Необикновените, чувствени илюстрации на Морис Сендак за "Пиер" на Херман Мелвил

„По-добре да се провалиш в неповторимостта, отколкото да успееш в имитацията.“

Думите принадлежат на Херман Мелвил, а зад тях стои горчив опит.

Въпреки изключителното тематично и стилистично богатство, а може би и именно заради това, неговият „Моби Дик“ не е приет от широката читателска аудитория. Продадени са едва 3 000 бройки и публикуването на романа се превръща не само във финансова загуба, но и в загуба на читателската любов и доверие.

Публиката е очаквала познатите занимателни истории, а се е сблъскала с нещо невиждано и нечувано дотогава – роман-енциклопедия, роман-епика, роман, изпреварил времето си.

Неразбирането е пълно и от страна на критиците, някои доброжелателно съветват Мелвил да не си губи времето с такива експерименти. Отговорът на Мелвил е нова серия от романи – един от друг по-експериментални.

Един от тях е „Пиер“ (с оригинално заглавие Pierre; or, the Ambiguities (public library).

Самият Мелвил го смята за своя „митичен кракен“, засенчващ със силата на речта, философията и естетиката си „кита“ „Моби Дик“.

Историята на романа „Пиер“ е едновременно романтична, трагична и, все пак, увенчала се с красив край.

В новата си книга Мелвил прави опит да опише забранената любов, а отчасти – и да се обясни в любов на дългодишната си любима Сара Морууд. Но горчивината в романа го прави неприемлив за читателите и, според по-късните му изследователи, той се превръща в професионалното самоубийство на писателя.

Отделно, след финансовия неуспех на „Моби Дик“ издателите на Мелвил му предлагат унизителен договор, който отчаяният писател приема. Огорчен и ядосан, той подпомага неуспеха на книгата си, като вмъква допълнителни 150 страници с яростна критика („Младата Америка в литературата“).

Рецензиите пък са още по-унищожителни, отколкото след излизането на „Моби Дик“. „Може би най-лудата фантастика, измисляна някога“, пише The Boston Post. А редакторът на New York Literary World, когото Мелвил дори смятал за приятел, добавя:

„Объркана фантазмагория от изкривени фантазии и заблуди, призрачни абстракции и колебливи сенки“.

С разбито сърце (от смъртта ан Сара и острото отхвърляне на „Пиер“) Херман се връща в Ню Йорк, където живее до края на живота си в тъга.

Накрая се отказва да пише проза и се отдава на поезия. Когато умира през 1891 г., много хора са учудени – мислели са, че отдавна е починал.

В началото на 20 в. обаче „Пиер“ получава нов живот в ръцете на отдадения редактор Хершел Паркър и талантливия художник Морис Сендак.

Всъщност, когато Паркър предлага на Сендак да илюстрира книгата за ново издание, което да я реабилитира, се оказва, че той вече работи самостоятелно по нея.

Морис Сендак познава текста и го смята за най-доброто, написано от Мелвил, защото смесицата от чувственост, съновидения, кошмари и двусмислие отразяват собствената му естетика и му напомнят на чувствителността на артиста, повлиял най-силно на творчеството му – Уилям Блейк.

Той открива в този необичаен, екстравагантен, почти абсурден, но забележително многопластов текст идеалното платно за образи, които винаги е искал да създаде.

Получилите се рисунки са най-сексуално изразителните в сравнение с всяка предишна или последваща негова творба.

Смели, неповторими и невероятно чувствени, илюстрациите на Сендак също така разглеждат отношението към половата идентичност и стереотипите, като Пиер е представен по-женствен, а Изабел- с мускулест гръб (теми, които като хомосексуален мъж, живял половината си живот с един и същ партньор, но често унизяван заради избора си, художникът вероятно е искал да засегне).

Херман Мелвил е смятал също, че: