Кинофестивалът в Кан е мултидисциплинарен кошмар. И най-пристрастяващото изобилие от труднодостъпни неща – съкровища и провали, всички еднакво съблазнителни и загадъчни. Не фестивал, а родео. На старта е най-потно – още не е започнал, и водата извира от напрежение в опит да се доберем до билети 4 дни преди първия ден с прожекции. После всичко шурти в различни посоки, неукротимо и ужасяващо, и искаш да се скатаеш и да дремнеш у дома, но избираш да се потиш до припадък, да тичаш и никога да не лягаш. Освен в киното (макар че седалките повсеместно са ноторно неудобни) – спиш, скърцаш и потъваш, и е хладно и напевно.

Следва обзор за синефили, дебютиращи в ада на физическия и емоционалния разпад. Не е за всички професионалисти на пазара и филмовата индустрия, а за подхлъзването в света на илюзията – осъзнато и саморазрушително.

Първите два дни са плавни, за да заблудят, че разполагаш с времето си, да хвърлиш око към морето и да се носиш почти ваканционно по булевард Croisette с чаровните сини единични пейки, по които всеки намира своя миг покой и го преживява както умее – сгъва панини, чертае програма. Изненадващо се озовавам на откриващата церемония в черна рокля от втората и лачени обувки – от третата употреба (олющени от сватби и фирмени партита). Отвъд взискателния дрескод, да не забравяме, че отиваме на кино. Та влизам на първата премиера – филмът е „Електрическата Венера“ (La Vénus électrique) – лековат, наивен и незапомним, но оставя добро чувство. Еуфорията е осезаема, пред мен възрастна дама скача права към финала и танцува по време на „Venus“ (Shocking Blue), а друга – с ярко червен безкраен шлейф с пера се свлича от балкона към изхода с помощта на поне двама души от всяка страна. Иконичната зала „Люмиер“ е дом за световните премиери на най-очакваните горещи заглавия, побира над 2300 души и всички са ослепителни до последното токче и папионка.

Да вирееш насред целия медиен, инфлуенсърски и кино блясък, когато си буден от 6:00, за да влезеш в мелето за билети в 7:00, е героизъм, който сам по себе си заслужава Златна палма. Онлайн порталът за достъп до прожекции отваря в ранни зори, а полето „резервирай“ е имагинерно и палаво – изчезва за стотни от секундата. След изпробвани сложни тактики и свръхумения по бързо кликане, едва успяваме да се доберем до два или три от желаните филми за деня. Рефрешването на системата през телефон е целодневно, интензивно и опасно за живота занимание – хора пресичат на червено, докато кликат, съседката ми по седалка в кино салона се скрива под сакото си по време на прожекция и рефрешва до лудост за друга. Възможно е да получиш тикове или кратки мисловни гличове. Но всичко е наред – имаш около 30-40 минути време в покой за морски бриз преди да попаднеш в следващия филм.

Червеният килим е голям, а камери и стативи дебнат отвсякъде. Освобождаващо и мило е, че празникът е за всички – и за киното, и за творците, и за публиката, която му се радва. И това еклектично множество от целия свят се слива по общи, лъскави фоайета, подиуми, зали и е неразличимо кой откъде е и какво преживява. Всички сме еднакво погълнати от изображенията на екрана. Е, някои моменти неизбежно ги проспиваме.

Различни интергалактически измерения обитават Кан през май – град с константно население от 74 000 души, което (казват) се утроява по време на фестивала. Суетата е безгранична и не знаем дали нърди кино джедаите преобладават или жаждата за слава и ексклузивност в YouTube канали, блогове, подкасти, TikTok reels, както и истерията в персоналните социални медии, превзети от селфита с актьори или с „Телма и Луиз“ – от официалния постер на фестивала.

Да ловиш филми с ласо изисква освен технически умения по резервиране на билети, и една игрива фестивална нагласа да общуваш и да обменяш енергии с непознати на всяка last minute опашка. След оскъдните три часа сън на нощ, стартирам с мощно кафе и първи филм в 8:30 с надеждата, че няма да ме опустоши и ще имам сили за поне още три. След минималистичния и естетизиран „Fatherland“ на Павел Павликовски е лесно да се мушна в “Паралелни истории” на иранския режисьор Асгар Фархади. Филмът му се усеща въздълъг и изморителен, и вероятно единствено притегателна в него е Изабел Юпер, запалила гневно цигара от тостера.

