Разлистваме „Булгартабак“, новият роман на Георги Тенев. (ИК „Колибри“). Художник на корицата е Петя Цветкова.

Жесток атентат срещу разследваща журналистка наелектризира политическия живот в страната. Любовна интрига свързва Президентството и империята Булгартабак. Ясновидец прозира тайните на могъщ олигарх, а журналист залага бъдещето си на карта. Две Българии – видима и невидима, са побрани в интригуващ разказ, обхващащ ден и половина от живота във властта. Води се мистична борба, в която демоните се оказват по-силни от разузнавателните служби. Безплътни същества проникват в тайните на държавата. Залогът на пръв поглед е политически, но битката е за човешките души.

Георги Тенев е роден през 1969 година в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Вундеркинд“ (2004), „Кристо и свободната любов“ (2005), „Партиен дом“ (2006), „Господин М.“ (2010), „Български рози” (2016), „Резиденцията“ (2020), „Атлантически експрес“ (2022) и на поетическите книги „Цитаделата“ (2002) и „Видеоподозрение“ (2024). „Булгартабак“ е новият му роман – социално и политически чувствителна творба, изпълнена с пророчества.

Тенев е лауреат на наградите „Роман на годината“ и „Хеликон“. Театралните му пиеси са отличени с наградите „Елиас Канети“ и „Аскеер“. Сборникът с разкази „Свещена светлина“ печели стипендия за превод от Американския ПЕН център.

Булгартабак

На здрачаване небето подсказва за нещо неприятно, необратимо. Младата жена не може да знае, че тази вечер ще взривят колата ѝ, ще загуби част от тялото си и част от живота си, завинаги. Спокойствието, че познаваме себе си и имаме памет кои сме – това е най-важният елемент от нашата личност. То е половината от нас. Устойчивото осъзнаване откъде идваме и какви сме гарантира и предопределя пътя ни. А Емел ще се озове на празно място, без мост към предишното и без връзка с предстоящото.

Тя е доброволец, тази вечер ще отиде в делфинариума. Ще поеме натам в студената тъмнина и ще си мисли за нещо приятно. Ще облече неопреновия костюм, ще се спусне в басейна. Водата е не повече от петнайсет градуса, но в сравнение с температурата вън е топла. Само доброволци се наемат да вършат тази работа през зимните месеци. Двата делфина, които пристигнаха наскоро, се нуждаят от социализация. Ако бъдат пуснати твърде рано при голямото семейство, онези ще ги нападат, ще ги наранят, а може и да ги убият. Това е крехка биосистема.

Доброволците идват тук, водени от убеждението, че правят нещо добро за умни същества, не просто за животни. Вършат го и до голяма степен за себе си. Може би дори надценяват делфините, приравняват ги с човеци. Това е компенсация за безсилието, което изпитват навън, в света на двукраките бозайници. Там всеки опит за практическо добро е прекалено скъп и води до странични реакции. В делфинариума е по-безболезнено. Емел също е мислила за тези същества като за личности, представяла си е, че говори с тях и чува отговорите им. Но сега не храни илюзии. Делфините са откъснати завинаги от естествената си среда, травмирани са и нямат шанс да се върнат в предишното състояние. Дори и някой ден да бъдат пуснати на свобода, това ще бъде нов шок. Те са половинчати и осакатени. Емел осъзнава капана, но с известна примиреност и тя влиза в него. Вътре в басейна, вътре в затвора на тези красиви и мощни тела.

В групата участват и няколко спортисти, студенти, любители на природата, но повечето от доброволците са хора като нея. Достатъчно заможни, за да имат свободно време и да си позволят специалния плувен костюм. Някои се гмуркат с микрокамера на главата и записват преживяването. Това е вид спорт, нелишен от снобизъм. Ще се похвалят, ще споделят в Инстаграм. Когато прави добро, човек обикновено осъзнава, че постъпва правилно. Но Емел е наясно, че добрината ѝ тук е изкуствена, минимална. Животното вътре може и да е интелигентно – съществото, което опира от време на време муцуна в бедрата ѝ и я побутва, плъзва се под нея и прави кръгове, за да се докосне пак и пак до ръката ѝ. То обаче не е човек. То е само част от натрупаното страдание, което съществува в света и за което тя вече е научила, без да е възможно да бъде невинна, като го забрави. Няма и никаква рецепта срещу това: страдание + осъзнаване = вина. Емел чувства тези неща, но се е предала на общия лайфстайл. Има съвест, тъй да се каже, но какво от това? Емел повтаря моделите на живот и поведение, които нейната група ѝ предлага. Същите концерти, списания, мобилни приложения. Същите каузи и споделен кръг от теми. Откога не е избирала нищо сама? Без новия айфон, без колата хибрид, без планираното купуване на следващата кола пълен електрик, без редовните сеанси в социалната мрежа – без това и още куп подобни неща тя би се разпаднала. Нейната идентичност би се загубила и Емел би се залутала сама в себе си. Точно както без маникюр, без прическа, без някоя нова, не непременно скъпа, но модна дреха. Без новия брой на „Монокъл“ и „Портфолио“, без нестандартните миризми на „Ком де гарсон“, без редовното прелистване на каталозите на „Никопанда“ и „Юникло“. Но Емел е по-голяма от всичко това дори без да знае. Има нещо нейно, нещо съхранявано, за което навярно само подозира. Но още не му е дошло времето да се появи на повърхността.

По телевизията тече репортаж от посещението на президента в Париж. Обичайният кадър на входа на Елисейския дворец. Талев стиска ръката на президентката на Франция. Телевизорът е прекалено голям, Емел не харесва такива, но го завари инсталиран в обзаведения апартамент. Екранът е толкова широк, че в близък план фигурите на жената президент и мъжа президент сякаш са по-едри от реалните. Така ѝ се струва на Емел, тя познава добре фигурата на Ангел Талев. Знае докъде стига рамото ѝ, когато застанат един срещу друг, къде е брадичката му спрямо лицето ѝ, на каква височина е дланта му, когато е отпуснал ръка и върви до нея. Емел познава отблизо очите и дъха на този мъж, президента. По-отблизо, отколкото е позволено, по-опасно близо, отколкото е полезно за самата нея.

Връзката на журналистката с държавния глава започна в началото на втората година от мандата му и продължи до началото на третата година. Без да е правила изчисления, тя усеща, че е изтекъл някакъв сезон. Емел все още преживява отделните мигове. Напрежението и очакванията продължават да са вътре в тялото ѝ. Както и цялата онази драма през лятото и накрая – развръзката. Минало е толкова малко време от финала, недостатъчно, за да заличи раната. Защото си беше рана.