„Живот назаем” („Небето няма любимци”) от немския автор Ерих Мария Ремарк (Изд. Сиела) не е нито нов, нито непознат роман.

Той обаче отново излезе на българския пазар, в обновено издание, като авторът на новата, „нежна“, корица е художникът Дамян Дамянов.

Винаги се намира време за припомняне на любима книга, а творбата на неповторимия Ремарк за мен е именно в този списък.

Още по-голям ще бъде стимулът за онези, които са пропуснали тази история, която носи едновременно надежда и тъга, съчетава разказ за живота и смъртта, за борбата, за смелостта, за опиянението от всяка глътка въздух и, разбира се, за любовта, грешките и прошката.

Сюжетът

Лилиан е млада, непокорна, красива, но е попаднала в плен на бавната смърт.

Срещаме се с нея в санаториума „Бела Виста“ в Швейцарските Алпи. Там дните минават бавно, мъчително, а обитателите се чувстват като затворници, принудени да се откажат от мечтите си.

И докато Лилиан мечтае за Париж и Венеция и копнее да се наслаждава на всеки оставащ ѝ миг, тя изглежда примирена със съдбата си. Случайната среща с автомобилния състезател Клерфе обаче й дава кураж да предприеме бленуваното пътуване и тя поема не просто към любимите си градове, а и по пътя на любовта, надеждата и смелостта да се смее в лицето на смъртта.

„Живот назаем“ ни показва какво наистина означава да се живее за мига, без да мисли за бъдещето. Ремарк пише романа през 1951 г., като остава верен на темата за войната и белезите, които оставя в сърцето на Европа и душите на хората й.

Впечатленията

За мен едни от най-силните романи, дело на едни от най-добрите писатели, са тези, които успяват да уловят нюансите на човешката чувственост – на душите, сърцата и емоциите ни.

Ремарк е доказан майстор в това отношение, като в „Живот назаем“ преобладава изконната жажда за живот, която се усеща най-силно именно при срещата със смъртта, войната, болестите и болката. На тази горчива сивота контрастират неувяхващите чувства, неумиращата надежда и неугасващото желание за живот.

Романът ни доказва още, че красотата и щастието наистина се крият в дребните неща, които, когато всичко в живота ни е наред, приемаме за даденост или дори не забелязваме. А всъщност е толкова просто да бъдем щастливи, да обичаме, да се радваме и да благодарим на живота за всеки свой ден, за всеки лъч слънце или глътка свеж въздух. Да благодарим и за редките орхидеи, безсънието, родило спомени, за натрапчивия вкус на алкохола и вдигащите адреналина приключения.

Припомнете си този роман! Прочетете този роман! За да усетите силата на живота!

Избрани цитати

Човек притежава малкото разум, за да проумее, че не може да се живее само с разум. Хората живеят с чувствата си, а за чувствата е безразлично кой е прав.

• Какво познавам от живота? (…) Какво знам за морето от светлини, за пъстрия живот по булевардите? Познавам единствено затъмненията и градушката от бомби, изсипваща се от мрака. Познавам и окупацията, ужаса в несигурното убежище, студа. Щастие? Как само се бе смачкала тази необятна дума, блестяла някога така красиво в мечтите й! Щастието се бе превърнало в една неотоплена стая, в парче хляб, в едно мазе, в което и да е място, където не стрелят. А след това дойде санаториумът.
• Той затвори вратата след себе си. Лилиан чу пантофите му да шляпат бързо по коридора. „Вечерният му костюм“ – помисли тя. Този символ на неговата надежда за оздравяване, за свобода, за нощи, прекарани долу в градовете, неговият талисман, каквото за нея представляваха двете й собствени вечерни рокли, които бяха ненужни тук горе, но от които не се отказваше, сякаш животът й зависеше от тях. Откажеше ли се от тях, отказваше се от надеждата. Тя отиде отново до прозореца и загледа светлините долу в селото. Великолепна вечер! Познаваше много такива безутешни, великолепни вечери!
• Никой не убягваше от участта си, нито болният, нито здравият, и това създаваше някакво парадоксално равновесие.
• Време е да се спуснем отново на земята и да стъпим здраво на нея. Човек така лесно полита, когато има пълнолуние. Мечтите не са подвластни на земното притегляне.

Откъс от “Живот на заем” на Ерих Мария Ремарк

Малко за автора

Ерих Мария Ремарк е псевдоним на немския писател Ерих Паул Ремарк, роден в Оснабрюк, Северна Германия, в семейството на книговезец.

Той е и един от най-известните автори на антивоенни романи. През 1933 г. националсоциалистите публично изгарят два негови романа, като публикуват пропаганда, в която се твърди, че писателят помага на френски евреи и че истинското му име е Крамер (Ремарк – на обратно).

Отнемат му немското гражданство и така той отива в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.

В 1947 г. писателят получава американско гражданство, а след войната се установява в Швейцария, където живее до смъртта си през 1970 г.

Умира на 72-годишна възраст в Локарно, но е погребан в гробището на съседното градче Ронко, край брега на езерото Лаго Маджоре. През 1991 г. в чест на писателя родният му град Оснабрюк учредява литературната награда за мир „Ерих Мария Ремарк“.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.