Нямам сила – то е ясно, трафикирала съм в „Люмиер“ шепа ягоди, в резултат на което чантата ми прилича на Ротко платно. Подпирам се до палмата на изхода и ме обзема неразумната идея моментално да се залепя за епичната опашка, извита пред салона за премиерата на „All of a Sudden“ от японския режисьор Рюсукe Хамагучи. Познаваме го с „Drive My Car“ и изкушението е голямо. Новият му филм е с епичната продължителност от 196 минути и само експертите по ескепизъм биха разбрали откъде приижда тази фанатична мотивация да цъфна в тълпата с останалите без билети desperate believers. На подобни опашки колекционирах симпатични срещи: с двама китайци и езиковите им диалекти, с двойка датчани, забегнали късно (но по-добре късно) да учат кино в Барселона, със свежа режисьорка на документални филми от България, с група хлапета, бетонирани до оградата от 14:00 часа с надежда да се мушнат в почти среднощна прожекция (премиерата на Николас Рефн – тотално фиаско, оказа се после).

Приятната бъбрива опашка бързо се стопява и успешно се промъквам в медитативните светове на Хамагучи, който правилно е калкулирал колко часа са нужни, за да ни удави в грижата за другия, емпатичното приятелство, споделената травма, общуване чрез изкуство и масаж на ходилата. На последните редове здраво се реве, бърша сълзи и сополи по време на 13-минутни аплодисменти. Междувременно някой винаги някъде стиска телефон и рефрешва за билети и следващи прожекции, а в оркестъра (партера на залата) огромна камера проследява всяка гънка и пора по лицата на актьорите – и те ще ревнат, усеща се.

Излизам и присвивам очи. Небето си е там, по него лежерно плуват облаци. Сякаш не сме преживели осем живота накуп в осем часа измислици и премеждия. Бягството към плажа между филми понякога е дори постижимо. Някакво спящо момиче внезапно възкръсва от пясъка, сваля половин бански, мята сатенената рокля, скача в токчетата и търчи за премиера. В яхтите до фестивалното село се лее просеко и боси феи се носят по палубите. След малко Croisette ще бъде затворена, за да се спуснат по нея колите с екипите от предстоящата гала прожекция. Зад всеки ъгъл като лястовици са кацнали по оградите фенове с бинокли и камери. Ако не успеем да се доредим за вечерна премиера, се спускаме на открито плажно кино, където след 21:30 всеки в града може да преживее сантиментално завръщане към остарели комично или достолепно кино класики като „Топ Гън“ (1986), „L’innocente“ (1976) на Висконти, както и филми от Луи Мал, Жак Тати, Карлос Саура. Кен Лоуч, любимец на Кан – двукратно удостоен със „Златна палма“ през изминали години, лично представи филма си „Land and Freedom“ и от космическата трибуна под звездното небе призова светът да прояви съпричастност към Палестина и да осъди геноцида, извършван от Израел. Тишината може да бъде оглушителна и нетърпима, и киното често напомня това.

Градът е жив, изригващ вулкан много след последната кинопрожекция, тротоарите са наводнени от маси и заведения, реки от хора в официални и бляскави дрехи се стичат по тесните улици, колите едва пъплят, всички акредитирани кино ентусиасти и професионалисти са плъзнали с баджове между барове, разпознаваме се като съучастници в ритуал на секретна секта. Усещането за принадлежност допълват разгорещените дискусии и ревюта, които кино феновете моментално отразяват в Letterboxd профилите си. Сънят много липсва, но там където сме е някак излишен.

Ако предозирам с шумотевица, корсети и пайети, свивам към любимото по-периферно кино – „Croisette“, ситуирано в мазето на JW Marriott Hotel. Там се случваха прожекциите на Directors’ Fortnight – независима паралелна селекция на филми с предизвикателно темпо и теми, с шарени локации, с разговори и близки срещи, извън конкурси и състезания, повече страст, по-малко блясък. Както каза Her Majesty Tilda Swinton на рандеву, до което се промъкнах в последната минута – I don’t know exactly what talent is. I don’t think it’s the most important thing – the most important thing is curiosity. See everything. Don’t be a snob at the cinema. Don’t count numbers. Go see everything. Fall in love drifting from one cinema to another. No need to talk to anyone.

Вечерта на наградите прекарваме в италианско кръчме на хълма и стриймваме през телефон официалната церемония, в която всички замесени са призовани в „Люмиер“. Прогнозите ни бяха единодушни (но неверни) – заложихме на „Златна палма“ в полза на „Минотавър“ на Андрей Звягинцев, дългоочаквано завръщане за руския режисьор след почти фатално продължително боледуване. Това беше премиера, която преживях в епицентъра на колективни въздишки и възклицания, в препълнена зала, непосредствено пред режисьора и актьорите от филма. Смръзяващо актуален политически и екзистенциален трилър с митологични символи, адаптация на „Невярната жена“ от Клод Шаброл в нов контекст, със съкрушителен финал, последван от бурни аплодисменти. Перспективата е сходна с тази в „Нелюбов“ – срещаме бездушни представители на високите социални класи в Русия, а зловещата алегория с безмилостните механизми на политическия авторитаризъм в страната е стъписваща.

„Минотавър“ се сдоби с Grand Prix – втората по значимост награда, а големият победител, отличен със „Златна палма“, беше англоезичният дебют на румънския режисьор Кристиан Мунджиу – „Fjord“. Изразителната норвежка актриса Renate Reinsve е скъпоценен талисман и е гаранция за успех на всеки проект в последните години. Социалната драма на вече двукратния носител на „Златна палма“ Мунджиу изглежда формализирана и хладно структурирана, но задава горещи етични дилеми и нееднозначно тълкувани теми за последиците от глобализацията и културните несъответствия. Струва ми се често залита в неправдоподобни и нелогични крайности и може би твърде много радикализира двете страни, противопоставя либералните и консервативните различия до опростени базисни принципи, но задържа зрителския интерес и свива сърцето във всяка минута. Образите на децата в религиозното семейство, мигрирало на север, са донякъде дистанциращи, неубедителни, равни. Междувременно страхотният детски каст в „Red Rocks“ на Брюно Дюмон е жизнен и пленителен дори без думи, контрастира с цвят и вълнуващи изражения – достатъчни да изградят топла връзка със зрителя, дори при съвсем оскъден диалог.

Безспорно последният фестивален ден поднесе за българската публика силно преживяване – в продължение на почти три часа в преливащия с гости от целия свят „Люмиер“ гледахме и слушахме филм изцяло на български език, а дългите кредитни надписи във финала се стичаха и на кирилица – непосредствено преди 24-ти май. „The Dreamed Adventure“ – филм на немската режисьорка Валеска Гризебах беше включен в конкурсната програма и удостоен с наградата на журито в Кан – приз, който традиционно получават оригинални произведения – провокативни или неконвенционални, въплъщаващи отличителната визия на автора си, които може би не са универсалният фаворит. Във филма участват основно непрофесионални актьори от Свиленград, не следва строен сценарий, а е съставен от импровизирани разговори и истории на местни гангстери от пограничните територии – трафиканти на хора, горива, бъдеще. Пресъздава ежедневните динамики на човека от малкия град и атмосферата на бита им в небрежни диалози на вечерни маси, напомня документалистика, но натежава с липса на посока и предизвикателната си продължителност. Вероятно няма да достигне до чуждестранния зрител с цялата автентичност и специфики на местната култура и диалекти, а може би ще изглежда дори по-екзотичен и колоритен. За мен не остави вълнуваща следа, но със сигурност ще запомним как на червения килим и в самата аудитория на „Люмиер“ кънтеше продължително саундтракът от филма – „Сен Тропе“ на Азис, а някои медии възторжено дефинират филма като българския „Кръстникът“. Поводите за национална гордост изобилстват напоследък.

Да преживеем Кан пълноценно – с partners in crime в идеалния случай – е подарък, който заслужаваме като публика ентусиасти или кино дейци, учи на емпатия, която е тотално дефицитна в света, и отвежда към бягства и фикции, които спасяват и осмислят.

*Любо Печев ме подготви какво да очаквам и как всичко ще видя, да не се панирам.

* * *

Колонката на Славена е авторска поредица на нашия гост-автор – Славена Проданова.

Страстен пътешественик с ярко перо, дори когато споделя лаконично впечатления от места и творби в социалните мрежи, текстовете на Славена успяват да балансират между проникновения прочит и пъстрата, забавна страна на изкуствата (и живота).