Мартин Макдона - на българската театрална сцена и голям екран

Вероятно сте чули името му покрай триумфа му на „Златен глобус” 2018, където взе цели четири награди, включително за най-добра драма, за “Три билборда извън града”.

Още по-вероятно е да сте го гледали на някоя от театралните сцени на България (от София до Русе и Бургас), защото пиеси на Мартин Макдона се играя у нас от края на 90-те: в прочит на едни от най-талантливите ни режисьори, в пълни салони и с удивително дълъг сценичен живот.

Смятан е за най-значимия съвременен ирландки режисьор и драматург. И за надеждата на световното кино да преосмисли клишетата, в които е застинало.

Ако Мартин Макдона вече в привлякъл вниманието ви, е добра новина, че можете да го гледате както на кино, така и в няколко столични театъра. При това, проследявайки пътя му – от най-ранните му пиеси, през някои от емблематичните му текстове, до последните му кино и театрални творби.

Три билборда извън града

Филмът се разпространява от “Александра филмс”, а премиерно имахме удоволствието да го гледаме в селекцията на последната “Киномания”.

„Три билборда извън града“ (Three Billboards Outside Ebbing, Missouri) вече спечели четири отличия на Златен глобус 2018 – за най-добра филмова драма, най-добра актриса във филмова драма (Франсис Макдорманд), най-добър актьор в поддържаща роля (Сам Рокуел) и най-добър сценарий (Мартин Макдона).

Заглавието се спряга и като един от бъдещите големи победители на Оскарите през март, тъй като е номинирано в 7 категории.

Сюжетът и актьорите

Филмът е за страдаща майка, която тормози местната полиция, за да привлече вниманието на съгражданите си върху липсата на напредък в издирването на убиеца на дъщеря й. Близо година след загубата ѝ, резултати от разследването няма и съкрушената Милдред поръчва необичайна реклама, която да бъде поставена на билбордовете по забравен и от Бога път, извън Ебинг, Мисури. Трите огромни пана задават въпроси на местния шериф.

„Историята е за войната между двама души, които донякъде са в правотата си“, отбелязва Макдона,

„и именно това предизвиква толкова напрежение и засилване на драматичните тонове“.

Това е и история, която отправя на носителката на „Оскар“ Франсис Макдорманд предизвикателството да се представи като модерна героиня в класически уестърн с изпълнение, фокусиращо внимание изцяло върху нея.

„Наистина си я представях физически като Джон Уейн, защото нямаше женски образ, който да е толкова близо до Милдред“, обяснява тя. „Тя донякъде е като непознатия мъж в спагети уестърните, който пристига в едно градче, обикаля улицата с извадено оръжие и изпозастрелва всеки, който му се изпречи.

Само че в случая единственото оръжие, което използва Милдред, е нейният ум“.

„Може да го видите в начина, по който се движи, и в поведението ѝ като цяло“, казва Макдона. „Мисля, че Джон Уейн се превърна в образец за Франсис. Но според мен в нея има и по нещо от Брандо и Монтгомъри Клиф.“

Милдред е първата главна героиня във филм на Макдона, но тя е може би най-непреклонният му герой – огорчена майка, която не съжалява за постъпките си, заела се да разчовърка устоите на управление в своето градче. Към Макдорманд се присъединяват още уважавани актьори като Уди Харелсън, Сам Рокуел, Аби Корниш, Джон Хоукс, Лукас Хеджис и Питър Динклидж.

Филмът, драмата, комедията, абсурдът и посланията

Черен хумор, абсурди, кръв и насилие… заедно с едни от най-пълнокръвните персонажи и убедителни диалози в новото кино. Мартин Макдона не изневерява на стила от предишните си филми и пиеси. Но след като признава, че в “Седемте психопата” е прекалил с метафизичните си послания, в “Три билборда извън града” иска да е “не така ексцентричен” (“Каквото и да значи това в случая на Макдона”, както отбелязва режисьорът Стоян Радев, по повод на пиесата “Палачи”, но и на този филм).

Това, в което е станал по-зрял и красноречив обаче е умението да превръща абсурда в напълно реална, съпреживима история. И да я обърне като огледало към нас. Огледало, в което не виждаме “лоши” и “добри”, аутсайдери, маргинали и неудачници. А себе си. С цялата плашеща несигурност на това кой от наблюдаваните герои бихме били в същата ситуация.

Може би най-голямото предизвикателство пред Макдона в “Три билборда извън града” е било да балансира елементите на черна комедия с историята на Милдред и нейната мисия, която е изцяло плод на емоциите й.

„Това, което се е случило с дъщерята на Милдред е отвратително и ужасно. За мен най-важното беше да запазя стила на комедия, дори и прекалено черна, и да се уверя, че впуснала се в борбата срещу безнадежността на ситуацията, Милдред няма да загуби разсъдъка си“, казва Макдона.

Отличителният стил на Макдона, който смело смесва жанровете, е това, което допада на всички актьори във филма. Лукас Хеджис отбелязва:

„Диалозите на Мартин са фантастични и свръх реалистични едновременно, което е мечтаната комбинация за един актьор.

Той пише емоционално правдиви текстове, които се извисяват почти в стила на Шекспир.“ Аби Корниш допълва: „Има нещо много сурово в тона на Мартин. При него няма никакви измислици и бутафории, напротив: всичко е съвсем истинско“.

Според Макдона, това е най-трагичният сценарий на филм, който някога е писал, но той е посветен и на търсенето на надеждата. „Отправната точка е доста тъжна, но има много елементи на комедия, а се надявам, че ще има и моменти, които ще трогнат всеки“, споделя той.

„Предполагам, че този филм отразява начина, по който аз гледам на нещата от живота.

На моменти виждам тъгата, но винаги се опитвам да я съпоставя със светлата страна, добавяйки хумор, колкото и черен да е той, и се опитвам да се преборя с безнадежността“.

Продуцентът Греъм Броудбент (сътрудничил си с Мартин Макдона и в двата му предишни пълнометражни филма) смята, че “Три билборда извън града” е:

“филм, който обединява комедията и тъгата, при това по невероятно изобретателен и правдив начин”.

Броудбент отбелязва, че Макдона инстинктивно запазва баланса. „Мисля, че му се получава толкова добре, заради работата на Мартин в театъра. На снимачната площадка изглежда, че е предвидил всяка реакция на хората. При Мартин знаете, че всяка дума, която е написал, и изпълнението, което ще ви предложи, ще приковат зрителите“, казва продуцентът.

А българските любители на театъра могат да го потвърдят.

Палачи

Това е последно поставената у нас пиеса на Мартин Макдона, както и последната, която е написал въобще. Започваме обиколката си из българските театри с нея, защото е най-свързана като стил и внушения с “Три билборда извън града”. И макар да става дума за различни изкуства, за представяне на кино екран и на театрална сцена, си личи, че “Палачи” (Hangmen, 2015) е писана между филмовите сценарии на Макдона, след дълъг отдих от драматургичните текстове.

Въпреки че тук е определян като по-зрял и премерен, ирландският сценарист и режисьор не ни спестява нито черния си хумор, нито абсурдните (на пръв поглед) ситуации. Но пък е значително по-емоционален и състрадателен към героите си, в сравнение с по-ранните си текстове.

Повече за това как я видяхме може да прочетете тук, а ако не се притеснявате да почувствате по един абсурден, но красив начин тежестта на въпроса “Множественото число в Палачи не побира ли и всички нас?”, силно ви препоръчваме представлението от афиша на Театър “София”:

“Палачи” на Мартин Макдона, през прочита на Стоян Радев – откровени до екстравагантност

Пухеният

Това е една от най-дълго игралите се у нас пиеси на Мартин Макдона, претърпяла редица любопитни трансформации. Поставена във Варненски драматичен театър “Стоян Бъчваров” от Явор Гърдев през 2004 г., днес тя е част от програмата на Театър 199 “Валентин Стойчев”.

В първоначалния вариант на представлението героите изглеждат като заключени в стерилен стъклен свят, а зрителите са поставени по периметъра на прозрачен куб. През 2011 г., когато “Пухеният” (Pillowman) е приютен от Театър 199, стъкленият похлупак е повдигнат.

