„По своему упорствам да разбера, да открия, […] обичам една прекрасна осакатена статуя, един незавършен текст, едно късче небе, отразено в прозореца на живота…“

Въздействащите думи се отнасят до любимата жена в разказа „Ориентация на котките“, поместен в новото издание на „Толкова обичаме Гленда“ (Панорама, 2026) от Хулио Кортасар, но би могло да се отнася и до писането (му), до изкуството и живота изобщо (впрочем произведение на изкуството, което си заслужава да изживеем, е и самото книжно тяло на сборника, оформен от художничката Ирина Джонкова).

Радваме се на предпоследната творба (Мадрид, 1981) на аржентинския писател в обновения и допълнен превод на Емилия Юлзари, която, пояснява за читателите, че „в първото издание (Христо Г. Данов, 1987) не бяха включени два разказа (по неведоми и досега причини), но те вече закономерно намират мястото си тук“.

„Жена и котка […] се познават по начини, по които ми убягват и които ласките ми не успяват да преодолеят…“

Лесно е да се привържем към литературните ласки на „незабравимия Кортасар“, както го нарича Емилия Юлзари, добавяйки към името му „един от най-добрите майстори на разказа в световната литература“. Също толкова лесно е да ни убягнат, да не успеем да преодолеем всички лабиринти, през които ни заставя да преминем като негови читатели-съавтори и съучастници. От какво произтича трудността? Когато го четем, преживяваме и осмисляме, „сякаш внезапно опитът от миналото престава да действа, изоставя ни, както боговете са изоставили Антоний в поемата на Кавафис“ (по разказа „История с мигали“ от настоящия сборник).

Хулио Кортасар, по всичко личи, е добър наблюдател, способен да се възползва и от най-малкия детайл в съграждането на свят, който е едновременно зрелищен и интимно прошепнат. Свят, в който логиката често отстъпва пред чистата игривост на въображението. Тук ежедневието е разклатено от същества и случки, които въплъщават различните лица на човешката природа. Чрез неповторимия си стил, Кортасар превръща обикновените предмети и ситуации в извор на сюрреалистично вълшебство. Трудно е да устоим на пиршеството от идеи в неговите истории.

В произведенията си Кортасар конструира (а я някои случаи и „композира“) многозначни събития, взаимовръзки и разговори, които действат в явни и латентни полета, често в зависимост от степента на съучастие на читателя; поставя отворени въпроси за границите на реалното и фантазията, контрола и конформизма, желанието и неговите обсесии, щастието, любовта, постоянното предоговаряне на (и между) изкуството и действителността.

Изправен пред остротата и неконтролируемостта на реалността, Кортасар не изпада в клаустрофобия, нито поставя читателя натясно, предлага му пробойни и неочакван излаз към преосмисляне на прочетеното. И Слава Богу, че не страда от „добре възпитаната боязън да нахлуват в живота на другите“ („История с мигали“), съграждайки един магичен свят, където някои жени са „скръбно руси“, а други изгарят с очи, „а тези очи, ако поискат, могат“; където понякога гласовете са „цветисти и пълни със смях“, кравите „мучат както подобава“, а морето примамва с „топлата и прозрачна вода, красота, която става съвсем банална, когато се описва, вечна тема на пощенските картички“, но също така е способно да „отмива последните лиги на нощта“, отърсвайки ни от „неизбежните сънища“.

Сънищата, виденията, въобразено, което покрива като було действителното са централни тук, по начин, който не е фройдистки, а напълно противоположен, играе активна роля в развитието на сюжета и представлява съществена част от него. Може би това е начинът на Кортасар да придаде плът и кръв на метафората или да се превърне в идеалния „мистификатор на реалността“, съзнаващ, че въображаемото е най-реалното за литературата.

Улавяме всичко това в подвластните на парадокса, подобни на съновидения разкази, включени в сборника „Колко много обичаме Гленда“, като например „История с мигали“ или „Изрезки от печата“, намигащи на Борхес и По и редуващи сънища с най-крайните, действителни насилствени събития (напр., когато героите му говорят за репресиите, убийствата и безследно изчезналите, жертви на политически режими, наричат насилието „това“, „защото можехме да го наречем само това, всички определения бяха изтъркани, всички прояви на ужаса бяха изтощени и омърсени“).

Тази aegri somnia, в която Кортасар се отдава почти с настървение и тържественост, заимствайки романтичния или готически елемент от по-стари писатели, прониква в плътната тъкан на разказите, превръщайки ги в оживен трилър-приключение за възстановяване на света на писането.

„Дали не се отдаваме на самозадоволяване в зала с криви огледала, на бароковата лудост на нелепо гравиране върху слонова бивна или оризово зърно“, пита се разказвачът в едноименния „Толкова обичаме Гленда“, а Хулио Кортасар сякаш допълва въпроса му с констатацията на друг разказвач, от разказа „Танго на завръщането“ – „тази барокова потребност на разума да запълва всяка празнина, докато ни изплете една съвършена паяжина, създавайки нещо ново“.

„Гардиън” описва разказите на Кортасар като „живo експериментални, фантастични истории”, които са сред най-доброто от латиноамериканския литературен „бум”. Склонни сме да се съгласим.

Хулио Кортасар (1914–1984) остава един от най-жизнените и неспокойни гласове в аржентинската литература. Успява да съчетае – дръзновено, но без да е лишен от нежност и чувствителност – експериментирането и проникновеното, почти милостиво наблюдение на човека.

Повлиян от сюрреализма на Жан Кокто, от Борхесовите интелектуални лабиринти и фантастика, от творчеството на Едгар Алън По, когото превежда на испански (но също от плеяда художници, скулптори и композитори), той никога не пише за един пасивен читател; напротив, неговите истории изискват присъствие, пробуждане и участие. В света на Кортасар литературната свобода винаги е покана и предизвикателство: да се открият скрити взаимовръзки, загатнати значения, множество аспекти на един и същ разказ. Читателят не просто чете; той върви през мрежа, изтъкана с прецизност, въображение и вътрешно напрежение. Авторът на експерименталния „Игра на дама“ е известен с привързаността си към активният читател, като „съучастник в престъплението“, наречено писане. Кортасар настоява, че книгата е само половината от пътя. Другата половина трябва да бъде извървяна от читателя. Той често е призван да „подрежда пъзела“, да запълва „белите петна“ в текста и да взема решения за съдбата на героите.

Всяка история в настоящия сборник е самостоятелна, но заедно разказите съставят единна картина на света и на хората, които го обитават. Всеки малък детайл оживява (напр. в разказите „Ориентация на котките“, „Записки в една тетрадка“ или забележително композирания като музикално произведение „Клон“), превръщайки ежедневието в игра на внимание и взаимодействие.

Езикът на Кортасар, прецизен и игрив, преминава през историите с фина чувствителност. Чрез редуването на перспективи, разказът не затваря смисъла, а му позволява да се движи: всяка история се превръща в още едно лице на многоедър, който променя формата си в зависимост от погледа на читателя (подобно на разказите в знаменития сборник „Октаедър“ на Хулио Кортасар). Преводът на Емилия Юлзари, уловила както поетичната лекота, така и дълбочината на оригинала, но и проявите на хумористична свежест, съхранява именно тази прецизност и игривост, както и многостранното измерение на историите. Аспектите на произведението се провиждат и в българския текст, без да губят фината интензивност на повествованието, нито пък да изглаждат острите ръбове, в които авторът сякаш е искал да ни препъне и сепне. По този начин преводът съумява да ни представи отново Кортасар като писател, който избягва опростеното, успокояващо повествование. Разказите функционират като полета на експериментиране и пространства на напрежение, където сюжетът непрекъснато се променя и призовава читателя към бдителност. Резултатът е книга, която провокира и очарова, произведение, което оставя смисъла открит за интерпретации и постоянно изнамира нови начини за виждане и четене на света.

За интимното изживяване, което даряват разказите на Хулио Кортасар, допринася и надничането иззад рамото на писателя, което самият той насърчава. В „Бележки върху темата на един крал и отмъщението на един принц“ аржентинецът щедро ни допуска до писателската си работилница: „Когато настъпи подходящ момент, аз обикновено пиша като под диктовка, затова от времена време си налагам строги правила, за да разнообразя онова което би могло да стане монотонно“. Не звучи ли магично това реално признание? Част от него гласи:

„Написах първите пасажи пипнешком – не ги промених, мисля, че никога не съм променял несигурното начало на толкова мои разкази, защото чувствам, че би било най-долното предателство към писането ми…“.

Друга част от „рецептата“ на Кортасар“, споделил в същия текст за „някакво чудо, което за щастие все още не ме напуска, когато пиша“ призовава:

„… изчаках да мине доста време; с нищо не бива да се прибързва в писането и привидното забравяне, разсейването, сънищата и случайностите незабележимо тъкат бъдещия килим.“

„Бележките“ на Хулио Кортсар са удачно допълнени от Емилия Юлзари:

„Неизвестно е (или почти), че Кортасар е автор на забележителни тематични есета за разказа като жанр, който той своеобразно определя „като дом, като стая на фантастичното“, а в това оскъдно пространство „между реалното и фантастичното не може да има точно определена граница“.

Разказът трябва да е кратък, да е интензивен и напрегнат; трябва да завладее вниманието на читателя още от първата дума, докато с неочакван обрат го доведе до финала, и тогава вече се отваря вратата към една „друга реалност“, към междинната зона между всекидневното и фантастичното, между реалното и магическото“.

Новото, преработено и допълнено издание на „Толкова обичаме Гленда“ (Изд. Панорама) широко отваря тази врата. За да се насладим на великолепната проза на Хулио Кортасар и, пропътували страниците на разказите му, да се съгласим с героите му от „История с мигали“:

„литературата и самолетите, какви прекрасни наркотици“.

Още от майстора на късия реално-магически разказ

Из малко познатите магични светове на Хулио Кортасар