Антон Овчинников е куратор, мултидисциплинарен артист, хореограф и изпълнител от Украйна. Създател е на танцовата компания Black O!Range Dance Productions и съосновател на Украинската асоциация за съвременен танц. Той гостува в София на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, за да представи 4 танцови филма, създадени от четири хореографки и тяхната история и изпитания от войната. Филмите са посветени на паметта, без да естетизират болката. Във време, когато украинската култура рискува да бъде сведена до политически символ, те настояват за внимание, че украинските артисти не са просто свидетели, а творци, които оформят културната памет на днешния ден.

Филмите и срещата с Антон Овчинников са на 9 май, 19.00 ч., в Топлоцентрала.

Антон, срещаме се почти всяка година на фестивала „Антистатик“ в София. На първата ни среща през 2022 г., няколко месеца след първите бомбардировки над Украйна, ти каза, че нямаш мечти, че се оставяш на вятъра да те носи? Сега, четири години по-късно, върнаха ли се мечтите ти?

Да, мечтая за бъдещето.

В момента мечтите ми гравитират около активно завръщане към артистична практика, включително в европейски контекст. Това е отчасти, защото съм пълен с идеи  – впечатления, перспективи и лична визия, за това, което се случва в Украйна, в Европа, в социален, политически и културен контекст.

Особено ме интересуват границите между Украйна и Европа – не само в географски смисъл, но и по отношение на взаимното възприятие. Процесът на разбирателство между Украйна и Европа е сложен, многопластов и нерядко труден, и точно тази сложност ме привлича и ме подтиква да я изследвам в работата си.

Мечтая да имам пространство – физическо място – както и необходимите ресурси за развиване на тези идеи. В момента опитът да организирам и поддържам работата си самостоятелно, докато живея извън родината ми, е трудно и изисква несравнимо повече усилия.

Сега живееш в Литва. Знаеш ли какво се случи с дома ти в Киев. Съществува ли още?

Да, разбира се, знам. Апартаментът, в който живеех в Киев е на майка ми. С началото на войната тя се премести на село. В момента дава апартамента в Киев под наем и с това покрива разходите си – тъй като пенсията й е по-малко от 100 евро на месец. Така че блокът ни все още съществува. Имаше обстрел през 2023 г. върху сграда в близост до нашата, но въпреки проблеми с електричеството и отоплението нашата оцеля.

Kакво означава да си артист в Украйна в момента – съвсем конкретно, в материален смисъл? Каква е икономическата ситуация, в която твоите колеги се налага да работят и устояват?

Отговорът на този въпрос е многопластов. Част от тях работят между Украйна и различни европейски държави. Получават относително регулярно покани да представят своите продукции, да водят ателиета, участват в проекти и т.н. От друга страна има артисти, на които се налага да започнат „по-стабилна“ работа, макар и често несвързана с изкуствата. В последните 1-2 години танцовите училища реорганизират дейността си и за много танцьори и хореографи да преподават стана основен източник на доход.

Като цяло ситуацията става по-диференцирана.

След четири години на бомбардировки промени ли се нещо в отношението на обикновените украинци към изкуствата? Намира ли все още място в ежедневието им, в което нормалността е отстъпила на злото?

Вoйната промени изкуството и начинът, по който се свързваме с него.

В публиката съществува по-висока степен на взискателност и избирателност.

Голяма част от онова, което се случва в момента в изкуството, е свързано с въпросите за идентичността – украинската култура, украинското изкуство, миналото, настоящето и, разбира се, самата война: съпротивата, агресията и оцеляването. Една от най-неотложните теми днес е за украинската идентичност и разграничаването ѝ първо от постсъветската рамка, а след това от руската идентичност. Наред с това съществува и постоянна необходимост от осмисляне на последиците от войната: екологични, психологически, физически и материални – включително загубата и трансформацията на културното наследство.

Същевременно обаче имам усещането, че изкуството до известна степен е загубило част от критическия си капацитет – от способността си да изследва социалните, политическите и културните реалности от множество гледни точки. До степен да се превърне – може би непреднамерено – в инструмент на пропагандата. Това може да е непопулярна позиция, но когато съвременното изкуство възпроизвежда същите наративи, които доминират в държавната телевизия или радиото, то рискува да функционира като вид усилвател на тези наративи. От друга страна виждам в това и естествена реакция. Творците усещат отговорност, усещат се съпричастни, искат да допринесат и да застанат в защита на своята страна. Не е случайно, че се появиха понятия като „културен фронт“. Чрез културна дейност хората се опитват да изградят своеобразен символичен щит срещу руската агресия.

