17-годишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва тя, а публиката й всяка година очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява новият й роман.

По отношение на процеса на писане също има стриктен график – пише по четири часа на ден от 4:00 до 8:00 сутринта, винаги на ръка. Известна е с това, че отговаря на всички фенове, които й пишат писма (на хартия, не имейли). Тази част от ежедневието й е доста подробно описана в романа й „Форма на живот”.

Нотомб е родена през 1967 г. в Кобе, Япония, в семейството на белгийски дипломат. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. Живяла е в Япония, Китай, Ню Йорк, Бангладеш, Англия.

Завръща се в Белгия на 17 г., където изучава романска филология в „Свободния университет” в Брюксел. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“.

Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пъти) и Гран При Жионо от 2008 г. Сред награждаваните й романи са „Нито Ева, нито Адам“, „Любовен саботаж“, „Изумление и трепет“, „Форма на живот“.

Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света, а романите й са на челните места по продажби вече повече от две десетилетия. Живее и пише в Париж.

* * *

geri

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук