„Симон“ от Нарине Абгарян (Изд. „Лабиринт“) е разказ за любовта, за семейството и за патриархалното общество. Както и за несъвършенствата им. С този роман обичаната арменска писателка ни показва, че всеки носи своя кръст и страдания, които често, а може би и почти винаги, са скрити от останалите. С разлистването на страниците осъзнаваме, че хората не са това, което обществото вижда, а душите и сърцата зад стените на домовете им са необятни и непонятни. „Симон“ ни напомня колко важно е семейството и връзките между хората, но и колко болезнени могат да бъдат те, когато изгубим себе си в желанията на другите.

Сюжетът

Действието се развива в Берд, малко градче в Армения и може би не съвсем случайно и родното място на Абгарян. Там на преклонна възраст умира Симон, каменоделец, който през дългия си живот се радва на уважението на всички в града, но и се слави с безбройните си любовни похождения. За да го изпратят в последния му път, в дома му се събират всички жени, които някога е обичал. И всяка от тях има своята история. Този роман е трагикомичен и изпълнен с безкрайна доброта – като всички книги на авторката (можете да си припомните и Три ябълки паднаха от небето“ – история за време, което е било | Jasmin.bg).  

Първата и последната глава от книгата са единствените, които ни разказват за основното събитие в сегашно време – погребението на Симон. Възрастният мъж е събирателният образ на тази история. Неговата смърт е повод под един покрив да се срещнат съпругата му Мелания, децата и внуците му, както и няколко от любовниците му, върху които се фокусира романът – Силвия, София, Елиза и Сусана. Останалата част от книгата ни връща назад във времето и ни запознава по отделно с историята на всяка тези жени, които в даден момент от живота си са обичали и са имали връзка със Симон. Сам по себе си този сюжет е скандален за консервативното общество на малкото арменско градче. И все пак, с напредването на разказа за мен скандалността отстъпи мястото си на много по-дълбоки и човешки емоции – съчувствие, съпричастност, емпатия… и прошка.

Впечатленията

Историите на четирите жени са запомнящи се. Всяка от тях е различна, но общият елемент е болката – както физическа, така и душевна. Абгарян ни рисува една многообразна картина на женското страдание и сила. Жените в този роман са пример за борбеност и непримиримост с обстоятелствата. Едната успява да избяга от мъж, който я бие и унижава, друга се измъква от проклетото отношение на свекървата, третата се спасява от жестокостта на собственото си семейство, а четвъртата просто намира смисъла на чувствената любов, като, разбира се, плаща висока цена за това.

Впечатли ме категоричното отношение на Абгарян към тези семейни несправедливости. Въпреки дълбокия консерватизъм на обществото, с което тя ни запознава, тези жени отказват да страдат с аргумента „защото така трябва“. Тази мантра обикновено изисква и вменява подчинение – младите трябва безропотно да следват навиците и желанията на по-старите, жените – на мъжете, децата – на родителите. В „Симон“ всички тези предразсъдъци се сблъскват челно с човешкото желание за щастие. Защото понякога трябва да избягаш, да започнеш от начало, да оставиш познатия живот зад себе си, за да бъдеш щастлив. Този тип решения не са за всеки, защото изискват смелост. Героините на Абгарян я имат и получават своята доза щастие. Да, то не е вечно. Не е и като в приказките. Не е абсолютизъм. Но е щастие. Що се отнася до Симон, макар и очаквано да е главен герой, за мен той има доста второстепенно присъствие. Появява се за малко в живота на всяка от жените, променя го със сладки думи и обещания и после си тръгва. И в неговата душа бушуват емоции, но те са някак бързо преодолими и заменими. Благодарение на следващата среща.

Въпреки тежкия сюжет, романът на Абгарян ни среща с едно шарено общество, което и разсмива. Нейните герои са толкова непринудени и толкова искрени, че техните на моменти стари вярвания и суеверия няма как да не ви накарат да се усмихнете. Ежедневието им е изпълнено с много труд и тегави предизвикателства, но не липсват и някои абсурдни сцени, които се случват само в книгите на тази авторка. Наистина! Ако не вярвате, давам пример – от романа ще разберете какво казват старите хора, когато ушите на мъртвец посинеят. Ще разберете и той какво мисли по темата. Не се шегувам.

Не на последно място – и „Симон“, както и другите книги на Абгарян, са пътешествия. Те ни запознават със съдбата и копнежите на няколко поколения арменци – животът на млади и стари минава пред нас като миг. За някои от героите пътешествията са и съвсем буквални и ние, читателите, заедно с тях излизаме от малкия Берд и тръгваме по широкия свят – из Армения, извън пределите й, та чак отвъд океана. Усещаме несигурността им, но и решителността им да успеят, тръпката от опознаването на нови места и надеждата, която промяната им носи. Защото новите срещи и стъпките напред към неизвестното ни карат да се чувстваме живи. Както и любовта.

Избрани цитати

Едни хора страданията ги изпълват с тиха светлина, добавят на облика им жертвеност и кротка печал, а с други откровено се подиграват, сгърчват им душата и им сбръчкват чертите.

–        Усмивката много й отиваше. Подчертаваше всяка нейна бръчица, всяка гънка на лицето й, но не й добавяше години, а по някакъв чуден начин ги намаляваше. Сусана много добре знаеше за това свойство на усмивката си и я пуснеше в ход винаги когато искаше да се хареса на някой мъж (…) С годините красотата й бе станала сдържана и замислена, приглуши живия блясък на очите й и заостри чертите на лицето й, косата й потъмня и забележимо побеля по слепоочията, но дори това по някакъв странен начин намаляваше възрастта й.

–        Колкото до бердчани, те много пъти, като цъкаха съжалително с език и клатеха глави, обсъждаха причудливите шарки, които провидението втъкава в платното на живота. Никой от тях не се съмняваше, че отдавнашната, отпреди толкова години кратка връзка между Симон и София е била намислена за това, та един ден с усукано сплитане на съдбите да се стигне до такъв скръбен финал. Но на никого и наум не му идваше да види в този скръбен финал дори и най-малкото осъждане от страна на небесата. Че какво осъждане може да има, след като тъкмо от такива печални, радостни и пълни със страдания дни е изтъкан целият човешки живот.

–        Убедеността на всички, че Баграт ще живее сто, че и отгоре години, се обясняваше с едно местно предание, което гласеше, че ако човек успее да доживее до трийсет, като излъже смъртта седем пъти, ще му бъдат отпуснати два пъти повече години живот, отколкото на другите.

–        Нямаше вече смисъл да диша, тя се свлече на пода, губейки съзнание, и с благодарност си помисли, че умира. Но гласът, извисил се над нея, не й позволи. Отми от сърцето й мъката, изчисти всяко кътче до блестящо лъснато стъкло, озари я със сияние – грижовно и кротко. Помогна й да стане, изтръска й полите, избърса със забравена от детството милувка сълзите й и като я побутна лекичко в гърба, каза – върви. Прости на всички – и живей. И Елиза го направи.

–        Тя научи от него много неща. Да е себе си. Да не я е страх от нищо. Да се отдава и обича. Да не се срамува от тялото си, а да го приема и цени с всичките му промени на възрастта, с която всяка жена се примирява трудно.

Малко за Нарине Абгарян

Тя е родена в град Берд, Армения. През 1994 г. отива да следва в Москва. Там среща любовта на живота си и остава в Русия. В годините на безпаричие работи в чейндж бюро. Започва да пише като блогър. Разказите ѝ са толкова увлекателни и сладкодумни, че с нея веднага се свързват най-престижните издателства. Прочува се първо като детска писателка с автобиографичната поредица „Манюня“.

Държи на родовата си история и в книгите си често се връща към своите корени и към тежката участ на Армения. Пише на руски. Обича джаз, филмите на Уди Алън и Алмодовар, картините на Магрит, прозата на Чехов, Маркес и Джон Фаулз, стиховете на Йосиф Бродски.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.