„Две сестри“ (Изд. „Колибри“) на французина Давид Фоенкинос е тъжен и смразяващ психологически роман за любовта. Той показва силата на болката, на измамените чувства, на замъгленото до лудост съзнание, на предателството. В интервю за Jasmin.bg през 2018 г. (малко след поредното си гостуване у нас по покана на кино-литературния фестивал CineLibri) авторът заяви, че ревността е крехката версия на любовта, а в „Две сестри“ именно ревността е крехкият главен герой, който помита всичко след себе си.
Сюжетът
Главният герой с човешки облик пък се казва Матилда. Тя е гимназиална учителка по френски, която обича професията си, обожава Флобер и е влюбена в Етиен. Когато той я напуска заради друга малко преди да се оженят, светът ѝ рухва. Тогава сестра ѝ Агата, която живее със съпруга си Фредерик и дъщеричката им Лили, я приема в дома си.
Следва период, през който отношенията между сестрите се развиват в непредвидима посока. Благодарение на кратки и премерени ретроспекции научаваме подробности и от миналото на двете жени, което, уви, също не е особено розово. И въпреки че ефектът на доминото се задвижва от решението на Етиен да продължи живота си по друг път, болката от детските години на Матилда и Агата също изиграва роля в психологическата развръзка.
За много кратко време съжителството в тесния семеен кръг прераства от трудно (бих казала – по един разбираем за нас начин) до мъчително. А у някогашната щастлива Матилда, изпаднала в депресия и дълбоко нещастна, се разкриват смразяващите черти на нова личност. Тя започва да търси щастието си с безскрупулност, на каквото не е предполагала, че е способна. От началото до края на романа Матилда се трансформира по неузнаваем начин и съвсем малко е нужно, за да настъпи катастрофа. Идва и изцелението, но цената е болезнено висока.
В „Две сестри“ Фоенкинос отново проявява своята склонност към загадъчното. Мрачната тоналност на романа и нарастващото напрежение са типичните белези на първокласния психологически трилър, който едновременно тревожи и очарова.
Впечатленията
Ще започна с финала. „Две сестри“ се нареди в списъка ми с книги, които разтрисат читателя в последните си страници и го завъртат в центрофуга от противоречиви емоции. Накрая той остава безмълвен от неочакваното им въздействие върху впечатленията му от четивото, което е поело към мястото си в библиотеката. Един и същи герой първоначално го кара да го заобича, да му съчувства, да съпреживява болката му и след това с едно действие преобръща всичко това, защото няма как да се съчувства на злото. Така че се пригответе за една въртележка от емоции, която определено няма да ви остави безразлични. И точно заради това си заслужава.
Фоенкинос е познат на българската публика и влюбените в стила му читатели като мен знаят, че той е виртуоз в описанията на чувства, а емоционалната дисекция на героите му винаги се прави с прецизност. „Две сестри“ не е изключение – улавя се всяко едно трепване в душата на Матилда и градацията на болката й. И докато по един или друг начин всеки един от нас (може би) е попадал в тривиалната ситуация на изгубената любов и болезнената ревност, то Матилда несъзнателно стига до немислими крайности в търсене на собственото си щастие.
Много ми допадна и фактът, че французинът не изневерява на себе си и, макар и само на няколко места в романа, ни запознава с произхода и значението на определени думи. Той е един от писателите, които не употребяват нито една дума случайно, те са внимателно подбрани и така той успява да придаде силна емоция с не особено пространствени във времето и страниците описания. Много практично и без излишно празнословие. А хората, които знаят правилно да употребяват всякаква дума, са от чаровните автори, които омагьосват читателите.
И все пак – не трябва да се създава нагласа, че това е един роман за тъга и страдание от начало до край. Не! Има своите слънчеви моменти, макар и да са леко на заден фон. Насладете им се, защото присъствието им също е част от емоционалната палитра на „Две сестри“. Колежката на Матилда, с която хапват заедно през междучасията, е свежарка и няма как да не ви накара да се усмихнете на щурите й преживявания. Агата и Лили са прекрасни, а Фредерик ще ви очарова с държание и интелект.
Този роман носи в себе си поуката, че всяко човешко същество има ранима душа. Дори и да не я виждаме. Може да изпитва силно страдание. Дори и срещу нас да има усмивки. „Две сестри“ ме накара да се замисля за държанието ни един с друг и колко несъзнателно понякога нараняваме необратимо другите.
Избрани цитати
– Най-сетне някой да се интересува от моята работа! – възкликна Фредерик.
Приличаше на хлапе, с което най-накрая са се съгласили да играят. Едвам се сдържаше да не скочи на стола си. Всъщност бе като всяко човешко същество – харесва му да се интересуват от него. В живота успяват хората, които умеят да задават въпроси.
***
С дните гневът й нарастваше. Никога не бе изпитвала подобна омраза, усещаше почти болка в гърдите, бе ужасно. Открай време мразеше ревността, агресивността, постоянно се опитваше да прогони всяка отрицателна мисъл. Не можеше да разбере черната сила, която я обземаше и потапяше в мрачни мисли. Бе абсурдно. Нищо не можеше да направи. Сърцето на другия е царство, което не бе възможно да управлява. Трябваше да мълчи и да приема. Или евентуално да умре.
***
Това допълнително страдание я довършваше. Досега можеше да се вкопчи в мисълта, че е изживяла красива любовна история, която е свършила зле като всички любовни истории. Бе жестоко, но такъв бе животът. С основателното чувство, че е запушила дупка в сърцето на един мъж, бе прекрачена по-висока степен на болката. Мъжът, който представляваше целия й живот. Унижението бе пълно. Макар че Ирис не бе преставала да я преследва. Тя не падаше от небето, падаше от миналото. Дори в самото начало на тяхната връзка тя присъстваше постоянно.
***
Всички двойки в някаква повествователна треска обожават да си припомнят подробностите от своята първа среща. Често смятат, че всичко в тази среща е било шантаво или невероятно, докато в повечето случаи всичко е било просто проблясък на баналността.
***
Раздялата винаги е обременена с неясноти, натрупани недоизказвания и често с изречени лъжи, за да не наранява.
***
Към полунощ слезе в един бар да пие вино. Никога не си бе представяла, че някой ден ще й се случи да изпита неудържима нужда да се напие, за да смекчи непоносимата болка (…) Обземащата я мъка придаваше на тялото й безупречна яснота. Нейното наказание щеше да е напълно разяждаща трезвост.
***
Дали Агата си даваше сметка какъв късмет има? Изглежда, не. Приемаше щастието си като даденост, като нещо нормално. Когато човек има всичко, си казва, че това е в реда на нещата.
За Давид Фоенкинос
Давид Фоенкинос е роден през 1974 г. в Париж. Студент е по джаз и литература в Сорбоната. В момента е сред най-успешните и уважавани френски творци. Той е писател и сценарист, автор на 17 романа, много от които вече са преведени на български.
Най-известната му творба е „Деликатност“, излязла през 2009 г., а през 2011 г. е адаптирана за кино, като главната роля е поверена на небезизвестната Одри Тоту (знаете коя е Амели Пулен, нали?). Автор и е на романите „Шарлот”, „Спомените” и „Еротичният потенциал на жена ми”. Носител е на редица отличия за литература, сред които френската престижна награда „Гонкур” (Prix Goncourt).
* * *
Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.
„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.
Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.