Новият роман на Радослав Бимбалов „Зид“изследва анатомията на разделението в обществото

След деликатността в сборника „Млък“ и дълбочината на романите „Екстазис“ и „Ти, подобие мое“, писателят Радослав Бимбалов се завръща, за да  разрови една от най-живите и болезнени рани на съвремието ни.

Новият му роман „Зид“ ще се появи на 23 април в книжарниците в две издания – с твърди и меки корици –  за да постави въпроса „Докъде, като общество, сме готови да стигнем в разделението си?“

Зидът е спасение. Зидът е равновесие. Оттатък не е нормално като отсам, това е ясно за всеки и от двете страни, и точка.

В малък балкански град спор за древния произход на местните жители постепенно разцепва общността на две. Историята се превръща в оръжие, съседите –  във врагове, а страхът и обидата започват да създават чудовища. И тогава хората сами вземат невъзможно решение: да издигнат висок тухлен зид през средата на града си.

Ироничен, откровен и безмилостно актуален, „Зид“ е изследване на човешките импулси, които ни карат доброволно да се делим, да се зазиждаме в собствените си страхове. Романът разкрива как укрепленията от предразсъдъци, които градим за „защита“, бавно ни превръщат в затворници, зад чиито стени постепенно губим човешкото си лице. От двете страни на зида в книгата хората са еднакво грешни, понеже са еднакво убедени в своята изключителна правота. Не звучи като измислица, нали?

Историите на Бимбалов са като да отвориш отдавна залостен прозорец след дълга зима – хем изненадващо свежи, хем сякаш ги помниш отнякъде.
Това е ефектът на доброто разказване – то едновременно изненадва и успокоява.

Захари Карабашлиев, за „Млък“

Една увличаща лична история сред чуждите истории за край. Отдавна не бях чел толкова изящно написана книга.

Георги Господинов, за „Екстазис“

„Ти, подобие мое“ е смела и важна книга, пример за това как литературата може да бъде етичен акт.

проф. Мари Врина-Николов, за „Ти, подобие мое“

Зид

Радослав Бимбалов

Под онази висока планина, дето отгоре е почти през цялата година в бяло, с тук-там по някое разтопено петно, а коленете ѝ надолу са покрити с вечнозелени дървета, та някъде след тях, в равното, се намира този град. Преди да попаднеш в него, първо си се въртял по усукания около планинското било път, дърветата над теб са посягали с клони едно към друго, сенките им са се хвърляли под колата ти и тогава изведнъж зеленият тунел рязко е свършил и си излязъл на голямо равно плато, достатъчно обширно да приюти град.

Провинциален град, с много еднофамилни къщи, някои разпадащи се още от времето, когато е бил село, други – нови, измазани и горди, над тях щръкнали еднакво сиви блокове на по три, четири, до шест етажа, между малки, несръчно поддържани градинки, превзети от някой друг автомобил. Училището в центъра е с овехтял асфалтиран двор, нацепен на парчета, набъбнали от дъждовете. Камбаната на църквата от десетилетия е с пукнатина, та затова е и с немощен глас. До кметството мълчи и площад, чака си кротко поводите за празник, а в покрайнините на града се шири консервен завод, отдавна спрял да функционира.

Като много от населените места по тези ширини, и това само на пръв поглед изглежда спряло. Всъщност го обитават трийсетина хиляди души и тук често гръмват тъпани, засвирват сватби, ревват за пръв път деца, погребват се старци в преглътнат плач.

Съвсем обикновено място, поне преди Зида.

През първото хилядолетие преди новата ера, разказваше единият уредник на Градския музей, тук са живели древните племена хури, за които се знае, че са населявали обширни части от сегашна Централна и Източна Европа. Гостуващите хлапета, около една дузина от завършващия випуск на елитната гимназия в съседния областен град, изобщо не го слушаха. Кръжаха из стаите на старата къща с единствената цел да намерят по-добър обхват за мобилните си телефони. Уредникът, дребен и фин мъж с оредели, прилежно вчесани посребрели коси, поизглаждаше от време на време с длани страните на млечнобялото си сако и рецитираше напевно.

