Едно от водещите лица на съвременната испаноезична литература – Саманта Швеблин, пристига в България по покана на Софийския университет!

Аржентинската писателка Саманта Швеблин, която е сред най-разпознаваемите имена в съвременната латиноамериканска литература, гостува у нас по покана на Културния център на Софийския университет.

На 30 октомври (петък) в 17:00 часа в Аулата на СУ „Св. Климент Охридски“ Швеблин ще представи най-новия си сборник с разкази „Доброто зло“ (изд. „Лабиринт“) в среща-разговор с писателя Георги Господинов. Модератор на събитието ще бъде доц. д-р Дария Карапеткова. Разговорът ще се проведе на испански език, но на място ще бъде осигурен симултанен превод с преводач Милена Маринкова.

Саманта Швеблин (род. 1978) е автор на три романа и редица разкази, превеждани на десетки езици и публикувани в авторитетни издания като The New Yorker, Granta, The Paris Review, Harper’s Magazine и др. Сред характерните й похвати е умелата миграция между различни литературни жанрове като трилър, психологически хорър и емблематичния за латиноамериканската литература магически реализъм.

Привлечена от книгите от дете, Швеблин завършва „Дизайн на изображението и звука“ в Universidad de Buenos Aires в родния си град, а впоследствие основава своя агенция за уеб дизайн. Литературата, обаче, остава нейната най-голяма страст. През 2002 г. излиза първата й книга – сборникът с разкази „El núcleo del disturbio“, за който печели първа награда от Националния фонд за изкуства на Аржентина. Дебютният й роман „Отрова“ (2014) и „Хиляди очи“ (2018) са с номинации за Международен Букър, а през 2021 г. „Отрова“ е и адаптиран за стрийминг платформата „Нетфликс“ от перуанската режисьорка Клаудия Льоса.

Швеблин е носител на множество престижни литературни награди, сред които „Тигре Хуан“ (2015), „Рибера дел Дуеро“ (2015), „Шърли Джаксън“ (2017), „О’ Хенри“ (2022) и др. Отличена е и с наградата на читателите „Мандараче“ през 2020 г., Национална награда за книга на САЩ за преводна литература през 2022 г. и др. През пролетта на тази година печели първото място в конкурса Aena Hispano-American Narrative Award за „Доброто зло“ (2025).

У нас авторката е позната със сборника си с разкази „Седем празни къщи“ (2015) и романите „Отрова“ и „Хиляди очи“, издадени на български от издателство „Лабиринт“. Преводач на романите е Захари Омайников, а на разказите – Калоян Игнатовски. Сборникът „Доброто зло“, който излезе на българската книжна сцена преди броени дни и отново е в превод от испански на Калоян Игнатовски, е причина за посещението й у нас.

Срещата-разговор със Саманта Швеблин на 30 октомври от 17:00 часа в Аулата на Софийския университет е с вход свободен.

Добре дошла в групата

Саманта Швеблин

От ръба на кея скачам във водата и се спускам към дъното, защипала нос. След първоначалния шок отварям очи, внимателно се предавам на падането, което вече поомеква, на новите цветове около мен, по-наситени и преливащи се. Потъвам, издържам, без да дишам.

Може би изминава една минута. Най-накрая, бавно, с пръстите на краката докосвам мъхестото дъно, сякаш съм астронавтка, която каца на Луната. Спирам да стискам носа си и свалям ръцете, тялото ми се стяга. От белите дробове идва контракция, това е спазъм, изчаквам още малко. Опипвам камъните, завързани за кръста ми, възелът винаги може да се развърже. За да не размисля, вдишвам. Пълня гърдите с вода и един нов и корав студ прилепва към ребрата ми. Искам това да стане без болка. От устата и носа ми излизат дузина мехурчета и се издигат. Още един спазъм ме свива и се изплашвам какво може да се случи сега. Изпускам въздуха, който ми е останал. Учудва ме течното усещане там, където преди е имало въздух, но най-вече ме учудват бистротата на разсъдъка ми, спокойствието. Поглеждам ръцете си, по-големи и бели, отколкото на повърхността, и се питам след колко време ще изгубя съзнание. Водорасли, пасажи сребристи очи, планктон, който се носи във водата подобно на брокат. Чувствам тялото си отпуснато, допира на теченията, топли, хладни, отново топли. В далечината дъното се размътва. Колко ли време е изминало? Три, пет минути, ето нещо, което вече не съм в състояние да преценя. Бях сигурна, че ще стане бързо.

Докосвам камъните, търся възела. Не съжалявам, дотук каквото станало, станало. Това е любопитство. Развързвам въжето и камъните се освобождават. Падането предизвиква земетръс близо до краката ми, които бавно се отлепват от дъното. Оставам там, сякаш се нося по водата, без да знам какво да правя. И тогава, в този миг, си спомням, че си помислих: ами ако това е всичко? Увиснала, да се съмнявам през остатъка от вечността: първият истински страх, който изпитах през този ден. Да не съм способна да се придвижа нито напред, нито назад, никога повече в която и да е посока.

Свивам се на кълбо, удрям дъното с крака и се оттласквам. Кое не се получи както трябва? Опитвам се да разбера. Отначало издигането изглежда лесно, но след няколко метра тялото спира, удобно му е в това състояние на левитация. Отнема ми известно време да се върна, най-после да достигна най-прозрачната и чиста топлина на повърхността. Като изляза от водата, ще задишам ли отново? Питам се дали някой ме търси и се опасявам, че ще има разправия. Загребвам няколко пъти, най-после подавам глава над водата и по мокрото си лице усещам облекчението на студения въздух.

Превод от испански Калоян Игнатовски