Жертва на цензура и фаворитка за Нобелова награда – гръцката писателка добре познава и двете състояния

Съвременната гръцка литература влезе в каталога на издателство „Лист” с бунтарката Ерси Сотиропулу. Сборникът ѝ с разкази „Чувствай се в синьо, обличай се в червено” излезе в превод на Марина Деливлаева, корица на Люба Халева и логото на издателство „Лист”. Това е първата задълбочена среща на българските читатели с творчеството на писателката, наречена бунтарката на съвременната гръцка литература.

„Вулгарен”, „Порнографски”, „скандален” – Ерси Сотиропулу неведнъж е срещала подобни определения за творбите си. Преди четвърт век романът ѝ „Зигзаг между неранзите”, удостоен с престижни награди и в родината ѝ, и в чужбина, е заклеймен от цензурата и изтеглен от училищните библиотеки след съдебно решение. После обаче строгите погледи омекват и сега нетърпеливо следят информацията за новите ѝ творби. През последните няколко години името на Ерси Сотиропулу се появява в листата със залози за носители на Нобелова награда за литература.

Разказите в „Чувствай се в синьо, обличай се в червено” предизвикват читателя с парадоксални ситуации. Тийнейджърка бунтарка и дете с когнитивни затруднения споделят цигара и откриват миг свобода в своята различност. Неизлечимо романтичен съпруг инсценира изневери, за да върне угасналата страст в брака. Поетеса, изгубена в търсенето на думите си, се натъква на фраза, която звучи като пророчество. Едно пътуване постепенно се превръща в кошмар, за да завърши с неочаквано приемане на любовта. Балансирайки между комичното и трагичното, тези истории се вглеждат в самотата, отсъствието и отказа да приемем реалността, но същевременно отварят пространство за жаждата за живот – единствения възможен спасителен пояс.

73-годишната днес авторка е завършила философия и културна антропология във Флоренция. Няколко години работи като съветник по образователните и културни въпроси в гръцкото посолство в Рим.

В послеслова към „Чувствай се в синьо, обличай се в червено” редакторката на изданието Нели Попова прави свой портрет на Ерси Сотиропулу. „В автобиографичния разказ „Сродство по избор” („Изкуството да не чувстваш нищо”, 2022) героинята разказва как при едно пътуване до Лондон и до Париж по време на Хунтата разпаря подплатата на палтото си, скрива там три книги – „Порнография: най-добрият неизвестен автор“ на Витолд Гомбрович, „Червената книжка” с цитати на Мао и „За изкуството” на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, зашива я отново и минава безпрепятствено границата. Седмица по-късно тя е издадена от своя съученичка, полицията нахлува в дома ѝ и конфискува въпросните произведения, наред с много други книги и плочи. Този епизод от тийнейджърските години на авторката е от значение, тъй като разкрива бунтарската ѝ природа и ролята на книгите в живота ѝ.”

Самата Ерси Сотиропулу пък отбелязва: „Поезията, писането, за мен са

прозорец към свободата, към неортодоксалното, към неконвенционалното”.

Чувствай се в синьо, обличай се в червено

Ерси Сотиропулу

ЕДНА БОЖА̀ НЕДЕЛЯ В АМСТЕРДАМ

(откъс)

…

Влязоха в бирария с дървена ламперия по стените. Свиреше тиха музика, изпълнявана на гайда. Кръгли лампи висяха над масите, хвърляйки мъждива оранжева светлина над малките групички, наблъскали се по пейките. На бара се мъдреше бронзово звънче. Всеки път, когато някой го удареше, келнерите се разтичваха нагоре-надолу в дългите си бели престилки, досущ като пингвини.

— Мисля си за тази жена. — каза майката, когато седнаха. — Какъв живот е живяла. Съпруга ѝ са го застреляли в Гражданската война[1] или умира при изтезания по време на диктатурата[2], вече не помня. Дори не знам как тя и синът ѝ са успели да избягат в Холандия. Може би се е налагало да прислужва на старата жена, да ѝ пере дрехите, dame de compagnie вероятно е било евфемизъм. Баща ти и аз не сме се замисляли за това, бяхме много млади. Странно е, но едва сега го осъзнавам. Голяма беля ще да сме ѝ били на главата, като сме останали при нея и очевидно старата дама филантропка не е трябвало да знае, че живеем там. Казваше се Сабина. Не старата дама, а жената, която ни приюти. Сега ми е много мъчно.

За първи път почувства угризения заради тази история. Погледна редицата лампи, чезнещи към дъното, висящи на невидима нишка, а след това силуетите на клиентите пред бара, които гаснеха един подир друг, подобно на фигури в театър на сенките.

