На български език излезе последният роман на големия испанско-перуански писател и Нобелов лауреат Марио Варгас Льоса. Преводът е дело на Маня Костова. Художник на корицата е Стефан Касъров.

Жизнерадостни събирания със звън на китара, гласовити певци, ситни танцови стъпки и задължителна доза кичозност – това е перуанският валс, който Марио Варгас Льоса възпоменава с поклон в „Посвещавам ви моята тишина“ (ИК „Колибри“). Романът възкресява все още малката, етнически разнородна, но мирна Лима, различна от разрасналия се и разединен от терористични акции град през 90-те години на XX век, превърнал се във фон за перипетиите на главния герой Тоньо Аспилкуета, неоценен от „интелектуалния елит“ експерт по креолска музика.

Вдъхновен от концерт на мистериозен китарист, чийто талант събужда чувство за единение и братска обич, Тоньо решава да му посвети книга и, разбулвайки трагичната му съдба, да изследва перуанската идентичност и валса от неговото зараждане сред най-бедните до превръщането му в общонационален символ на Перу. С убеденост и страст Тоньо провъзгласява перуанския валс за обединител на перуанското общество, способен да разреши неговите конфликти.

Екстравагантна и смешна утопия. Ала всяка утопия въплъщава мечта и с този свой последен роман Варгас Льоса завещава на обичното си и изстрадало Перу мечтата и надеждата за по-щастливи бъднини.

Посвещавам ви моята тишина

Марио Варгас Льоса

За какво ли го бе търсил Хосе Дуранд Флорес, този представител на интелектуалния елит на Перу? Предадоха му, че се е обадил в кварталната бакалия на неговия приятел Коляу, където се продаваха също вестници и списания. Той върна обаждането, но никой не вдигна. Коляу му обясни, че дъщеря му Марикита, още малко момиче, е записала телефонния номер и навярно не е чула правилно цифрите, но със сигурност отново ще позвънят. Тогава Тоньо усети как го налазват онези дребни, непристойни гадини, които, сам признаваше, го тормозеха от най-ранно детство.

За какво ли го търсеше? Макар да не го познаваше лично, Тоньо Аспилкуета знаеше кой е Хосе Дуранд Флорес. Уважаван писател, тоест човек, на когото Тоньо едновременно се възхищаваше и мразеше, защото стоеше някъде там горе, накичен с определения като „знаменит литератор“, „прочут критик“ и други обичайни хвалебствия, печелени с такава лекота от интелектуалците, принадлежащи в тази страна към онова, което Тоньо Аспилкуета наричаше „елита“. Какво бе извършила до момента въпросната персона? Живял бе в Мексико, разбира се, и не друг, а самият Алфонсо Рейес, есеист, поет, ерудит, дипломат и директор на университета „Колехио де Мехико“, бе написал увода към известната му издадена там антология „Залез на сирени, блясък на ламантини“. Разправяха, че бил експерт по всичко свързано с перуанския писател от XVI век Инка Гарсиласо де ла Вега, чиято библиотека, твърдяха, успял да възпроизведе в дома си или в някакъв университетски архив. Това, разбира се, впечатляваше, но пък не беше кой знае какво, всъщност не представляваше кажи-речи нищо. Тоньо Аспилкуета набра отново номера и за пореден път не вдигнаха. Сега
вече омразните гризачи плъзнаха по цялото му тяло, както всеки път, когато го обхващаха възбуда, нервност или нетърпение.

Тоньо Аспилкуета пусна поръчка в Националната библиотека в центъра на Лима да закупят книгите на Хосе Дуранд Флорес, но макар госпожицата, която го обслужи, да прие поръчката, книгите така и не пристигнаха. Тоньо знаеше, че Дуранд Флорес е именит академик, но нямаше представа на какво се дължи тази негова слава. Запомнил бе името му заради странност, която или издаваше, или опровергаваше неговите чуждоземни вкусове. Всяка събота Дуранд Флорес публикуваше в ежедневника „Ла Пренса“ статия, в която се изказваше ласкаво за креолската музика и дори за певци, китаристи и кахонисти като Кайтро Сото, който акомпанираше на перуанската певица и композитор Чабука Грандa, а това напълно естествено пораждаше у Тоньо известна симпатия към него. Тоньо изпитваше силна антипатия –
да горят в ада дано – към изисканите интелектуалци, които презираха креолските музиканти и нито ги възхваляваха, нито ги разпъваха на кръст.