Подобно на Мартин Макдона, Явор Гърдев не разчита на бутафории, на сложна сценография или ефекти, за да предаде богатство от смисли и внушения. Той работи предимно по убедителното изграждане на персонажите. И то със забележителни актьори. Изпълненията на Михаил Мутафов, Стоян Радев и Пенко Господинов са едни от най-добрите актьорски превъплъщения, които сме гледали през последните години.

А едно от най-особените изживявания в театрален салон са покланящите се актьори (така както ги видяхме на 31 януари т.г.), неспособни да се усмихнат и след третия бис, неспособни да се отърсят от ролите си и тежестта им (нещо, което можеше да се каже и за голяма част от зрителите).

Представлението изглежда като направено със замах, като удрящо внезапно и право в сърцето. Но то е мислено внимателно и в детайли. Психологизмът е запазен и дори подсилен от прочита на Явор Гърдев.

“Пухеният” е най-суровият, най-жестокият и, вероятно, най-добрият драматургичен текст на Мартин Макдона. Любопитно е, че за разлика от повечето му театрални и филмови сценарии, носещи в заглавието си име на малко, сякаш забравено то Бога място, “Пухеният” се развива в измислена тоталитарна държава. Което в никакъв случай не помага да запазим дистанция с героите.

Палачи, убийци, психопати или жертви, те са толкова плътно и добре изградени персонажи, че няма да можете да ги разделите на виновни и невинни, ще успеете да влезете в обувките на всеки, да разберете какво движи постъпките им, какво прави вътрешните им светове красиви насред грозотата на убийства на деца, мъчения и разстрели. Това е една колкото фиктивна, толкова и до болка истинска история.

Действието ни пренася в стая за разпити. Разпитваният е млад писател, срещу него двама агенти.

И вие ще обикнете всеки от тях. Особено докато четат. Едно от най-забележителните неща в тази пиеса са текстовете в текста – кратките разкази на писателя, които ту той, ту разпитващите го изговарят на глас. Тази игра с литературни жанрове не е самоцелна (и едва ли скоро сте чували или чели толкова добри къси разкази). В “малките” литературна форми на Макдона има безгранично въображение и, ако са ви казвали, че границата между драма и черна комедия е тънка, то за ирландеца такава няма.

Pillowman носи на Мартин Макдона наградата “Лоуренс Оливие” за най-добра съвременна пиеса през февруари 2004 г.

Ръкомахане в Спокан

Ако не се притеснявате да гледате още едно представление, в което естетизирането на насилието не е самоцел, а средство за поставяне на социални въпроси, както и от много суровия, прям прочит на Явор ГърдевРъкомахане в Спокан (A Behanding in Spokane) в Народен театър “Иван Вазов” е още една от пиесите на Макдона, извън прочутите му две трилогии, която заслужава внимание.

Любопитно е, че на едва 27-годишна възраст, когато пише текста, Мартин Макдона е първият писател след Шекспир, който има четири пиеси, играещи се по едно и също време на Уест Енд (също толкова на брой се играят в момента и в София).

Той е сред родителите на така наречения „In-Yer-Face” театър”. Театър, който не се препоръчва за подрастващи.

Оксфордският речник на английския език (1998) дефинира течението като „Безочливо агресивно или провокативно, невъзможно да бъде игнорирано или избегнато”. От речника на Колинс добавят само „конфронтационен”.

Едни от най-проникновените думи, казани за този драматургичен текст на Макдона, идват от българския режисьор на пиесата Явор Гърдев:

“С апокалиптична веселост, трезв хуманизъм и дискретна изследователска добросъвестност Мартин Макдона търси и намира прикритите зад нормативния език ненормативни съдържания, които са в състояние изведнъж да срутят градения с хилядолетия бент между човека и еволюционните му предтечи.

Настъпвайки (като на небрежна увеселителна разходка) всички болезнени зони в сферата на политическата коректност (расова, полова, културна и социална), този забележителен автор стресово я тества за устойчивост и надеждност в удържането на конфликти на социалното дъно.

И тя, уви, не издържа теста.”