— Какво има? – го попита тя. Отново беше придобил закачливия си вид.

— Говориш ми за тази Сабина, сякаш я познавам. Никога не си я споменавала.

Тя се замисли.

— Прав си — му каза, — мислех, че съм ти говорила.

Но сега бързо трябваше да го попита нещо, преди да е забравила.

— Помниш ли приказките, които ти четях, когато беше малък?

— Да. – каза синът неопределено.

— А Червената шапчица?

— Онази със стикерите на корицата ли?

— Не тази. Другата.

— Коя друга?

— Една малка книжка, дето, като ти четях, прескачахме страница, защото не искаше да гледаш картинката с вълка.

— Имах три Червени шапчици.

— Смятах че трябва да видиш приказката от всички страни. Имаше и една версия на Червената шапчица, защитаваща вълка, спомняш ли си? Вълкът беше жертвата.

Защо е трябвало да я види от всички страни? Сега това ѝ се струваше прекалено за тригодишно момче. Колко досадна съм била, си помисли тя.

— Страховит си беше онзи вълк. — каза той и се усмихна.

Илюстрацията се намираше в средата на книжката и пресъздаваше само вълка, нарисуван и на двете страници с груби мазки и пръски боя, сякаш от челюстите му шуртеше кръв. Щом я наближаваха, той ѝ казваше „не, не“, хващаше ръката ѝ и бързо прелистваха страницата.

— Много страховит. — повтори той. Очите му се разшириха и за миг ѝ напомни на малкото момче, което беше някога.

— Да ти доверя ли нещо… — му каза тя, веднага щом келнерът пристигна и поръчаха. — Не мисля, че професорът, който ме покани, изобщо ме ценеше, иронизираше ме.

— Не му обръщай внимание.

— Сериозно говоря. А жена му ме обсипваше с фалшиви нежности, сякаш се мъчеше да…

— Сякаш се мъчеше да направи какво?

— Сериозно говоря. — Тя знаеше какво иска да каже, но нещо мъгляво, като остатък от предишно изречение, ѝ пречеше.

— И все пак… — заговори тя отново и спря, защото езикът ѝ се беше втвърдил и смазваше думите.

— Когато зациклят, светлинките правят пст. – каза синът.

Майката погледна лампата, виснала помежду им.

— Ти не правиш пст. Направи пст.

— Пст. – каза тя и се засмя.

Защо ми трябваше да му разказвам за професора, запита се тя. Жена му се държеше прекомерно сърдечно, сякаш се опитваше да компенсира поведението на мъжа си, което беше иронично, на границата на нелюбезното, това искаше да му каже, но моментът вече беше отминал. Някъде отдалеч дочу бронзовото звънче да звъни. Звънчето бие за нас, си помисли. Още не са ни донесли бирите. Зърна белите престилки да се суетят около бара, да правят пируети и да се пръсват нанякъде.

След това си спомни друга приказка, но само началото ѝ. За един баща и сина му, който бил голям пакостник и капризник. Нея обикновено му четеше на масата, защото синът от приказката беше шишкав и все гладен, „сготви ми макарони, сготви ми кюфтета“ – викаше на баща си и тя се надяваше, че като слуша тези настоятелни молби, ще се отвори апетитът и на нейното дете.

— „Синът ми Йодокус“. – каза синът.

— Браво!

Звънчето пак зазвъня. Дзън-дзън.

— Звънчето бие за нас. – каза майката.

— А за кого бие камбаната? – каза синът и добави — Бира „Лефе“, ще видиш. — Извади банкнота и плати на келнера.

Майката отпи глътка бира и се наведе към него.

— Мислехме, че ще вдигнем революция, баща ти и аз. И не само това, ами вярвахме, че ще се случи веднага, тоест по наше време. Готвех се да отида в Ливан на обучение, в палестински лагер. Забременях с теб. Отложих го за след като се родиш. Можеш ли да повярваш? Диктатурата падна и ни съсипа плановете.

Но мислите на сина ѝ бяха другаде, усмихваше се щастливо.

Тя се заслуша и чу гайдите да свирят, тъжна, нестройна мелодия. 70-те, каза си наум. Сега изглеждаха на светлинни години разстояние. Лодката на любовта се разби право в ежедневния живот. Лодката на любовта и на революцията. Хайде хоп. Отломки, отломки.

— Харесва ли ти? – попита я той след малко.

Тя го погледна неразбиращо.

— Бира „Лефе“, най-добрата — каза ѝ той, — белгийска.

— Много е добра.

Сега думите отново бяха на мястото си, излизаха една след друга, подредени, и тя трябваше да смогне и да поговори с него. Имаше толкова много неща, за които искаше да му разкаже, толкова много случки, толкова много спомени от онези невъобразими времена.

— Веднъж имах среща на атинската гара с една свръзка. Трябваше да нося „Фигаро“. Другият щеше да носи „Таймс“, за да се разпознаем. Обиколих всички будки по „Синтагма“, никъде „Фигаро“. Взех си „Монд“. В онзи ден имаше футболен мач, беше неделя, вратите на влака бяха заяли и не се отваряха. Когато най-накрая успях да сляза, на гарата нямаше никого. Тогава видях някой да се задава от противоположната посока и да държи „Монд“. Вървяхме напред-назад по пустия перон, не говорехме. Бях сигурна, че е къртица и треперех от страх, представях си мъченията, фалангата[3], как ми изтръгват ноктите… Разбира се, че беше мъжът за свръзка, който не беше открил „Таймс“ и също беше купил „Монд“. Пълни идиоти сме били, нали?

— Знаеш ли защо се смея? — каза синът. — Не заради „Монд“, а на нещо, което каза преди това.

— Казах ли ти за пеперудата?

— Не помня. — гласът му се задави в смях.

Погледна го мълчаливо и се помъчи да си спомни.

— Цяла вечер чувах пеперудата, а на сутринта тя беше мъртва. — каза накрая.

Той продължи да се смее.

— Не се смей, изслушай ме. — му каза тя.

Беше сива пеперуда, доста едра. Вероятно беше влязла в стаята предишния следобед, когато беше отворила прозорците, за да вдигне капаците или в някакъв момент по-късно, докато стягаше куфара си и се чувстваше силно напрегната. Крилата ѝ, ако се загледаш в тях внимателно, бяха почти виолетови с мастилени пръски, а очертанията им изглеждаха дантелени, сякаш разръфани с ножица.

— Чуй ме. — каза тя отново. — Беше ужасна смърт. Тя пърха за кратко и крилете ѝ се огънаха. После се размърда за последен път и тялото ѝ се претърколи настрани като омекнал пенис.

— Забавна си. — каза синът. Улови ръката ѝ над масата и я стисна.

— Беше нощна пеперуда. — каза тя. — Цяла нощ се блъска в стените. Запалих лампата, но не успях да я открия.

Струваше ѝ се, че всеки момент ще се разплаче. Но дори тъгата ѝ се превръщаше в радост, защото синът ѝ седеше срещу нея и я гледаше с онзи поглед.

–

Излязоха от бирарията. Студът беше сковал всичко, но по улиците още имаше хора. Рехави компании, няколко самотни мъже.

— Знаеш ли как да се върнем? — го попита тя.

                Минаха покрай закусвалня, предлагаща осолена риба и пържени картофи. Светлините, които виждаха пред себе си, сякаш се отдалечаваха. Защо когато се приближаваме, светлините си тръгват?, запита се майката. Вървяха хванати за ръце. Вървяха от часове, а тя не усещаше умора.

— Чуваш ли песента? — ѝ каза той по едно време.

— Това е шум, не песен.

— Виж гледката.

— Жестока гледка.

— Спира ти дъха.

Гледката бяха група германци с жълти шапчици, които идваха към тях, вървяха като сащисани, досущ патици, поклащащи се наляво-надясно, взиращи се околовръст. Зад тях подтичваше екскурзоводът с жълт чадър, в опит да събере ятото.

— Малки лисички със сребърни пъпчета, помниш ли? – го попита тя.

— Седем сребърни пъпчета.

— Една сутрин, когато се събуди, дойде право в леглото ми и ми разказа най-щурата приказка. Цяла приказка от началото до края. Беше си твоя измислица.

— Напълно моя. – каза синът. Очите му блестяха.

— И дебелички прасенца.

— Едното плаче.

— Защо ли плаче?

Майката си проправи път, разбутвайки туристите.

— Плаче ей онова прасенце с очилата. — каза тя на сина си. Беше едър млад мъж с мустаци и очила за късогледство с дебели стъкла.

— Прасенцето ви плаче. — извика тя на екскурзовода.

— Excuse me? — каза той, приближавайки се.

Майката хвана туриста за ръка и го дръпна към екскурзовода.

— Това е доброто прасенце. — каза тя. — This one. He is very good.

— What’s the problem, madam? — попита екскурзоводът.

Двамата побягнаха.

–

— Днес е една Божа̀ неделя. – каза майката.

