Авторката на „Записки от Шато Лакрот“ Мария Касимова-Моасе продължава своята „Балканска рапсодия“ в романа „Око“

След бляскавата си предпремиера по време на празниците на изкуствата „Аполония“ 2026 г. в книжарниците вече може да бъде открит  „Око“ (ИК „Сиела“) – най-новият роман на писателката и драматург Мария Касимова-Моасе. В него интимното и историческото се преплитат в мащабна семейна сага за премълчаните тайни, любовта, изборите, които правим, и последствията от тях.

Три жени от три поколения. Три живота, през които преминава почти цял един век.

Мириам е принудена да се завърне от Истанбул в родния Бургас заедно с двете си деца. Зад гърба си тя трябва да остави надеждите за щастие и да се помири с вината си. А пред нея се простират жестоките години на Втората световна война, идването на социализма, Възродителния процес  и непредвидимото настояще.

Сева израства и живее в годините на комунистическия режим. Силна и независима, жена с мощен характер и готова да стъпче всички табута – тя тепърва трябва да признае своята собствена крехкост и да отвори сърцето си за онова, което често остава отвъд видимото.

Миха е дете в един свят и вече млада жена в друг. Преходът идва заедно с нейната младост, но истинската среща с миналото тепърва предстои. Защото понякога, за да пораснеш наистина, трябва първо да чуеш историите, които семейството ти не е разказало.

Между София, Бургас и Истанбул съдбите им се преливат една в друга. А между тях блести образът на Хаалим.

За Мириам той е синът. За Сева –  мъжът, с когото е споделила живота си. За Миха – бащата.

 Три близости. Три истини. Три начина да обичаш (и да изгубиш) един и същи човек.

Като изящен витраж от споделени думи и мълчания Мария Касимова-Моасе е събрала целия речник на обичането и бездънната прегръдка на липсата. Всичко това – преплетено в блестяща паяжина от онези видими и невидими следи, от които се състои паметта на едно семейство.

Междувременно през текста като тънка червена нишка преминава и почти документалния разказ за спасяването на едно око.

Но какво успяваме да съзрем истински едва когато сме застрашени да изгубим най-ценното?

С широтата и размаха на семейните светове на Орхан Памук, с магията на Исабел Алиенде и с поетична сила и чувствителност, които напомнятБлага Димитрова, Мария Касимова-Моасе превръща живота на един род в история за паметта като наследство. Изповед за вината, която пътува през поколенията, но и за обичта, която понякога разбираш докрай едва когато вече е останал само споменът за нея. 

„Това е роман препускане през времето –

през случайности и съдбовни срещи, през раздели, болка, премълчани истини и решения; през семейства и самота, през споделена и несподелена любов, през живота и отвъд него. Роман за родители и деца, за избора и неговата цена, за вината и прошката – и за онова, което можем да видим истински само когато сме застрашени да изгубим най-ценното си. С чувствен и кинематографичен език Мария Касимова-Моасе изтъкава плътно сукно от паметта на цял един род, разгърнат между София, Бургас и Истанбул.“

Захари Карабашлиев

„В тази умело преплетена семейна сага разказът диша с учестения пулс на няколко жени. Жени с мощни характери, които пренебрегват табута, прекрачват граници, прескачат от премълчавани семейни тайни и малки предателства в неподправена обич. Разказът не се измъква от настоящето, макар че говори за минали съдби и слепва като монтажист парчета живот и изсънувани сънища на живелите преди. 

Мария Касимова-Моасе ни поднася едно обяснение в любов на дъщеря, загубила рано своя баща, изречено с гласовете на няколко майки. И ни подсеща, че личното ни време не е това, което се състезава със стрелките на часовника, а онова, което

подрежда пластовете памет с очи, които виждат повече от видимото.“

Еми Барух

 „ОКО“ е първа по рода си съвременна българска сага, която разказва историята на един род през очите на три поколения силни и чепати жени. Книга за паметта, за смелостта и за дързостта да се опълчиш в търсене на истината, на любовта и на прошката.

