Жената в бялото кимоно (корица)
Българският превод от английски език е на Надя Баева. Оформлението на корицата е на Фиделия Косева

Американската писателка Ана Джонс разказва трогателна история за сблъсъка на Запада с Изтока и за избора между майчината обич и дълга към семейството на страниците на дебютния си роман „Жената в бялото кимоно” (ИК „Сиела”).

Вдъхновеният от реални исторически събития сюжет пресъздава живота на жените в следвоенна Япония, разделена между величието на миналото и предизвикателствата на новото време.

Историята на „Жената в бялото кимоно” е вдъхновена от действителни събития и лични разкази, включително от бащата на авторката. На младини, докато бил в Япония по време на службата си в американския флот, той се влюбил в красива японка, чието семейство дори го поканило на чай. Вместо да се впише в обстановката и да направи добро впечатление с познанията си по японски език, бащата на Ана Джонс не спазил необходимия етикет и бил определен като недостоен кандидат за ръката на своята любима.

Американката от словашки произход Ана Джонс е завършила международна журналистика и има дългогодишен опит в сферата на изкуството – като арт директор и като човек, управляващ собствен бизнес. След повече от 20 години в тези среди Ана Джонс решава да напише първата си книга –„Жената в бялото кимоно”, преведена на повече от 10 езика.

Жената в бялото кимоно

Ана Джонс

Нямаме часове за подготовка след училище, така че с приятелката ми Кико караме велосипедите си от гара­та, без да бързаме особено. Извъртам кормилото в различни посоки и описвам серпентини по чакъла, докато си мисля за Хаджиме, надявам се да е прочел думите ми. Взирам се в червеното кончѐ, което съм се осмелила да омотая на пръста си, а после се изправям на педалите, за да набера скорост за предстоящия хълм.

Кико изостава зад мен. Аз съм изгубена в мислите си, а тя – гръмогласна в мълчанието си. Огорчена е от мен, задето дори съм помислила да тръгна срещу семейството си. Но как бих могла да не го направя?

На върха спирам и се обръщам. Полата от памучната ми училищна униформа залепва за задната част на бедрата ми. Подръпвам я и чакам. Кико не си дава зор с педалите и се преструва, че не забелязва нетърпението ми. Спуска стъ­пала и крачи по чакъла. Не спира, а просто ме подминава със здраво стиснати устни и силно извити вежди, също като дръзко дете, което сдържа дъха си.

– Наясно съм, че си ми ядосана. – Сядам на седалката и правя няколко гигантски тласъка с педалите, за да я насти­гна. – Но ти не разбираш.

– Какво има за разбиране? – Духва с уста, за да отметне от очите си дълги кичури от бретона, които се настаняват обратно на същото място. – Първо, срещаш се с чужденец, добре, красив е, и двете обичаме всичко американско. Беше забавно, но сега това. – Гневът кара закръглените бузи на Кико да се осеят с червени петна. Тя спира, за да представи гледната си точка.

Аз също натискам спирачки, готова да се опълча.

– Не мога да повярвам, че искаш да се омъжиш за Хад­жиме противно на желанията на баща си. И да споделиш със Сатоши, че е американец, е било крайно лекомислено. Ами ако решат да прекратят отношения с фирмата на баща ти? Състоянието на семейството ти ще се стопи напълно и няма да успеят да ти уредят друг кандидат за сватосване. – Тиква късата си коса зад ушите, та по-добре да обрамчи начуме­рената ѝ физиономия. – И си наясно какво ще си помислят всички. – Изсумтява леко.

– Не го използвам – тросвам се и скръствам засрамено ръце.

– Но хората ще кажат това. Че си се продала за билет до Америка като проститутките Пан-пан, дето се мотаят из ба­зата. – Отпуска се върху кормилото на велосипеда. – Може дори да решат, че си бременна.

Скривам лице в отпуснатите си върху кормилото ръце.

– Наоко?

След като не казвам нищо, тя ме разтърсва за раменете.

– Кажи ми, че не си.

– Закъснява ми – мънкам.

– Какво? – Гласът ѝ е пронизителен. – О, не… – Шокът на Кико прераства в съчувствие. – Според теб откога е? Може още да има време да се отървеш и да оправиш всичко.

Ахвам.

– Да се отърва ли? Не… – Поклащам рязко глава, за да изтикам мисълта навън.

Кико доближава колелото си до моето и почти шепне:

– Можем да излъжем във формулярите за разрешение. Имам малко пари, не съм сигурна дали ще стигнат. И ще се наложи да издирим лекар, който да се съгласи да позаобико­ли правилата.

– Престани, Кико! – Оттласквам се от земята, за да по­тегля напред и да изоставя тези ужасни думи зад гърба си.

– Колко цикъла си пропуснала дотук? Кажи ми.

Свеждам глава, разочарована от ситуацията си. Такава, за която не мога да призная, но вече не мога и да отричам.

– Като свърши тази седмица, ще станат три месеца. Пре­калено много седмици.

– Трябваше да ми кажеш по-рано. – Думите ѝ издават обида. – Щях да ти помогна. Щеше да разполагаш с време. Но сега?

– Но сега нищо. Искам това бебе. – Извъртам се, за да съм с лице към нея и се позовавам на своята истина. – Оби­чам Хаджиме. Това нищо ли не означава? И Хаджиме също ме желае. – Подритвам чакъла, разпръсквам в различни по­соки камъчета и пясък, а после започвам да тикам велосипе­да си към вкъщи.

До мен Кико се движи плавно на нейния, жужи също като разярена пчела, готова да ужили.

– Хората ще говорят.

– И бездруго планираме да се оженим – заявявам, без да хвърлям поглед към нея. – Така че това няма да остави на клюкарстващите кокошки нищо, за което да кудкудякат. – Ново подритване, с което вдигам облак пепел.

Гневът на Кико се разпалва.

– Дава им дори повече! – Върти яростно педалите, опис­ва бързи кръгове и ме блокира в центъра им. – Слуховете ще следват семейството ти зад всеки ъгъл.

Завъртам се успоредно с нейните окръжности, за да не изпускам от очи осъдителния ѝ поглед. Те парят от сълзи.

– Ще те наричат уличница, Наоко. Ще заявят, че семей­ството ти няма чест и никой няма да иска да има нищо общо с теб. Моето собствено семейство ще наложи на мен да страня от теб. Това ли искаш?

Сепвам се.

– Знаеш, че не го искам.– Никой не харесва тези със смесена кръв. – Кико из­сумтява рязко и се доближава. – Теб също никой няма да те иска. Къде ще живеете? Чужденците нямат право да закупу­ват земя, а семейството ти ще ви прокуди, така че къде? В американската база ли?

– Не. – Набивам с пета, защото усещам, че губя тери­тория. – Хаджиме е наел къща в Таура. – Вирвам нахакано брадичка. – Ще се справим.

Тя се заковава на място.

– Имаш предвид в старата общност Ета, така ли? – Очите ѝ ме гледат трескаво. – О, Наоко, не можеш да жи­вееш там.

– Знам… – Сърцето ми се премята. – Но може би няма да се наложи.

Още за Япония и нейните традиции:

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук