С появилия се преди година сборник с разкази „Млък“ рекламистът и общественик Радослав Бимбалов се спусна по тесните улички на големите литературни търсения и веднага се превърна в едно от незаобиколимите имена на съвременната българска проза.

Сега проницателното перо на писателя се завръща с пълна сила с хипнотичния роман „Екстазис“ – плътна и приласкаваща проза, същевременно интимна и изящна, но и безпощадна в мощните си прозрения за съвременния свят.

            Михаил е невидим. Не може да го видите или да го усетите. Той идва от вляво –  място, където спомените се запазват, но чувствата и имената бавно избледняват. Задачата му е да събира и съхранява последния дъх на умиращите хора. Но понякога дори вляво се случва нещо, което променя правилата завинаги.

 А кое е това, което може да победи смъртта и да обърка дори създателя? Кое е това място за дишане, без което животът би бил невъзможен?

            Триумф на фантазията и ювелирното писане, „Екстазис“ е свидетелство зановаторското майсторство и тънкия психологизъм, с които Бимбалов оголва човешката душа и припомня изконни  ценности.

„Обичам книги, написани с усет към езика. Книги, които те примамват с тънкия опиум на разказването, където няма случайна дума и всеки ред отключва нови врати и сетива. В точката, от която говори невидимият разказвач – събирач на последни дихания, се срещат смърт и любов, меланхолия и ирония, страх и утешение. И една увличаща лична история сред чуждите истории за край.

Отдавна не бях чел така изящно написана книга като „Екстазис“ на Радослав Бимбалов.“

Георги Господинов

„Потънете в „Екстазис“. Обещавам – ще се почувствате добре. Даже отлично ще се почувствате. Толкова отлично, че – сигурен съм – ще се тюхкате защо е свършило това романно екстази. И тогава – вече пристрастени, може да се върнете и да го прочетете отново.“

Митко Новков

Екстазис

Радослав Бимбалов

ПРОЛОГ

* * *

В
НОЩНИТЕ
ТРЕВИ
СВЕТЕШЕ

шпалир от чифтове малки очи. Знаех чии са – ли­сичета, наизлезли от храстите. Двете гуми шумно дъв­чеха тревата. Мъжът, вкопчен в кормилото, нахиле­но поемаше мухички с всяка глътка вятър. Бях яхнал седалката зад него и го виждах отблизо – нищо не бе останало от кроткия човек, когото срещнах онзи ден. Лицето му бе изкривено от еуфория, обезобразено от неописуемото удоволствие да препуска с огромен, ръмжащ мотоциклет насред абсолютен мрак.

Фарът не беше включен, нямаше смисъл. Мъжът, който натискаше докрай ръчката на газта, по рожде­ние живееше в постоянна тъмнина. Сега ми се стори, че незрящите му очи горят – иначе мътните му, безцветни зеници искряха налудничаво, втренчени в нищото.

Аз виждах въпреки нощта. Летях на задната седал­ка на мотор, управляван от слепец, през настръхнали треви. Знаех какво предстои, естествено. Затова и не трепнах, когато задната гума поднесе и мотоциклетът започна да се върти през трънаците и стреснатите ли­сичета, мачкайки мрака като подивял, лъскав пумпал. Стигнахме до ръба на внезапно появилото се дере и литнахме надолу. Падахме кратко. Мотоциклетът се разби с ужасен трясък в морските скали, а огънят лум­на, за да ни усмири в кротък, фатален край.

Трябваше да съм умрял там, долу, заедно със слепе­ца, подкарал този мотор, но нямаше как. Умрях години преди това.

ПОМНЯ
СВЕТЛИТЕ
ОТИШЛИ
СИ

дни, когато слънцето хрупаше житата встрани от пътя. Босите нозе на Лара, качени безгрижно на табло­то, зяпаха през предното стъкло, смехът ѝ литваше през отворения прозорец, за да се гони с пеперудите. Без да изпускам поглед от пътя, усилвах музиката, а пръстите ми се шмугваха в червеникавите шубраци на косите ѝ. Тя грабваше дланта ми, завърташе я към лицето си и допираше топли устни. Дъхът ѝ тръгваше по кожата ми, пропълзяваше нагоре към раменете и повдигаше косъмчетата на врата ми, за да завие към лицето и да се слее с моята почти невидима усмивка. „Ще бъдеш винаги с мен, нали?“ – опитваше се тя да надвика вятъра и музиката. „Отвъд и обратно“, изкре­щявах аз своята вечна парола.

Лара. Момичето с ръждивите коси, както обичах да ѝ казвам, за да вадя от нея онзи бълбукащ смях, изви­ращ през мекото на устните ѝ. После я оставях да ми се нахвърля и да ме ръфа по врата с ръмжене, което вибрираше чак в пъпа ми.