корицата на Живот на заем

Корицата на новото издание на „Живот на заем“, дело на художника Дамян Дамянов

 „Живот назаем” от Ерих Мария Ремарк – романът равносметка  от „майстора на лирическия натурализъм” излиза в ново издание с твърди корици.

Книгата поднася голямата тема за любовта като спасение и за вдишванията и издишванията като източник на надежда дори там, където нейният огън отдавна е угаснал.

Много след „Гам”, „Мансардата на бляновете и „На западния фронт нищо ново” Ерих Мария Ремарк създава „Живот назаем” („Небето няма любимци”) – творбата на немския автор,  превърнала се в една последна шега със смъртта и своеобразен апотеоз на живота.

Двама души без бъдеще – неговото до следващото състезание, а нейното – до поредния кръвоизлив, намират в любовта убежище от самотата, бягство от собствените си невидими клетки, безизходицата и дебнещата ги смърт…

 

Живот на заем

Ерих Мария Ремарк

I

(…) Санаториумът „Бела виста“ бе разположен върху неголямо възвишение над селото. Клерфе паркира колата на равното място до входа, където вече имаше няколко шейни. Изключи мотора и хвърли върху капака покривало, за да не замръзне водата в радиатора.

– Клерфе! – извика някой откъм входа.

Обърна се и за своя изненада видя Холман да тича към него. Очакваше да го намери в леглото.

– Клерфе! – извика Холман. – Ти ли си наистина?

– Доколкото истини съществуват, аз съм. Ами ти! Тичаш като младо момче! А пък аз си мислех, че си на легло.

Холман се засмя.

– Тук това се смята за старомодно. – Той потупа Клерфе по гърба и впери поглед в колата. – Още отдолу познах рева на „Джузепе“ и помислих, че халюцини13

рам. След това ви видях да слизате по склона. Каква изненада! Откъде идваш?

– От Монте Карло.

– Да знаеш как се радвам! – Холман не можеше да се успокои. – И пристигаш с „Джузепе“, стария лъв! Вече си мислех, че сте ме забравили!

Той милваше гальовно каросерията на колата. С нея бе участвал заедно с Клерфе в половин дузина състезания. В нея бе получил и първия си тежък кръвоизлив.

– Това е самият „Джузепе“, нали? А не някой негов по-млад побратим?

– Самият „Джузепе“. Но вече не участва в състезания. Купих го от фирмата. Сега вече е в пенсия.

– Също като мене!

Клерфе го погледна.

– Ти не си в пенсия, а в отпуска.

– Цяла година! Това вече не е отпуска. Но да влезем, трябва да отпразнуваме срещата! Какво пиеш сега, все още ли си на водка?

Клерфе кимна.

– Та при вас намира ли се водка?

– За гости ще се намери всичко. Това е модерен санаториум.

– Така изглежда. Има вид повече на хотел.

– Това спада към лечението, модерна терапия! Не сме вече пациенти, а курортисти. Думи като „болест“ или „смърт“ са табу. Никой не иска да мисли за тях, това е приложна психология. Много практично за поддържане на бодър дух, но въпреки това смъртта си взима своето. Какво си правил в Монте Карло? Да не би да си участвал в ралито?

– Да. Не четеш ли вече спортните новини?

За миг Холман се смути.

– В началото ги следях, а после се отказах. Идиотска история, нали?

– Не, съвсем разумна. Ще ги четеш пак, когато седнеш отново зад кормилото.

– Да – каза Холман, – когато отново седна зад кормилото и когато спечеля на лотария голямата печалба. С кого участва в ралито?

– С Ториани.

Двамата тръгнаха към входа на санаториума. Склоновете на планината червенееха в лъчите на залязващото слънце. Скиори се плъзгаха като черни точки сред снежния блясък.

– Красиво е тук.

– Да, красив затвор.

Клерфе не отвърна нищо. Той познаваше други зат-вори.

– Сега редовно ли участваш с Ториани? – попита Холман.

– Не. Ту с един, ту с друг. Чакам тебе.

Това не беше истина. От половин година Клерфе участваше в автомобилните състезания заедно с Ториани. Но понеже Холман не четеше вече спортната хроника, можеше спокойно да го излъже.