Избродирана усърдно като безценен гоблен, предаващ се като най-скъпо наследство…

Кремена Димитрова

Око

Мария Касимова – Моасе

На задната седалка лежи Рада, взела съм я направо от клиниката и сме тръгнали ей така, без план. Главата ѝ е повдигната на възглавница, която съм грабнала набързо от вкъщи, заедно с едно одеяло и някакъв неин сак за фит­нес с малко дрехи и бельо. До мен седи Крис, гаджета са. Обадила съм му се веднага, щом реших, че трябва спешно да тръгнем. „Окото на Рада не е добре. Операцията тук е неуспешна. Лекарят не знае какво да прави. Реших да тръг­нем за Истанбул, можеш ли да дойдеш с нас?“ Не ме е питал повече, след половин час е дошъл. Искам да го прегърна, но не е сега времето. И той е дете.

Мириам

2

Този проклет, проклет куфар! Кожата му се беше изсушила и щръкналият му ъгъл дереше крака ми все повече и повече. На всяка крачка се врязваше в плътта ми и усещах как тънка вадичка кръв се спуска към ка­тарамата на обувката ми. Нямаше как да спирам, за да я попивам. Голяма работа – някаква си драскотина! Носех Карим в другата ръка, едва го държах, добре че някак го бях закрепила в закопчаното си палто, за да не изпадне. Беше заспал с отворена уста, така както само малките деца могат да заспиват – безпаметно и като че завинаги. Главичката му се клатушкаше, докато подтичвах и влачех този ужасен куфар, страх ме беше, че събуди ли се, ще се разреве и разбунтува. Пък той като се разбунтува, трябва да спирам да го успокоявам, да му говоря, да му пея. Щяхме да изпуснем кораба – и без това закъснявахме достатъчно. Не знаех изобщо как стана така – всичко бях планирала по минути. Ставам в пет, оправям се, приготвям млякото на Карим, будя го, хап­вам надве-натри, изпивам кафето с леля Фатме, тя си­гурно плаче, сигурно и аз. Идва файтонът, качвам се с детето, куфарът до мен, в краката ми, не се обръщам назад, не се оглеждам, просто само напред се движим в съботната сутрин, докато стигнем пристанището, а там вървя и не мисля, вървя и не мисля, вървя до стъл­бичката на кораба, качвам се с детето и куфара, влизам вътре, в най-тъмното, най-далечното, без прозорци. Да не виждам този град повече, да нямам спомен от него, нищо да не е останало от улиците и сградите му, от платноходките и морето, от мен с Ахмед и мен след Ахмед…

Не ми се струваше толкова тежък този проклет куфар, когато дойдохме в Истанбул преди три годи­ни. Може би защото тогава Ахмед го носеше – толкова елегантно изглеждаше в ръцете му! Като слязохме на пристанището, той избърза напред, за да свали багажа. Не бяхме тръгнали с кой знае колко неща, в този куфар ни беше почти всичко. Купихме го от хазаите в Бур­гас. Мили хора бяха, дадоха ни го за никакви пари, само и само да напуснем – беше им омръзнало да им чупят стъклата и да им хвърлят помия по прозорците, защо­то са приютили християнка и мюсюлманин без брак. В това пътуване куфарът беше като член на семейство­то. И като такъв се държеше за ръката на Ахмед и го следваше в навалицата. А то народ да искаш на едно пристанище – посрещат се, плачат, прегръщат се, деца пищят, а мен нещо ме кара в цялата тая човешка каша да спра и да гледам Ахмед. Да го видя как се дви­жи, един-единствен, устремен и сигурен, неповторим, с меката шапка на главата, изправен. Ахмедко мой… И куфарът сам си върви след него като куче. Ходи по пе­тите му и му се подчинява.

А сега на мен ми се съпротивляваше. Дръжката му се беше оголила, зъбеше ми се. Изсъхналото му кожено тяло ме дърпаше назад, като че ей сега ще се превърне в корен и завинаги ще се врасне в някой двор, ще се впие във фасадата на някоя къща и ще ни впримчи и нас там, мен и децат… детето. Да не я бях взимала и тая стара плетачна машина, да му се не види и подаръкът! Сега я тътрех в куфара заедно с няколкото неща, които ус­пях да натикам около нея. Малко дрехи, два симидени геврека, шише с вода, на Ахмед портретът, бебешката снимка на Хаалим…

– Къде ти е корабът, мадам?