Хурите били сръчен народ, с развит усет към изящното, кротки и незлобливи, но обградени от жестоки, кръвожадни племена като асхийците и особено грасите, които наложили своя военен ред по земите ни с цената на кръв и унищожения, говореше уредникът с добре трениран патос и дори не се влияеше от факта, че учениците не го слушат, защото знаеха, че им разказва скучни, отдавна погинали неща. В поверената му половина на Градския музей имаше прашни витрини, зад които висяха не само средновековни носии, типични за региона, но и архаични сечива като онова странно сито, направено от продълговат камък с издълбано грапаво легълце, с което древните хури, населяващи тези места, са търсели злато в калта на реката, за да украсят популярните наши амфори, допълваше той.

Споменатите съдове бяха основната атракция и най-ценният експонат за тази половина на музея. При разкопки в земите над града бяха намерени точно два броя, инкрустирани в злато. Амфорите стояха под брониран стъклен похлупак в центъра на едната стая, но се бяха превърнали и в символ, формите им бяха резбовани в дървените врати и извезани в покривките върху старите бюфети с музейни експонати, в магазинчетата за сувенири в центъра на града се продаваха магнитчета за хладилник, поставки за чаши, ключодържатели, отварачки за бира, всичко с формата на амфора.

От широкия вестибюл на античната къща не можеше да се влиза в стаите от другата страна, те бяха преградени с червена лента, опъната между метални стойки. Там уредник беше друг мъж, дребен и с подобни благи черти зад дебелите рамки на очилата. Провеждаше паралелния тур в отсрещната част на музея тихо и тежко, но говореше съвсем различни неща. Нашият град е бил столица на древните граси, известни още като грилари, те били последователи на култа към бог Херес, редеше в своята половина на музея другият уредник, обграден от своята група – три възрастни двойки. Тези туристи бяха далеч по-любознателни от хлапетата оттатък или може би просто по-възпитани, поне кимаха с разбиране към своя домакин.

Градът ни е бил основан от трите сестри, предводителки на грасите, продължаваше той равно, Харна, Калипто и Епифания, те са построили храма в прослава на бог Херес, смята се, че се е намирал в землището над реката, разказваше уверено уредникът, но го прекъсна внезапно появилият се въпрос на една от жените: четох, че всъщност не грасите, а хурите са били първите заселници по тези земи, вярно ли е, обади се тя. Лицето на уредника се промени, бръчките над гладко избръснатите му страни се изпънаха, пълни глупости, отсече тихо и продължи да разказва своя си сценарий, но за миг забави темпо, понеже с крайчеца на окото си зърна как в големия вестибюл вече се появява колегата му с групата гимназисти. Бе започнала дежурната им почерпка там, това е нашата гордост, нашият мед, по рецепта, останала от хурите, нареждаше уредникът отсреща, докато изпращаше хлапетата към изхода – всяко от тях с дървена лъжичка, топната в манов мед в едната ръка, със светнал телефон в другата. Уредникът отсам ги огледа хладно и после продължи към своята група с: опитайте от единствената емблема на нашия град, прословутото вино от диви къпини, още древните граси са го правели в чест на бог Херес, а туристите облизаха лепкави устни, след като отпиха от малките чашки.

Скоро посетителите и от двете части на разделения музей се изнесоха, скърцането на старите дъски секна, къщата опустя, натежа тишината. Двамата уредници вече бяха един до друг пред голямата порта на изхода, почти равни на ръст, слабовати, поизсъхнали с времето. Единият бръкна в джоба на сакото си, извади изпомачкан пакет цигари и успя да запали, но не с първата, не с втората, а чак с третата кибритена клечка, после наруши мълчанието и без да отмества поглед, тихо, през цигарен дим, попита: Мария добре ли е? Другият изчака малко, преди да отговори с едно сухо: добре е, и след кратка пауза добави: благодаря.

Постояха така, мълчаливо и без да помръднат, като две еднакви дребни статуи, пазещи входа на музея. Неслучайно си приличаха, а и фамилията им бе една, от баща им. Филип издиша дим, вятърът го духна към по-големия му брат Стефан, който точно вдиша, та го пое неволно, премигна зад дебелите лупи на очилата си, задави се, изкашля внезапния дразнител, после се врътна на подметките си и потегли наляво. Брат му отиде надясно, а музеят остана сам, тъмен и тих – и в двете си равно поделени части.

Не-земният сюжет на “Екстазис” разкрива най-неосветените кътчета на сърцата и душите

АЛБИ БАК – разказ от сб. „Млък“ на Радослав Бимбалов

Откъс от „Ти, подобие мое“ на Радослав Бимбалов