Тоньо Аспилкуета беше ерудит в областта на креолската музика във всички нейни разновидности – крайбрежна, планинска и дори амазонска; посветил ѝ бе живота си. Единственото признание, което си спечели обаче, както не е трудно да се предположи, не намери парично изражение, но го утвърди, особено след смъртта на професор Моронес – великия експерт от Пуно – като най-добрия познавач на перуанска музика в страната. Тоньо се бе запознал със своя учител още в университета „Колехио де Ла Сал“ малко след като баща му, италиански преселник с баско фамилно име, нае малка къща в „Ла Перла“, където Тоньо живя и отрасна. След кончината на професор Моронес Тоньо се превърна в „интелектуалеца“, който най-много знаеше (и пишеше) за музиката и танците от националния фолклор. Получи бакалавърска степен от университета „Сан Маркос“, след като защити дипломна работа, посветена на перуанския валс. Негов ръководител бе самият Ермохенес А. Моронес – Тоньо
откри, че зад въпросното А с точка до него се криеше презимето Артахерхес, – чийто любим ученик и асистент бе той. По-късно Тоньо се превърна в продължител на
изследванията и откритията на своя учител, свързани с регионалните музики и танци.
В трети курс професор Моронес му възложи да води някои лекции и всички в „Сан Маркос“ очакваха, че след като учителят му се пенсионира, Тоньо Аспилкуета ще наследи неговата катедра. Самият той също хранеше подобни надежди. Затуй, когато приключи неговото петгодишно следване във Факултета по литература, той продължи изследователската си работа във връзка с докторска дисертация, озаглавена „Глашатаите на Лима“ в памет, естествено, на неговия учител доктор Ермохенес А. Моронес.

В колониалните хроники Тоньо откри, че така наречените „глашатаи“ пеели, а не просто рецитирали общинските вести и съобщения и така те достигали до
гражданите под формата на музикална реч. Благодарение на госпожа Роса Мерседес Аярса, забележителен специалист по перуанска музика, той узна, че провикванията на уличните занаятчии и търговци представлявали най-старите градски звуци, защото уличните продавачи на понички роскетес, на гватемалски бисквити, на сладки рейес фрескос, на паламуд и други рибни специалитети викали, за да предлагат своята стока. Техните викове оформяли най-старото озвучаване на улиците на Лима. Не може да не добавим към тях и провикванията на продавачките на вкусната кауса, на зарзавати, на пикарони1, на тамалес и дори на билкови чайове.

Докато мислеше за тези неща, Тоньо Аспилкуета толкова се горещеше, че сълзи избиваха в очите му. Най-дълбоките жили на перуанската националност, усещането за принадлежност към една общност, обединена от едни и същи гласови съобщения и разпоредби, беше проникнато от музика и песни…

За писателя

Кариерата на Марио Варгас Льоса (1936-2025) минава през главозамайващи смени на идеологии и политически режими, фалшиви герои и обречени битки, през различни стилове и техники на писане, които винаги, в препускащия ход на времето, се опитват да уловят трудната съдба на Латинска Америка и нейната мъчителна жажда за свобода. Той съчетава криминални мотиви и исторически факти, политическа алегория и непоколебима социална критика — всичко това облъхнато от чувство за хумор. Творби като „Кой уби Паломино Молеро?“, „Квартал Петте кьошета“, „Герой по неволя“ и „Зелената къща” свидетелстват за ангажираността на писателя относно състоянието на перуанското общество и неговите дехуманизиращи механизми за подчинение и контрол.

„Лудориите на лошото момиче“ е непомръкващ шедьовър, който умело преплита емоции и еротика, комично и трагично, реалност и художествена измислица. С логото на „Колибри“ у нас излезе и романът „Сурови времена“, задъхан политически трилър, изтъкан от коварен шпионаж, поръчкови убийства и предателства. А сборникът с есета „Зовът на племето“ е своеобразна интелектуална автобиография на писателя, с която той отдава дължимото на мисловната традиция, установена от Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст фон Хайек, Карл Попър, Раймон Арон, Исая Бърлин и Жан-Франсоа Ревел.