Едно хлапе, девет-десетгодишно, облечено като ма­лък господин, с протрити, но чисти панталони и синя ризка, прихвана с две ръце края на куфара и го повдигна. Изпод чорлавия му перчем светнаха две ококорени от усилие очи, а по тънките му ръце се надигнаха изпъкна­ли вени от тежестта, която си беше само моя.

– Недей, чоджум.

– Ааа, няма, мадам, няма – изпъшка дребосъкът и по- вдигна закачливо едната си
вежда. – Разчитайте на мен!

– Как няма?! Я виж – направо ще ти се счупят костите, дете си още!

– Не съм дете, мадам, само така изглеждам. Бебето, дето го носиш, то е дете,
защото не може още да ходи. Пък аз ходя, значи не съм дете… Твоят куфар, вярно, много
тежък бе, мадам! Обаче аз и по-тежко вдигам. Къде ти е корабът да го нося натам?

– Тук някъде трябва да е – примирих се, – казаха да вървя направо. За България
корабът…

– А, знам го, ей там е! „Балкан“ се казва. Ей сега съм занесъл куфара ти! Ти си носи
детето, аз ще те чакам на палубата, оттам моряците ще ти помагат… Ама как и дотук си
го довлякла тоя куфар, мадам?! Все едно цял Истанбул си напъхала вътре, а? Ха-ха…
Гледай само да не си забравила нещо…

Да не съм забравила нещо… Нали знаеш как има думи, които се плисват като кофа студена вода в лицето ти? Нищо и никакви думи, казани от някого за нещо друго. Думи като шега. А като ги чуеш, знаеш, че идват отвъд. Обажда ти се някой, който отгоре ти гледа живота, брои ти стъпките и ги записва, без да говори. И само от време на време, когато си се заплеснал по малката си пътечка и пропускаш неща, защото все в краката си гледаш, ти праща нещо да те подреди наново. Прави го, както си иска – може да е надпис на магазин, случайно хва­нати думи от чужд разговор, заглавие от вестник. Но идва само за теб. Искаш – не искаш, веднага го разбираш.

Дали не съм забравила нещо, пита момчето, което ми носи куфара…

Забравих ли Хаалим? Или го оставих? Оставих ли го, или го изоставих? Как се нарича онова, което бях напра­вила? Кои са думите за него?

***

Събота беше сега, когато щях да се кача на кораба и да загърбя всичко тук. Събота беше и тогава, преди седем дни, когато казах на Хаалим, че ще дойдем да го видим в събота, в тази събота, идната събота, в сегашната съ­бота, днешната събота. Обещах му, докато се опитвах да не забелязвам как си дави сълзите и как душата му се улавя за думите ми и остава да виси там, стиснала се здраво за тях да не падне. До събота. Идната събота, сегашната събота. Гледах го в очите, когато повтарях, че ние непременно ще дойдем – аз и брат му Карим. Кога­то набързо пред портата на военното училище, която щеше да го погълне всеки момент, му казвах, че трябва да остане там сам, защото вече е голямо момче, на цели шест е, а шест години е много, много… Че ще се събужда всяка сутрин по команда, защото това е да си голям и да си отговорен към времето, което ти е отредено, да не го пилееш, да не го оставяш да изтече между пръстите ти. Че ще живее в стая с още момчета като него, зато­ва най-после ще има много приятели, с които да играе, без да се налага нито да продава гевреци, нито да носи вода пред джамията за някоя и друга пара. Че ще облича униформа, а униформи носят най-смелите мъже, само баща му беше най-най-смел, по-смел от всичките мъже, но не носеше униформа, понеже, понеже… Че ще се храни в столова, но абсолютно всеки ден по три пъти, и ще е все по-вкусно и ще има колкото иска допълнително. Че ще изпълнява команди, ще се подчинява и ще става мъж, защото така правят мъжете – изпълняват команди и се подчи… Само татко му Ахмед не изпълняваше и не се подчиняваше, но той е друго, съвсем друго. Беше друго, остана друго… „И аз няма да се подчинявам като тате“, каза ми тогава Хаалим, а аз му нахлупих меката шапка на баща му до носа, за да си помисли, че си играем, дока­то я глътна тая буца в гърлото. А очите ми тичаха по цялото му тяло, целия него – да го запомня с всичкото му. С нослето, което полека придобиваше гърбицата на Ахмедовия нос. С широката челюст, която сега леко притреперваше в сподавен плач, уж детски, ама вече не съвсем. Да запечатам образа на ушетата му, с гънчици­те в меката част, ръцете с дългите пръсти и красиви­те нокти, взети от баба му Теотица, челото, опънало се като бял лист, на който щеше да се пише съдбата му, в която оттук нататък нямаше да съм. Дишах го дълбоко това мое дете, поемах дъха му, едва излязъл от стиснатите му устни, и се опитвах да запазя аромата на бонбони, изпотено от тичане вратле и домашен са­пун, който витаеше винаги около него. Държах ръката му в моята и с палеца едва-едва търках дланта му. Не правех често така преди и това го смущаваше – усеща­ше, че нещо е друго и ще е друго завинаги, но мълчеше, не искаше да го чуе, не искаше да го знае.