Какво направи съвременният танц с войната? Използва ли я по някакъв начин – трансформира ли я, инструментализира, устоя ли й?

Бих казал, че войната се превърна в мощен катализатор за съвременния танц в Украйна – същинска мотивация за създаването на нови творби. Той винаги е бил донякъде неконфронтационен и тясно свързан с театъра: силно наративен, сравнително достъпен и ясно разбираем. Същевременно му липсваше тематично многообразие. Теми като женственост, феминизъм, куиърност или хомосексуалност бяха до голяма степен отсъстващи. Войната обаче, заедно със страданието, борбата и огромното социално напрежение, което породи, вдъхна нова сила на изкуството. Отчасти това е така, защото хората искат да видят и почувстват тези преживявания, отразени обратно към тях от сцената.

След няколко дни в програмата на „Антистатик“ представяш проекта „Да помним“ с четири кратки танцови филма, създадени от 4 жени-хореографки, все още живеещи в Украйна и две напуснали страната. Как успявате да създадете доверие в едно подобно разделяне, защото то не е неутрално – носи собственo огорчение.

Да, когато разработвахме този проект, разделянето беше нещо, за което мислехме от самото начало. Това напрежение съществува, но не на личностно ниво. Когато хората, които работят в Украйна и в Европа се съберат и заговорят като творци – се появява равнопоставеност. Животът в чужбина често осигурява по-силно усещане за физическа безопасност и по-силно чувство за свобода. Но когато става дума за паметта – за миналото, за личното и колективното спомняне, за акта на архивиране и разказване на преживяното – тези различия избледняват.

Всяка от четирите хореографки на филмите избира отделно място за изпълнението си – място, белязало нейната собствена история и страдание. Какви са тези места? И как тези места разкриват начините, по които всяка от тях преживява войната?

Опитът да обясниш или интерпретираш произведение на изкуството – особено танцова творба – е често твърде неблагодарна задача. Затова предпочитам да говоря за процеса на подбор. Заедно с колегите ми избрахме участниците чрез конкурс. Получихме около 50 кандидатури, като едно от ключовите изисквания беше да се сподели лична история, свързана с конкретно място.

Всички участници работиха с един и същ драматург, което допринесе за усещането за единство в проекта. Нашето намерение беше да създадем един поток – в който всяка творба да остане самостоятелен глас, но заедно да образуват нещо като обща композиция, своеобразен четиригласен хор.

Има цяло поколение украински артисти и хореографи, чиято кариера бе прекъсната физически – заради изселването им, поради раняване, или разрушения. Какво проектът „Да помним“ прави конкретно за тях, отвъд това, което предлага на публиката?

На първо място, този проект предлага пространство за лични спомени и размисъл върху събития, обстоятелства и преживян опит. Чрез разговори с драматурга на проекта, артистите успяха да артикулират тези преживявания и да преминат през своеобразен процес на изцеление.

В същото време „Да помним“ създава възможност това преживяване да бъде споделено с публика – такава, която е склонна да откликне с емпатия. Когато нещо е представено като искрен израз на личен спомен и преживян опит, трудно е да не усетиш връзка с него.

Описвате проекта като „тихa съпротива срещу фрагментацията“. „Тихa“ е съзнателно избрана дума. Защо тихо — а не спешно или предизвикателно?

„Тихо“ работи именно, защото застава срещу очевидното.

Ако използваме дума като „спешно“, веднага ще попаднем в реториката на новините – с усещане за неотложност, тревога, реакция. Това е езикът на войната, но не и езикът на паметта. Паметта не крещи; тя прониква бавно и трае във времето.

А ако изберем „предизвикателно“, това би внушило външен жест на съпротива – почти политически лозунг. Има враг, има позиция, има фронтова линия. Тази логика е разбираема, но е твърде директна, твърде опростяваща това, което проектът се опитва да направи.

Поколение D(ance) дръзко превзема София: започва 19-oто издание на „Антистатик“