Излезе от печат поетичният сборник „Лична антология“ от френско-ливанската поетеса Венюс Кури-Гата. Преводът е дело на Силвия Вагенщайн, която е автор и на послеслова в изданието. Художественото оформление дължим на Иво Рафаилов.

Венюс Кури-Гата (1937 –2026) е френско-ливанска писателка, вероятно най-известната и разпознаваема от ливански произход във френскоезичната литература. Родена през 1937 г. в Бикфая, Кури-Гата прекарва детството си в планинското селце Бишари в Северен Ливан, родното място на Халил Джубран. Израства в Бейрут, а през 1972 г. се преселва в Париж, където живее до смъртта си през януари 2026 г.

След себе си оставя повече от двайсет романа и трийсетина стихосбирки. Носител е на множество награди и отличия, включително на Голямата награда за поезия на Френската академия (2009) и наградата за поезия „Гонкур“ за цялостно творчество (2011). Удостоена е със звание Командор на Ордена на почетния легион (2017) и звание Командор на Ордена на изкуствата и литературата (2022). Като преводач е дала своя глас на големия съвременен сирийски поет Адонис.

Творчеството на Венюс Кури-Гата е щедро захранено от френската и ливанската култура. От тяхната амалгама се ражда неповторимото очарование на нейната поетика. Въпреки че избира да пише на френски език, арабските ритми и тропи съществуват пълноправно и осезаемо в творчеството ѝ. Семейните призраци и обсебващите теми за смъртта, женствеността, имиграцията, културния конфликт обитават нейното писане с изумително метафорично богатство, напоено от въображението, изразните средства и привкуса на арабския език и поезия. Преживяването на безнадеждност и загуба осигуряват централните мотиви в стихотворенията ѝ: експресивни и мрачни картини на сюрреалистично отчуждение.

„Лична антология“ (ИК „Колибри“), съставена от самата Венюс Кури-Гата, през 1997 г. ѝ е присъдена наградата „Жюл Сюпервиел“. Антологията включва неиздавани стихове (1995 – 1996) и подбор от няколко стихосбирки: „Сказания за един глинен народ“ (1992), „Монолог на мъртвия“ (1987), „Препъналото се слънце“ (1982), „Сенките и техните вопли“ (1979), „Кой говори вместо ясмина“ (1980) и „Състраданието на камъните“ (2001).

„Защо е тази натрапчива нужда да говоря за смъртта? –

четем в предисловието от авторката. – Думата „смърт“ ли стои в основата на заглавията в книгите ми? „Врява за една мъртва луна“, „Мъртвите нямат сянка“, „Мъртъв дом“, „Монолог на мъртвия“. Трябва да се върнем към годината 1975-а, когато до мен достигаше непоносимото зрелище на един удавен в кръвта си Ливан. … Упреквах се, че превръщам мъртвите в словесна материя, че ги строявам като оловни войници по моите страници, но бях неспособна да посегна към други сюжети.“

За радост на читателя, дори към смъртта Венюс Кури-Гата подхожда без натрапчив драматизъм. От страданието и състраданието тя извлича изкуство от висока проба. Поезията ѝ, заредена с човеколюбие, носи утеха във времена на бездуховност и връща надеждата в жреческата роля на поета.

Лична антология

Венюс Кури-Гата

ПРЕДИСЛОВИЕ

Защо е тази натрапчива нужда да говоря за смъртта? Думата „смърт“ ли стои в основата на заглавията в книгите ми? „Врява за една мъртва луна“, „Мъртвите нямат сянка“, „Мъртъв дом“, „Монолог на мъртвия“.

Трябва да се върнем към годината 1975-а, когато до мен достигаше непоносимото зрелище на един удавен в кръвта си Ливан. Сложените на дървени дъски трупове биваха нахвърляни в масови гробове със същия жест, с който хлебарят мята във фурната своя хляб. Смъртта – насъщният хляб на ливанците.