Нямаше как да му кажа, че няма да дойда в събота.

Няма да дойда в другата събота и в по-другата няма да дойда, няма и в по-по-другата. В никоя събота напред, сред всички възможни съботи на тоя живот, аз нямаше да дойда. Нямаше да дойде и брат му, защото оттук на­татък трябваше да не знае за съществуването му. Ни­кой нямаше да дойде повече за моя Хаалим. За него никой не биваше да си спомня. Може би само понякога, докато вари кафе или реже лук, щеше да го премисля леля Фатме, съседката. Тя ми беше разказала за училището, искаше да помогне на мен, овдовялата, опустошена Мириам, да събера онова, което ми беше останало след смъртта на Ахмед. Да се превъзмогна някак и да продължа в Бълга­рия. Нейния съвет да оставя завинаги в пансиона един от синовете си, бях послушала. Един от синовете ти, така каза тя. Един от двамата. Не питай защо избрах Хаалим, сигурно по-натам ще мога да ти отговоря, сега е рано, рано беше и тогава да го мисля. Бях го избрала, и толкоз, а и кой избор щеше да е по-добър, кой – по-лош… Леля Фатме нямаше да ходи да вижда Хаалим в пансиона, нямаше право. Защото на Халим не му се раз­решаваше да помни. Със своята неизбежна смърт ня­къде в края на предвидените ми земни години щях и аз, майката, да отнеса образа за моя син такъв, какъвто го оставих там, пред портата. Мъж, неудобно побрал се в тялото на шестгодишно дете, чийто житейски път, вярвах, съм подредила по най-добрия начин. Това беше планът – Хаалим остава във военния пансион изцяло на издръжка на турската държава като кръгъл сирак. Нямаше да има майка, но щеше да има бъдеще. Нямаше да знае откъде идва и кои са родителите му, но щеше да знае накъде отива и да избира хората около себе си. Щеше да загуби нас, но щеше да има всичко друго. Тряб­ваше и щеше да забрави всичко.

Щеше ли наистина?

За авторката

Мария Касимова-Моасе е завършила българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Преди да започне да пише художествена литература, работи като журналистка в различни медии.

Мария Касимова-Моасе: Тази книга ме излъга (видео интервю)

Автор е на романите „Балканска рапсодия“, „Записки от Шато Лакрот“ и „Записки от Шато Лакрот: Резиденция Злокучане“, както и на сборниците „Близки срещи със смесени чувства“ и „Монолози“. Нейни са пиесите „Пораймос в три истории“, „Коридорът“, „ЕлисаWCета“, „Монолози на нечутите“, „Когато той и тя…“ и „На ръба на здравия разум“.

Автор е на сценарии и рубрики за телевизионни предавания, сред които „Умно село“, „Арт ефир“, „Формула 5“, „Преди обед“ и др. Има и два авторски разказвачески спектакъла, които представя на сцена – „Свободно падащи истории“ и „Червена звезда, бл. 28“.

Откъс от “Балканска рапсодия” на Мария Касимова-Моасе

Откъс от „Монолози“ на Мария Касимова-Моасе