Лъжата подейства на Холман като вино. Изведнъж по челото му изби тънка ивица от капчици пот.

– Направи ли нещо в ралито? – попита той.

– Нищо. Финиширахме с голямо закъснение.

– Откъде потеглихте?

– От Виена. Това беше направо луда идея. На всяко кръстовище трябваше да чакаме. А и аз съвсем не се стремях да спечеля, исках само да изпробвам новата кола.

Холман се засмя.

– „Джузепе“ ти е отмъстил! Къде участва преди това?

Клерфе вдигна ръка.

– Хайде да пийнем нещо. И направи ми тази услуга – нека поне през първите дни да говорим за всичко друго, само не за състезания и автомобили.

– Но, Клерфе! За какво да говорим, бога ми!

– Само за няколко дни.

– Какво става с тебе? Да не се е случило нещо?

– Нищо. Просто съм уморен. Бих искал да си отдъх-на и поне няколко дни да не чувам нищо за цялото това безобразие, по дяволите! Да не чувам за свръхбързи машини и за хора, летящи по шосетата с бясна скорост! Надявам се, че ме разбираш.

– Естествено – каза Холман. – Но какво се е случило? Станало ли е нещо?

– Нищо – отвърна Клерфе нетърпеливо. – Просто съм суеверен като всеки друг. Договорът ми изтича, а още не е подновен. Да не предизвикваме съдбата. Това е всичко.

– Клерфе – каза Холман, – кой е катастрофирал?

– Ферер. На едно глупаво, идиотско състезание по крайбрежието.

– Мъртъв ли е?

– Още не. Но трябваше да му ампутират единия крак. А онази, лудата, която ходеше навсякъде с него, самозваната баронеса, отказва да го види. Седи в игралното казино и циври. За какво є е инвалид! Но да вървим и дай да пийна нещо. Последният ми коняк изчезна в гърлото на един шофьор на снегориначка, който е далеч по-разумен от нас. Неговата машинка не превишава пет километра в час.

Седнаха в салона на една малка маса до прозореца. Клерфе се огледа.

– Всички тези хора болни ли са?

– Не. Има и здрави на посещение при болните.

– Разбирам. Онези с бледите лица са болните.

Холман се засмя.

– Това са здравите. Бледи са, защото едва отскоро са тук. Другите, с обгорелите като на спортисти лица, са болните, живеещи отдавна в планината.

Едно момиче донесе чаша портокалов сок за Холман и малка каничка с водка за Клерфе.

– Колко време ще останеш? – попита Холман.

– Няколко дни. Къде мога да отседна?

– Най-добре в хотел „Палас“. Има хубав бар.

Клерфе погледна към портокаловия сок.

– Откъде знаеш?

– Щом се „измъкнем“, отиваме там.

– Щом се „измъкнете“?

– Да. Понякога нощем, когато ни се иска да се почувстваме като здрави. Забранено е, но налегне ли те кафарът*, помага повече от безполезните дискусии с Бога на тема твоята болест. – Холман измъкна от вътрешния джоб на сакото си едно плоско шише и доля от него в чашата си.

– Джин – каза той. – Също помага!

– Не ви ли позволяват да пиете? – попита Клерфе.

– Не е абсолютно забранено, но така е по-просто. – Холман скри обратно шишето в джоба си. – Тук горе човек се вдетинява.

Пред входа на санаториума спря някаква шейна. Клерфе видя, че е същата, с която се бе сблъскал по пътя. От нея слезе мъжът с черния кожен калпак.

– Знаеш ли кой е това? – попита Клерфе.

– Жената ли?

– Не, мъжът.

– Един русин. Казва се Борис Волков.

– Белогвардеец?

– Да. Но по изключение не е нито бивш велик княз, нито бедняк. Говори се, че баща му съвсем навреме си открил банкова сметка в Лондон и съвсем не навреме останал в Москва, където го разстреляли. Разправят, че майката била зашила в корсета си смарагди с големина на орех. През седемнайсета година все още носели корсети.

Клерфе се засмя.

– Та ти си бил цяло детективско бюро! Откъде знаеш тези неща?

– Тук бързо узнаваме всичко един за друг – отвър-на Холман с едва доловима горчивина в гласа. – Само след две седмици, когато приключи спортният сезон, това селце ще се превърне до края на годината в малко клюкарско гнездо.

Край масата им мина група дребнички хора, облечени в черно. Разговаряха оживено на испански.

– За такова малко селце санаториумът има съвсем международен вид – каза Клерфе.

– Прав си. Смъртта все още не е шовинист.

– Не съм съвсем уверен в това. – Клерфе хвърли поглед към входа.

– А онова жената на русина ли е?

Холман се извърна.

– Не.

В санаториума тъкмо влизаха русинът и жената от шейната.

– Да не би и двамата да са болни? – попита Клерфе.

– Да. Но не им личи, нали?

– Не.

– Това често се случва. За известно време човек изглежда по-цъфтящ от самия живот, а след това изведнъж рухва. Но такива болни си лежат по стаите, затова не ги виждаш.

Русинът и жената се спряха на входа. Изглеждаше, че той є говори нещо настойчиво. Тя го слушаше внимателно, после тръсна отривисто глава и с бързи крачки влезе в салона. Мъжът гледа известно време подире є, след това излезе навън и се качи в шейната.

– Май че се скараха – каза Клерфе не без задоволство.

– Подобно нещо се случва всяка минута. След като мине известно време, тук всеки започва малко да откача. Психоза на пленнически лагер – пропорциите се нарушават, дреболиите получават значение, а същественото става маловажно.

Клерфе погледна внимателно Холман.

– Също и при тебе ли?

– При мене също. Не можеш постоянно да се взираш в една точка.

– И двамата ли живеят в санаториума?

– Само жената. Мъжът е на квартира.

Клерфе се изправи.

– Отивам в хотела. Къде можем да вечеряме с тебе?

– Тук. Имаме трапезария, в която се допускат и гости.

– Добре. В колко?

– В седем. В девет трябва да бъда в леглото. Като в училище.

– Като в казармата – каза Клерфе, – или преди състезание. Спомняш ли си как в Милано треньорът ни гонеше като пилци по стаите на хотела?

Лицето на Холман просветна.

– Габриели? Той още ли е там?

– Естествено. Какво може да му се случи? Треньорите умират в леглата си, както генералите.

Жената, пристигнала с русина, отново се появи. На изхода я спря някаква сивокоса жена и започна да є говори нещо тихо и енергично. Тя не отговори, а само рязко се обърна. За миг остана нерешително на мястото си, после забеляза Холман и се отправи към масата му.

– Крокодила не ме пуска да изляза повече – прошепна тя. – Твърди, че не трябвало да ходя на разходка с шейна. Щяла да съобщи за мене на Далай Лама, ако още веднъж се опитам…

Тя замълча.

– Това е Клерфе, Лилиан – каза Холман. – Разказвал съм Ви за него. Пристигна най-неочаквано.

Жената кимна. Изглежда, не позна Клерфе и наново се обърна към Холман.

– Казва, че трябвало да бъда в леглото – продължи тя гневно, – само защото преди няколко дни съм имала малко температура. Но няма да позволя да ме затворят. Особено тази вечер! Вие лягате ли си?

– Не. Ще вечеряме в „Преддверието на ада“.

– Ще дойда и аз.

Тя кимна към Клерфе и Холман и се отдалечи.

– Навярно всичко това ти звучи като китайски – каза Холман. – „Преддверието на ада“ наричаме помещението, в което се допускат гости. Далай Лама, естествено, е професорът, Крокодила е старшата сестра…

– А жената коя е?

– Казва се Лилиан Дюнкерк, белгийка, с майка рус-киня. Родителите є са починали.

– Защо се ядосва толкова за празни работи?

Холман сви рамене. Изведнъж доби изморен вид.

– Вече ти казах, че тук всички малко откачат, особено когато умре някой.

– Умрял ли е някой?

– Да, една нейна приятелка, вчера, тук, в санаториума. Това не засяга никого, но все пак винаги при такива случаи умира и нещо в тебе. Навярно частица надежда.

– Да – каза Клерфе, – навсякъде е така.

Холман кимна.

– Тук започват да измират, щом дойде пролетта. Повече, отколкото през зимата. Странно, нали?

Още от любимия Ремарк:

Откъс от “Гам” на Ерих Мария Ремарк

Откъс от “Мансардата на бляновете” на Ерих Мария Ремарк

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук