След сборника разкази „Млък“, прочетен на един дъх (за щастие, не от онези, за които ще стане дума след малко), нямах търпение да разгърна и следващата книга на Радослав Бимбалов, наречена „Екстазис“ (изд. „Сиела“). С нея той продължава да разказва истории за хората. От онези истории, които разкриват най-неосветените кътчета на сърцата и душите, заедно с тайните, пороците и добродетелите. Тя ме и изненада, защото не очаквах точно такъв неземен и различен сюжет. Ето за какво става дума.

Сюжетът

Главният герой се казва Михаил. Името не изглежда да е подбрано случайно и ще го разберете, когато се запознаете по-добре със заниманието му в романа. Михаил живее „вляво“, на място, където няма спомени, чувства и имена. Задачата му е да събира и съхранява последния дъх на умиращите хора. Но понякога дори вляво се случва нещо, което променя правилата завинаги. Кое е това, което може да победи смъртта и да обърка дори създателя?

Разбира се, в началото на романа авторът ни запознава с краткото земно битие на героя си. Преминаваме с него през юношеството, първите любовни трепети, любопитството, терзанията и откритията му. Михаил е силно емоционален и първичен. Поне докато авторът внезапно не го лишава от спомените и чувствата му. След това го изпраща сред хората, за да бъде с тях, когато те поемат последния си дъх. Така и ние се запознаваме с останалите, второстепенни, но не по-малко важни, герои на романа. Те са различни по възраст, социален статус, очаквания. Заедно с Михаил ги наблюдаваме с любопитство – някой съзнава ли, че ей тази дума сега може да ти бъде последна? Този момент (конкретният момент!) на срещата със смъртта винаги е изненадващ. Най-вероятно, за да не можем да го режисираме…

Впечатленията

„Екстазис“ ме впечатли още след първите страници с две неща – със своята душевност и със своята искреност. Героите на Бимбалов са дълбоки, те ни разкриват не само житейската си съдба, а най-съкровените си мисли и желания. От тези, които не са и не биха споделили дори на най-близките си. И докато проследяваме съдбата на тези много различни един от друг хора, Михаил се среща с важна за него жена от земния живот. Интригуващ е начинът, по който са описани срещите между двамата, когато те вече се намират в различни светове. Заедно са на едно място, но между тях има непреодолима стена. И много заличени, но витаещи във въздуха, чувства.

За мен „Екстазис“ е и роман за втория шанс.

Замислих се – ако има сила, която наистина да дава такива втори шансове в живота, колко обективна би била тя? Има ли въобще обективност на 100%? Как се определя опцията за втори шанс – по заслуги, на момента, според чувствата или по друг субективен и дълбоко личен критерий? Ако аз бях на мястото на Михаил, бих ли дала втори шанс и на кого? 

Темата за смъртта и какво се случва с нас и душата ни след това е вечна. От онези непреходните и философските, които занимават човечеството от дълбока древност. Защото няма категоричен отговор, няма как и да получим такъв. По тази причина в художествената литература има много спекулации и въображение по този въпрос. Най-различни предположения! Бимбалов ни представя своето виждане, като паралелно с това ни разкрива и основни свои позиции върху битието и човека – за любовта, за омразата, за честността, за отричането, за самооценката и силата на характера. Както и в „Млък“, и тук Бимбалов се доказва като познавач на хората. Или поне на тези, които обитават нашата географска ширина. 

Най-силен спомен в мен оставят книгите, които ме карат да се замисля по някоя от вечните теми. И, ето, „Екстазис“ влезе под кожата ми с въпросите, които повдигна за мен. Сами ли сме в смъртта? А искаме ли да бъдем? Полезно ли би било да знаем кога ще настъпи краят? Коя е последната ни дума? А последният дъх? И най-вече – има ли нещо по-силно от смъртта? Защото в тази книга я побеждава… екстазисът.

Избрани цитати

– Имам подозрения, че се влюбих за пръв път още в детската градина. Тя се казваше Нина и беше вечно сърдита. Ние, останалите, чупехме играчки, замеряхме се със закуска, рисувахме по обувките си, тоест правехме всякакви нормални неща, а тя стоеше в ъгъла – с тихата си рокличка на намусени точки. Тогава все още не знаех, че това е класическа женска хитрина за привличане на вниманието. Не знаех и че съм се влюбил (…) Предполагам, че е някакъв придобит рефлекс да започнеш да имитираш обекта на чувствата си. Нещо като необходимост от припокриване, от сливане на образите.

– Новият човек започва живота си гол, но бързо му става ясно, че така просто няма как да го кара. Хората приучват новопоявилите се на изконното, наследено от онази първа градина, чувство за срам. Вземи това листо, покрий се, безсрамнико! Честито, вече си човек.

– „Това е сърцето, то не спира никога“, обясняваше ми той. „Дори, когато спим?“, питах упорито аз. „Дори тогава“, усмихваше се той. Сбръчквах вежди недоверчиво – как така можеш да провериш, че сърцето ти не спи заедно с теб? Нали по това време си заспал?

– Последното дихание е клише до голяма степен благодарение на киното. Героично умиращи човеци в сълзливи филми артистично пускат въздух за последно в обятията на свои любими. Недоизказани реплики, недостигнал въздух за най-важното. Финалният дъх е физическо усещане за зрителя, лирическият герой издиша живота си право в изпънатото от състрадание лице на публиката. Само че киното едва ли е причината за тази ничия страст. Отдавна придружавам хората до бялото нищо, но все още гадая защо събирам последното им дихание.

човек-е-автор-и-на-грешките-и-на-наказанията-си

– Забелязал съм, че хората имат неискрено отношение към истината. Надпреварват се да й се кълнат във вярност, често се оплакват, че я няма. Шумно я търсят – вдигат дърво и камък. Всъщност го правят с абсолютното съзнание, че истината не е буболечка или червей – няма как да е отдолу. Човеците просто не искат да я намерят, затова търсят навсякъде, където я няма. Истината не оставя на мира човешката душа, но случайно попаднеш ли на нея, рискуваш трайно да изгубиш спокойствието си.

Човеците мразят, защото ги мързи да обичат.

С времето осъзнах, че омразата е по-лесно занятие от любовта. Не ти се налага да познаваш тези, които ненавиждаш. Напротив, най-лесно се мразят далечните хора, които никога няма да срещнеш по пътеката си.

Откъс от „Екстазис“ на Радослав Бимбалов

Малко за Радослав Бимбалов

Радослав Бимбалов в роден през 1973 г. в Пловдив. Издава първия си роман на 25 години, като „Аз, маниака“ е посрещнат с интерес от читателите.

В годините след това пише статии за медии и публикува разкази в общи сборници. През 2022 г. излиза неговият сборник с разкази „Млък“, определен от автора като генерална репетиция за „Екстазис“.

АЛБИ БАК – разказ от сб. „Млък“ на Радослав Бимбалов

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.