Поредицата (Не)познатите визуални артисти на България ни среща с Нуша Роянова – обичан български автор на детски книги, основател на издателство “Дъбови листа” и едноименната школа за рисуване в гр. Варна. Поредицата ѝ “Джак и Ема” и картинната книга “Жабчето Жо” се радват на внимание от деца и родители заради силните си послания за доброта и полет на духа. Освен че пише книги, тя ги и илюстрира, черпейки вдъхновение от живописното родопско село Давидково, в което живее като дете, и осланяйки се на опита си като художник и графичен дизайнер в България и САЩ.

Твориш и работиш с деца ежедневно. Какво им казваш на първите ви срещи, ако те попитат коя е Нуша Роянова?

Аз съм голяма късметлийка, че всеки ден се срещам с деца, всеки ден се срещам с необятни детски Вселени

и така моята Вселена се обагря, разширява, олекотява…изглежда, че децата веднага усещат това и …не ме питат коя е Нуша, някак си разбират, че еднакво вибрираме и започваме пътуването си без много-много приказки.

Спомняш ли си първите стъпки в света на багрите? А на думите?

Естествено, спомням си…те са още пред очите ми…. Илюстрациите на детските книжки от моето детство (Роберто Згрили, Юрий Васнецов, Вадим Лазаркиевич и много други)… Аз тогава вярвах, че влизам в тях, че те са си съвсем нормален свят, както света около мен.

И цветовете на залезите от моето детство, много обичах да ги гледам и си мислех как Слънцето отива на бал в палатите на облаците.

С думите стана по същия начин… Потъвах в приказките толкова естествено, бях убедена, че света им се отваря зад завесата на прозореца в детската стая, точно там.

„Всичко, което рисувам, изразява любов“, казваш. Как изглежда нарисуваната обич? Разведи ни из любими проекти.

Нарисуваното с любов и вдъхновение винаги има една необяснима енергия, която веднага се долавя от този, който я гледа, дори и да не е специалист, дори и нищо да не разбира от рисуване, както се изразяват някои. Просто се чувства НЕЩО. Това се случва и с всички песни написани с любов, с всички книги написани с любов и т.н.

Трудно е да каже един творец кое е най-любимото му произведение или проект…но да кажа че Жабчето Жо ми е едно от любимите. Може би защото е вдъхновено от истински мой приятел на име Жоро? Или защото още от ученичка в Художественото училище жабите ми бяха любими герои и разгръщайки тази книжка пак се връщам там?

Друга много любима книжка ми е „А защо не?” за директорката на Музикалното училище и докера (героите ги измисли моят съпруг Стоян, който е музикант) и в която се сбъдват мечти!

А предстоящата ми книга е „Армазил и Чинталче” за едни много различни същества, които се срещат по необичаен начин, помагат си и..

„Излиза, че когато послушаш огънчето в себе си,

тръгнеш на път, за да намериш някой, когото трябва непременно да срещнеш и да му помогнеш и той те обикне и ставате приятели, то цялата Вселена ти изпраща подаръци. И то най-различни, праща ти сила, смелост, мъдрост, радост, и то толкова много, че можеш да полетиш!

Можеш да сбъдваш мечтите си, можеш да споделяш радостите си, можеш да сътворяваш песни, стихове, музика, да рисуваш, да танцуваш и да помагаш на свой ред на някой, който се нуждае от теб!

„Имам книжки, които са толкова различни като стил, че ако не е името ми отпред, никога няма да се досетите, че са от един и същи човек“, споделяш в интервю. Кои са любимите ти платна и техники, как решаваш към коя четка или друг инструмент ще посегнеш?

Да, така е…работя в много различни стилове. Оставям се текста да ме води и да ми покаже най-подходящата техника. Мисля, че всеки текст заслужава различно да е нарисуван. Обичам да експериментирам, обичам да смесвам техники, но най-много обичам да пробвам нови неща.

Поредицата „Джак и Ема”, която от седем книжки, засега, е изрисувана със смесени техники и декупаж.

За „Жабчето Жо” използвах моливи и отпечатаци с линулеум.

„А защо, не?” е графична, а в следващата ми книжка „Армазил и Чинталче” съчетавам четири различни техники.

„Има голямо възраждане на хубавата българска детска книга“, твърдиш. Как изглежда то и защо, мислиш, се случва?

Да, има възраждане на българската детска книга и съм много щастлива от този факт. В школата ми по рисуване задължително се чете или слушаме от Сторител нови истории, които са ни допълнително вдъхновение. Най-любимите ни автори са Катя Антонова, Радостина Николова и Ненко Генков, Александра Георгиева и др.

Слушаме притаили дъх следейки историите, заливаме се от смях или въздишаме, но без история не минава нито час! И то защото децата ги искат, ето това за мен е възраждането на книгата!

Не зная точно защо се случва, но мисля че възможността да си направиш свое издателство и да се самоиздаваме, което става в последните години, ни прави по-свободни, по-смели и по-интересни, по-различни.

Споделяш също, че се опитваш да поощряваш децата да се грижат за мечтите си. На какво още ги учиш? Знаем, че имаш и прекрасен подход, съчетаващ думи и образи. Разкажи ни повече.

Децата са смели мечтатели, можем да вземаме пример от тях, аз това и правя.

Всъщност заради тях станах писател. Може и да знаете, но преди години в часовете ни по рисуване аз започнах да разказвам различни истории за кучето ни Джак и котката Ема и за дъщеря ми Вики. Дечицата толкова ги харесаха и ме караха пак и пак да разказвам. Един ден обаче едно от тях ми каза – Нуша ще ги забравиш тези истории, започвай да ги записваш! И такаааа,  аз го послушах, прибрах се вкъщи и съобщих в семейството ми, че ставам писателка и издателка! У дома  всички са също смели мечтатели и ме подкрепиха бурно! Ето така си помагаме с децата, мисля че е хубаво да им показваме на практика, че следваме мечтите си, че не е толкова невъзможно да го правим, нали?

А ти как се грижиш за мечтите си? За какво мечтаеш днес? Какво рисуваш, пишеш, четеш?

Последните години се оказаха малко сложни за мечтите ни. Но определено общуването с децата, по-честото ми сливане с природата и определено хубавите книги ми помагат да поддържам мечтите си живи. Но най-големия ми стимул за писане, рисуване е разбира се любовта на дъщеря ми Вики и съпруга ми Стоян. Без любов света е малко чернобял.

В момента си мечтая последната ми книжка „Армазил и Чинталче” (в която съчетавам четири различни стила рисунки) да види бял свят и да зарадва много дечица!

Пътуваш много из страната, за да се срещаш с малките читатели, гостуваш на училища, детски градини и различни литературни събития. Кой е най-трудният или най-забавният детски въпрос, който си получавала?

О, децата винаги могат да задават забавни въпроси и трудни, ако не общуваш всеки ден с деца. Но ако си на „ти” с тях и отговаряш искрено (задължително!) няма трудни въпроси!

Един от любимите ми въпроси е: „ На колко си години?” и тъй като моят отговор винаги е: „А ти на колко мислиш, че съм?”, съм имала честта да чуя че съм от около 10 до 90 годишна!

Много, много ми липсват тези вълшебни срещи с децата в последните години и от все сърце се моля отново да можем да се срещаме пак и пак!!!

И понеже това е поредица-щафета (при теб ни доведе Ирина Каракехайова), ти имаш ли въпрос към колега визуален артист?

Благодаря на Ирина Каракехайова, че ме доведе при вас, мноооого я харесвам като илюстратор!

Доста творци бих искала да интервюирате, но сега ми изплува името на Ирина Вачкова от ателие за керамика “Термодвойка”. Въпросът ми към нея е: Кой е любимия ти мотив от българския фолклор, който използваш пак и пак в творчеството си?

Работата на Нуша Роянова може да следите на сайта на ИК „Дъбови листа„.

Тук може да се запознаете с всички гости в поредицата (Не)познатите визуални артисти на България

Ирина Каракехайова: Ако успееш да предадеш „природата“ на нещата, красотата става очевидна реалност

Моника Попова: С рисунката превеждам живота и трансформирам болката (видео интервю)