— Говориш смайващи работи. – каза синът.

Думите говорят истината, помисли си майката.

…
…

Валеше ситен, леден дъжд и докато тичаше, тя осъзна, че е облечена само във виолетовата си нощница и че е боса. Боса в Амстердам. Това ще го помня винаги, помисли си тя. Помни го, помни го, каза втори глас. Този глас не съществува, изрече тя високо. И отново чу гласа да казва ясно: ти си боса в Амстердам, запомни го, а детето ти може да умре и вината ще бъде твоя. И тя продължи да тича.

…
…

Върна се при сина си. — Дръж се, дръж се, моля те. — му каза. — Ще отида да повикам доктора. — Отново излезе навън и се затича по коридорите. Сигналът за тревога я следваше, усилвайки се. Заотваря врати, стаите до една бяха празни, леглата оправени, а завивките подпъхнати. Тогава чу гласове и, като отвори една врата, видя всички насъбрани там, асистентът и трима-четирима лекари, седнали да пушат в стая, приличаща на аптека.

— Синът ми умира! — каза тя.

Те я погледнаха иззад облаци дим.

— Умолявам ви! — каза.

— Ще дойдем. — каза асистентът и се засмя.

Тя затвори вратата след себе си и се върна при сина. — Докторът идва. — каза. Добре, кимна той. Алармата беше спряла. Даде му да пие сок, отпи и тя глътка и отново почувства угризения. — Трябва да се оправиш. — каза тя. Краката му стърчаха от койката, босите му стъпала висяха във въздуха. Какъв ли номер обувки носеше? 44? 45? Колко беше пораснал, всичко се беше случило толкова бързо. „Съжалявам,“ – искаше да му каже – „всичко се случи толкова бързо, съжалявам“. Искаше да му разкаже, че когато се родил във Флоренция, било много рано сутринта и с първите топли лъчи светлина, сложили бебето в ръцете ѝ. Било сияен, пролетен ден. Пред операционната нейната майка крачела нервно и се молела, въпреки че не вярвала в никакъв бог. Искаше да му каже колко много е мислила за него, колко много го е обичала още преди да се роди. Как тя и баща му кроели планове за него, докато се разхождали по улиците на Амстердам. През онези безкрайни дни в лютия студ, без да има къде да отидат. Искаше да му разкаже за порно кината, където намирали убежище, за това колко уютно и гостоприемно било там, за филмите, които помнела. Никой не блестял със задълбочена история. Имало един, който ѝ направил по-силно впечатление, била го гледала три-четири пъти, защото в онези кина всеки следобед се прожектирали едни и същи филми. В една къща имало оргия, с петнайсетина души, и една зловеща жена, малко по-възрастна от останалите, която се спирала при всеки и поправяла това, дето не ѝ харесвало, ако нечий пенис не бил влязъл правилно в уста или във влагалище, дори се намесвала в момента на изпразването, за да промени посоката на струята. Била нещо като инспектор по гениталиите, това искаше да му каже. Но една майка не казва такива неща на детето си, нали?

Някъде имаше грешка и колкото повече мислеше за нея, толкова повече грешката набъбваше, а отговорността беше нейна.

…

---

[1] Гражданската война в Гърция (1946–1949) се води между Гръцката национална армия (правителствените сили, подкрепяни от Великобритания и САЩ) и Демократичната армия на Гърция (ръководена от Комунистическата партия и поддържана от СССР, Югославия, България и Албания). Левите сили претърпяват поражение. Смята се за първия голям въоръжен конфликт в Европа след края на Втората световна война, като се изчислява, че са загинали повече от 50 000 бойци, а над 500 000 гърци са били временно изселени от домовете си заради битките. Междуособиците и свирепата бруталност, които характеризират гражданската война, оставят трайно следи в гръцкото общество и имат по-нататъшни политически и социални последствия. – Бeл. пр.

[2] Диктатурата, спомената тук е Гръцката военна хунта, известна и като Режим на полковниците (1967–1974), по време на който основни политически и граждански свободи, приемани за неотменно право от гърците са потиснати, а репресиите и изтезанията в центрове за мъчения, управлявани от армията, са умишлена практика. Движението против хунтата започва веднага след преврата на полковниците от 21 април 1967 г., в Гърция и извън страната, и води до широк международен отзвук. – Бел. пр.

[3] Изтезание, за което има сведения от периода на Османска Гърция (1453–1821) до Гражданската война и Гръцката военна хунта. При него краката на задържания, обикновено провисен с главата надолу, са били обездвижвани, а стъпалата – налагани с дървени или метални пръти. – Бел. пр.