Упреквах се, че превръщам мъртвите в словесна материя, че ги строявам като оловни войници по моите страници, но бях неспособна да посегна към други сюжети. Пет години по-късно колективната смърт отстъпи място на индивидуалната смърт, тази на съпруга ми, бащата на моята дъщеря. Като я сграбчвах с голи ръце, смъртта избухваше в лицето ми. Тя се възцари в моя дом, пропи със студения си мирис кожата ми и дрехите ми. Стихотворенията от „Препъналото се слънце“ бяха написани в някакъв шемет и потрес в болничен коридор, срещу отделението по реанимация, където Жан агонизираше.

Скреж ти мълвиш
въжата хвърляш посред шум от пяна и сълзи
дървото дето през прозорците към тебе гледа
кръстосва клони и изригва дъжд.

Стихотворението го подтикваше да живее, да не прекрачва неотменимата бариера, привързвайки го за неговите вещи, за неговите книги, подобно коза за своя кол.

И всяка вечер
стихотворението щом вратата си залости
преброжда страниците ми мъжът за думите нехаещ
                                                        следващи го по петите
зад себе си оставили следа от стъпките мастилени.

Последната дума имаше смъртта. Тя разора живота ми като безплодна земя със своята неумолима брана. Беше минус петнайсет градуса през онази зима. Вятърът, който се процеждаше под вратата ми, се вмъкваше в костюмите на отсъстващия и ги издуваше с невидимо присъствие. Бях вцепенена от страха и от студа. В замъгления ми ум стихотворението се превърна в пространство с тегнещо над него проклятие. Обърнах се към прозата.

Изоставих иносказателния, пределно стегнат, херметичен език на поезията в полза на пространния, прям, утилитарен език на романа.

Понеже нямах нито родина, нито съпруг, бях се привързала към въображаеми географски места и излезли изпод перото ми персонажи.

Поезията се завърна с умиротворението. В „Монолог на мъртвия“ се разказва за живота на мъртвия под земята. Той продължава своето паралелно с нашето съществуване, храни се с мириса на нашето жито, утолява жаждата си с изпаренията на нашите извори, вслушва се в нашите стъпки и в нашите шумове. Стихосбирката „Монолог на мъртвия“ беше написана както се дълбае ров – загребвайки изречения, които се стоварваха шумно като буци пръст, аз копаех гроб с думи.

„Кой говори вместо ясмина“, написана десет години по-рано в един кратък промеждутък на щастие, остана далеч назад. Къщата беше разположена сред борова гора с изглед към Средиземно море. Същата вълна се плискаше от подножието на Естерел чак до Ливан. Детето на любовта огласяше простора със смеховете си. Щурците виртуозничеха… Димът от лулата на Жан се виеше на спирали около слънцето.

Последното красиво лято. От този миг нататък слънцето помръкна. То не е вече същото. Както и аз.

Венюс Кури-Гата

* * *

Звезда
на пламъка изобретение
На някоя искра приумица
на лампата за вечност закопняла мнение
потаен ход на Бог от речниците разгласен.

* * *

Разказахме за отчаянието си на хвойната и на леската
по чуждоговор наши братовчеди
и плакахме на рамото на нара който месеци пред прага ни кървя
Помолихме за аудиенция гората
два коса призовахме за свидетели видели ни как пишем наобратно
                                                                                                              думата коза
тъй победихме азбуката
И обущарят ни говореше санскрит
латински пък владееха потокът и кюрето
В науката за птиците ни обявиха за невежи
макар да знаехме на всяка от звездите името и пунктуацията
                                                                        върху страницата на небето.

* * *

Целувки от иконите крадяхме
прегръдки мимоходом от черешата
и конски гриви от мъглата седнала на прага ни
През сухия сезон се подвизавахме като крадци
в дъждовно време мародери в спалните ни
                                                                        щом се покатереха реките
извършихме безброй грабежи с ангелска благословия
откраднахме тамян на пръчици от кипариса
и от зората тебешира
от гробищния зид сълзи
Лъжци от класа бяхме тъй надути
и от часовника изтръгвахме минути
и възрастта си рецитирахме отзад-напред.