Самотният запад

Завършваме обиколката из българските театри приблизително там, където е започнал Мартин Макдона – с пиеса от първата му, т.нар. Лийнанска трилогия.

У нас можем да я гледаме под режисурата на Владимир Люцканов, в Театър 199 “Валентин Стойчев”, където е поставена през 2014 г. (и оттогава се играе без прекъсване и в пълен салон). Макар отново да изобилства от насилие (и език, който не бихте искали децата ви да чуват), това е и най-леката за преглъщане пиеса на Макдона (ако изобщо подобно нещо може да се каже за негов текст).

Причината вероятно се крие в богатия, жив диалог, изпъстрен с духовити реплики. А в случая на българската сцена – и в блестящия тандем на Ивайло Христов и Малин Кръстев (в главните роли).

В незабравим момент в края на пиеса един от героите виновно промърморва: “Това никак не е смешно“. Лаконична реплика, която обаче отеква като шамар в съзнанието на зрителя. Сякаш, след като ни е шокирал и разсмивал в продължение на цялата история с убийства, разврат, нелепости и неадекватност, авторът задава въпроса:

Кога ще престанем да се маем, кога ще спрем да се смеем, кога най-сетне ще започнем да мислим и да чувстваме?

Докато се превиваме от смях и едновременно от болка, насред текст с отново заличени граници между трагично и комично, виждаме семейството като нещо изродено, общественият ред – в пълен хаос, моралът – потънал в дълбоко блато. Героите – силно озадачени от реалността, което ги прави колкото комични, толкова и демонични.

Може би единственото трудно за преглъщане е, че те имат действителни прототипи. Като всеки добър разказвач Мартин Макдона разказва истински истории. Без бутафории.

След тази “разходка” из театралните сцени и по големия екран може би се чудите…

Кой е Мартин Макдона

Мартин Макдона

Мартин Макдона на премиерата на “Седем психопата”, на кинофестивала в Торонто, 2012 г./ снимка: Tabercil

Мартин Макдона (р. 26 март 1970 г.) е драматург, филмов сценарист и кинорежисьор. Син на ирландци, роден и израснал в Лондон.

Майка му и баща му, произхождащи от различни графства в Ирландия, живеят известно време в Лондон, а после се връщат в бащиното му графство Голуей в Ирландия, оставяйки Макдона и по-големия му брат (днес писател и режисьор) Джон Майкъл Макдона да учат в Лондон.

Всъщност родителите им живеят в Англия, само за да осигурят сравнително добро препитание и образования на децата си, но не спират да споделят ирландската мечта да се завърнат по родните места при първа възможност.

Двете деца израстват в силно сплотена, религиозна ирландска общност. В тях обаче дремят бунтари. Джон напуска училище, за да се отдаде на писането на 16-годишна възраст, няколко години по-късно Мартин го следва. Живеят на социални помощи и не изпитват никакво желание да се захванат с “нормална” и “почтена работа”.

През 1994 г. Джон Майкъл заминава за Калифорния, за да учи сценарийно писане. Мартин прави първите си опити в драматургичните текстове.

Отделени в две трилогии, първите шест пиеси на Макдона имат за място на действие Графство Голуей и околностите му, където Мартин прекарва ваканциите си като дете. Пиесите от първата – т.н. Лийнанска трилогия (“Бившата Мис на малкия град” (1996), “Череп в Конемара” (1997) и “Самотният запад” (1997) са разположени в малкото селце Лийнан, на западното крайбрежие на Ирландия.

Втората трилогия (“Куцльото от Инишман” (1997), “Лейтенантът от Инишмор” (2001) и една трета, останала непубликувана, защото според Макдона “не струвала”) има за място на действие малки, отдалечени от крайбрежието на Графство Голуей, острови.

Действието на първата “не-ирландска” пиеса на Макдона, “Пухеният” се развива в измислена тоталитарна държава и след четене с Голуей през 1997 г. има своята премиера в Кралския национален театър през 2003 г.

“Ръкомахане в Спокан” е първата пиеса на Макдона, чието действие се развива в САЩ и имам своята премиера в Бродуей през март 2010 г. с Кристофър Уокън в главната роля (у нас и двете са поставени под забележителната режисура на Явор Гърдев).

Макдона е автор и на две награждавани радиопиеси, а “Палачи (2015) е последният му драматургичен текст, писан след дълга пауза, посветена на киното.

А киното всъщност е голямата мечта на Макдона, споделял не веднъж:

„Изпитвам много повече уважение към историята на филмите, отколкото към историята на театъра.

Това не значи, че не уважавам театъра, но киното е много по-свързано с моята гледна точка. При театъра ми е трудно да оценя какво правя. Малко е странно да работя по арт форма, която изисква от 100 долара от зрителя, за да участва в нея…”

Първият му филм е късометражният Six Shooter (2004), черна комедия, предизвикала противоречиви коментари и все пак увенчала се с Оскар. Следва го дебютът на Мартин Макдона в пълнометражното кино – “В Брюж” (2008), отново разделящ критика и зрители между крайни мнения като “абсурдно добър” и “прекалено философски”.

Част от актьорите, играли “В Брюж” се “преселват” напълно естествено в Седемте психопата” (2012), където актьорският състав е звезден (Колин Фарел, Уди Харлсън, Сам Рокуел, Кристофър Уокън), а Макдона още по-смел в осмиването на стереотипите и клишетата в киното. Както и в прокарването на “метафизичните” си послания, посредством същите тези клишета.

И понеже едно от нещата, които прави най-добре е да провокира и изненадва, вместо да представи още по-абсурдна и кървава черна комедия (така и така изглежда, че се движи в градация на тези похвати), ирландският режисьор впечатли верните си зрители и критиката с дълбоко емоционалните “Три билборда извън града” (2017).

(Съвсем не кратка) разходка из поставяните на българската театрална сцена пиеси на Мартин Макдона:

От края на 90-те до днес българската публика, а за наше щастие и едни от най-талантливите ни режисьори, обичат Мартин Макдона. В България сме гледали почти всичко, писано от ирландския режисьор. Многократно! Някои от пиесите му се радват на прочита на не един режисьор (като “Бившата мис на малкия град”, талантливо прочетена и от Пламен Марков, и от Гриша Островски), други – на дълъг сценичен живот (като “Пухеният”, поставена от Явор Гърдев във Варненския драматичен театър през 2004 г., приютена от Театър 199 през 2011 г. и играеща се и днес в пълен салон).

  • Бившата мис на малкия град (с оригинално заглавие The Beauty Queen of Leenane), Народен театър Иван Вазов, 1999 г., реж. Пламен Марков
  • Куцльото от забутания остров (с оригинално заглавие The Cripple of Inishmaan), Малък градски театър Зад канала, 2000 г., реж. Пламен Марков
  • Черепът на жената на гробаря (с оригинално заглавие A Skull in Connemara), Народен театър Иван Вазов, 2001 г., реж. Пламен Марков
  • Бившата мис на малкия град, Драматичен театър “Сава Огнянов” Русе, 2001 г., реж. Гриша Островски
  • Пухеният (с оригинално заглавие The Pillowman), първоначално поставена във Варненски драматичен театър “Стоян Бъчваров” през 2004 г., днес част от програмата на Театър 199 “Валентин Стойчев”, реж. Явор Гърдев
  • Лейтенантът от Инишмор (с оригинално заглавие, Модерен театър – София, 2010 г., реж. Ивайло Христов
  • Ръкомахане в Спокан (с оригинално заглавие A Behanding in Spokane), Народен театър Иван Вазов, 2011 г., реж. Явор Гърдев
  • За Господ – Забранено!, Драматичен театър Адриана Будевска- Бургас, 2013 г., реж. Асен Блатечки
  • Самотният запад (с оригинално заглавие The Lonesome West), Театър 199, 2014 г., реж. Владимир Люцканов
  • Лейтенантът от Инишмор (под името Смъртта на котката), Драматичен театър Сава Огнянов – Русе, 2016 г., реж. Асен Блатечки
  • Палачи (с оригинално заглавие Hangmen), Театър “София”, 2018 г., реж. Стоян Радев
Повечето ни читатели намират статията за необикновена. А ти?
  • удивителна (33%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (33%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (33%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук