Невероятна мистерия с поредица жестоки престъпления и шокиращи обрати забърква Стюарт Търтън в новия си готически трилър „Дяволът и тъмната вода“

 “Комбинация между разследване на убийство в затворен кръг заподозрени  с филм на Майкъл Бей, в стила на „Островът на съкровищата“…

авторът ви държи в напрежение, докато не поднесе изненадата на финала – и още една след това. Ефектът е неописуем”.

Гардиън  

Най-добра книга на 2020 година според “Гардиън”, “Дейли Мейл”, “Файненшъл Таймс”, “Индипендънт“, “Пъблишърс Уийкли” и “Амазон”

---

Книгите на С. Търтан може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

---

Дебютният роман на Стюарт Търтън „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“ се превърна в истинска литературна сензация преди няколко години и бе затрупан със суперлативи и награди.

„Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“ – различната криминална история

Следващият роман на автора затвърждава класата му на създател на напрегнати и вълнуващи истории. В „Дяволът и тъмната вода“ Търтън представя увлекателна историческа мистерия, своеобразна комбинация между разследванията на Шерлок Холмс и приключенията в „Карибски пирати“.

Годината е 1634 и Самюъл Пипс, най-великият детектив в света, предстои да бъде транспортиран с кораба „Саардам“ до Амстердам, за да бъде екзекутиран за престъпление, за което никой не смее да говори. С него пътува и верният му бодигард Арент Хейс, решен да докаже, че приятелят му е невинен. Но още преди да отплават, започват да се появяват слухове за демон, известен като „Стария Том“. Говори се, че този демон вече е на борда на „Саардам“. И че корабът е прокълнат.

Съществува ли наистина „Старият Том“ или демонът е плод на въображението на някои от пътниците? Мнозина са убедени, че този кораб никога няма да стигне до местоназначението си и животът на всички е в опасност. На борда на „Саардам“ наистина започват да се редят мистериозни престъпления, появяват се зловещи символи, идва ред и на убийствата. Паниката постепенно обзема всички, а напрежението между пътниците и екипажа се покачва застрашително.

Тъй като Пипс е затворен в трюма, а корабът е в открито море и не може да разчита на помощ отникъде, само Арент може да се заеме с разследване на необяснимите инциденти. Самият той преди години е чувал за „Стария Том“ и сега трябва да разреши мистерията, с която са свързани всички на борда. Мистерия, чиито корени стигат далеч назад в миналото и сега заплашва да потопи този кораб, на който пълновластен господар е станал страхът…

За въображението на Стюарт Търтън няма граници. Той покачва степента на напрежение с всяка следващата страница, пресъздавайки достоверно клаустрофобичната атмосфера на борда на „Саардам“, където всеки има своите мрачни тайни и е заподозрян за ужасяващите събития. „Написана с невероятна изобретателност, книгата на Търтън излиза от рамките и на историческия, и на криминалния роман, но осигурява удоволствието, дарявано и от двата жанра“. Това е коментарът на „Сънди Таймс“ за този спиращ дъха готически трилър.

Дяволът и тъмната вода

Стюарт Търтън

Под пламтящото слънце на Батавия Сара Весел премина по цялата дължина на процесията, като усещаше острите погледи на придворните, войниците и блюдолизците върху себе си. Вървеше като осъдена: с изправени рамене, наведена глава и ръце, стиснати в юмруци отстрани до тялото. Лицето ѝ аленееше от срам, макар повечето хора да отдадоха това на жегата.

По някаква причина тя хвърли поглед през рамо към Арент. Не беше трудно да го открие, защото се извисяваше с цяла глава и рамене над мъжете около него. Сами му беше възложил да направи оглед на трупа и той ровеше в одеждите на прокажения с един дълъг прът, с който преди бяха носили кошници.

Като усети погледа на Сара върху себе си, той се обърна и очите им се срещнаха. Засрамена, тя рязко се извърна отново напред.

Проклетият кон на съпруга ѝ започна да пръхти и ядно да удря копита в земята, когато тя го доближи. Така и не успя да се спогоди с това добиче. За разлика от нея, на коня му харесваше да бъде под него.

Тази мисъл извика лукава усмивка на лицето ѝ, с която все още се бореше, когато стигна до съпруга си. Той беше обърнат с гръб към нея и беше навел глава, увлечен в тих разговор с Корнелиус Фос.

Фос беше камерхерът на нейния съпруг, пръв сред съветниците му и един от най-влиятелните мъже в града. Ала това не се забелязваше от пръв поглед, защото той успяваше да упражнява властта си, без да излъчва привлекателност или сила. Не беше нито висок, нито нисък, нито набит, нито слаб, а косата му с цвят на кал увенчаваше посърнало лице, лишено от всякакви отлики, ако не се смятаха блестящите зелени очи, които винаги се взираха над рамото на човека, с когото разговаряше.

Дрехите му бяха износени, но не и прокъсани, и от него се излъчваше такава всепоглъщаща безнадеждност, че човек очакваше цветята да повяхват, когато минеше покрай тях.

– Качиха ли вече личния ми товар? – попита го нейният съпруг, без да обърне внимание на Сара.

– Търговският директор се погрижи за това, ваша светлост.

Двамата не прекъснаха разговора си и по никакъв начин не показаха, че са я забелязали. Нейният съпруг не понасяше да го прекъсват, а Фос му служеше достатъчно отдавна, за да го знае.

– И са взети мерки, за да се осигури никой да не разбере за него? – попита нейният съпруг.

– Капитанът на охраната Дрехт лично отговаря за това.

Пръстите на Фос танцуваха отстрани до тялото му, което означаваше, че пресмяташе нещо наум.

– И така стигаме до втория ни важен товар, ваша светлост. Мога ли да попитам къде желаете да се съхранява Устройството по време на нашето пътуване?

– Личната ми каюта изглежда подходящо място за това – обяви нейният съпруг.

– За нещастие Устройството е твърде обемисто, ваша светлост – отвърна Фос, като кършеше ръце. – Може ли да предложа товарния трюм?

– Няма да допусна бъдещето на Компанията да бъде прибрано там като някаква нежелана мебел.

– Малцина знаят какво представлява Устройството, ваша светлост – продължи Фос, чието внимание се отклони за миг от плясъка на греблата на една приближаваща лодка. – А още по-малко знаят, че го пренасяме на борда на „Саардам“. Да се преструваме, че е нежелана мебел, е може би най-добрият начин да го защитим.

– Хитра мисъл, но товарният трюм си остава твърде достъпно място – отвърна нейният съпруг.

Двамата замълчаха, докато обмисляха въпроса.

Слънцето блъскаше по гърба на Сара, по челото ѝ се събираха тежки капки пот и се стичаха надолу по лицето ѝ, като слепваха бялата пудра, полагана толкова щедро от Доротея, за да прикрива луничките ѝ. Копнееше да оправи дрехите си, да свали дантелената яка от шията си и да се разхлади, като отлепи влажния плат от тялото си, но нейният съпруг ненавиждаше някой да се върти на мястото си също толкова силно, колкото и да го прекъсват.

– Какво ще кажете за барутния погреб, ваша светлост? – рече Фос. – Той се заключва и охранява, но никой не би очаквал там да се пренася нещо толкова скъпоценно като Устройството.

– Отлично. Организирай го.

Фос се отдалечи към процесията и генерал-губернаторът най-сетне се обърна към своята съпруга.

Беше с двайсет години по-възрастен от Сара. Главата му имаше крушовидна форма и беше плешив, ако не се смята ивицата тъмна коса, която свързваше големите му уши около тонзурата. Повечето хора носеха шапки, за да се предпазват от безмилостното слънце на Батавия, но нейният съпруг беше убеден, че с тях изглежда глупаво. В резултат скалпът му беше яркочервен, кожата му се белеше и се ронеше в гънките на дантелената яка.

Две тъмни очи я изгледаха преценяващо под равните вежди, докато пръстите почесваха дългия му нос. Както и да го погледне човек, беше грозник, но за разлика от камерхер Фос излъчваше авторитет. Всяка дума, която излизаше от устата му, сякаш оставаше в историята; всеки поглед носеше прикрит укор, предизвикателство към всички останали да се премерят с него и да открият в какви отношения ги превъзхожда. Смяташе, че по силата на самото си съществуване дава ръководство за добро възпитание, дисциплина и ценности.

– Съпруго моя – рече той по начин, който лесно можеше да се вземе погрешно за любезен.

Ръката му рязко се вдигна към лицето ѝ, което я накара неволно да трепне. Той притисна палец в бузата ѝ, сетне грубо изтърка малко слепена пудра.

– Колко зле ти се отразява жегата.

Тя преглътна тази обида, свела очи.

Бяха женени от петнайсет години, а тя можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всички случаи, в които беше успявала да отвърне на погледа му.

Виновни бяха очите му, черни като мастилени петна. Като на Лиа, но очите на нейната дъщеря искряха от живот. Очите на съпруга ѝ бяха празни, подобно на два тъмни отвора, през които отдавна беше изтекла душата му.

Сара го беше почувствала още първия път, когато се бяха срещнали – в деня, в който заедно с четирите ѝ сестри я бяха доставили в приемната му в Ротердам, подобно на парче месо, специално поръчано от пазара. Той беше разговарял с тях една по една и веднага се беше спрял на Сара. Предложението му беше подробно, съпроводено с изброяване на всички предимства на техния брачен съюз пред нейния баща. Накратко казано, тя щеше да има прекрасна клетка и цялото време на света, за да съзерцава сама себе си зад решетките.

Сара плака по целия път обратно до вкъщи, като умоляваше баща си да не я изпраща при него.

Нямаше смисъл. Предложението беше твърде изгодно. Без да съзнава това, тя беше отгледана за продан като угоено теле с добри обноски и образование.

Почувства се предадена, но беше млада. Сега разбираше света по-добре. Месото нямаше думата на коя кука да увисне.

– Демонстрацията ти беше непристойна – скастри я тихо нейният съпруг, като продължаваше да се усмихва заради придворните си.

Последните пристъпваха по-наблизо, за да не изпуснат нещо.

– Не беше демонстрация – възрази тя също толкова тихо. – Прокаженият страдаше.

– Той умираше. Да не реши, че имаш мехлем против това?

Думите му падаха толкова тежко, че можеха да смачкат мравките, които пълзяха в краката им.

– Ти си импулсивна, безразсъдна, дебелоглава и мекушава.

Запращаше обидите по нея така, както бяха хвърляли камъните по Самюъл Пипс.

– Прощавах подобни качества, когато беше младо момиче, но младостта е останала далеч зад гърба ти.

Тя спря да го слуша; нямаше нужда да чува останалото. Този укор ѝ беше добре познат – първите капки дъжд, преди да се разрази бурята. Каквото и да му кажеше в този момент, нямаше да има никакво значение. Наказанието щеше да я сполети по-късно, когато останеха сами.

– Самюъл Пипс е убеден, че над нашия кораб тегне заплаха – изтърси тя.

Нейният съпруг се намръщи, несвикнал да го прекъсват.

– Пипс е в окови – възрази той.

– Оковани са само ръцете му – отвърна му тя. – Очите и способностите му остават на свобода. Той е убеден, че прокаженият някога е бил дърводелец и вероятно е работил във флотилията, която ще ни върне в Амстердам.

– На борда на корабите на Компанията не могат да служат прокажени.

– Може би болестта се е проявила, след като е пристигнал в Батавия?

– Разпоредил съм прокажените да бъдат екзекутирани, а телата им да бъдат изгаряни. Нито един не може да бъде допуснат в града.

Той раздразнено поклати глава, преди да продължи:

– Оставила си се да бъдеш подмамена от несвързаните приказки на един побъркан и на един престъпник. Няма никаква опасност. „Саардам“ е отличен плавателен съд със способен капитан. Във флотилията няма по-сигурен от него. Точно затова го избрах.

– Пипс не се безпокои за някоя разхлабена дъска – изстреля тя в отговор и веднага сниши глас. – Страхува се от саботаж. Всеки, който се качи днес на борда, ще бъде в опасност, включително и нашата дъщеря. Вече изгубихме момчетата – наистина ли ще допуснеш…

Тя си пое дъх, за да се успокои.

– Не е ли добра идея да се поговори с капитаните на флотилията, преди да отплаваме? Прокаженият беше с отрязан език, а единият му крак беше осакатен. Ако е служил при някого от тях, със сигурност са го запомнили.

– И какво предлагаш да сторя междувременно? – настоя да узнае той, като посочи с брадичка процесията, изложена на непоносимата жега.

По някакъв начин хората бяха успели да ги доближат достатъчно, за да подслушват, без да вдигнат никакъв шум.

– Да наредя на цялата процесия да се върне в замъка, само защото един престъпник е казал така?

– Нали се довери на Пипс, когато го повика от Амстердам, за да върне Устройството?

Очите му заплашително се присвиха.

– Заради Лиа – продължи безразсъдно тя. – Може ли поне ние да получим каюта в друг кораб?

– Не, ще пътуваме на борда на „Саардам“.

– Тогава само за Лиа.

– Не.

– Защо?

Неговото упорство ѝ се струваше толкова неразбираемо, че пропусна да обърне внимание на гнева му.

– Всеки друг кораб би свършил същата работа. Защо толкова настояваш да пътуваме с…

Нейният съпруг я зашлеви с опакото на ръката си. Бузата ѝ пламна и се поду. Сред придворните се разнесоха ахвания и кикот.

Яростният поглед на Сара беше в състояние да потопи всеки кораб в пристанището, но генерал-губернаторът го посрещна спокойно, докато вадеше от джоба си копринена кърпичка.

Каквато и да беше яростта, която беше набирала сили у него, вече се беше изпарила.

– Доведи дъщеря ни, за да се качим на борда заедно, като семейство – рече той, като бършеше бялата пудра от ръката си. – Времето ни в Батавия дойде до своя край.

Сара стисна зъби и се извърна обратно към процесията.

Всички я гледаха, кискаха се и си шушукаха, но тя не виждаше нищо друго освен паланкина.

Лиа се взираше навън иззад скъсаната завеса, с неразгадаемо изражение.

Проклет да е, каза си Сара. Проклет да е.

За автора

„Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“ – различната криминална история

Стюарт Търтън е оценяван от критиците като едно от британските литературни открития на десетилетието. Завършил философия и английска филология, той е журналист на свободна практика. Първата му книга, „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“, печели наградата „Коста“ в категория „Дебютен роман на годината“ (2018). Необичайният сюжет на романа му печели и прозвището “Лудия шапкар на криминалната литература”. Netflix подготвят сериал по романа.

Когато напуска университета, Търтън заминава в чужбина, където остава близо пет години. Според самия него – всеки път, когато родителите му го питат кога ще се върне, той отвръщал: следващата седмица. Преподава английски език в Шанхай, създава статии за пътувания до екзотични дестинации и непрестанно сменя местоживеенето си. В интервю, дадено за вестник Гардиън, Търтън признава, че харесва книгите; хората, които пишат книги и хората, които четат книги. Той живее в Лондон със съпругата си и дъщеря си Ейда, на която посвещава „Дяволът и тъмната вода“. През ноември 2020 г. подписва договор за две нови обвити в мистерия книги, които описва като „истинска лудост“.