Шедьовър – така великата авторка на Швеция и Нобелов лауреат Селма Лагерльоф определя своя роман „Коларят на Смъртта”. Не се шегува, нито е преднамерено нескромна, просто към края на 82-годишния си живот е сигурна, че тази книга ще бъде истински оценена след време, защото

„шедьоврите трябва да отлежат”.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В България романът е почти непознат. Излиза за първи път преди близо век, вероятно в превод от немски език. Чак сега – 61 години след смъртта на авторката си, той се поява в превод от шведския оригинал, дело на Меглена Боденска и с логото на издателство „Лист” и корица от Люба Халева.

Действието на този безмилостно добър роман се задвижва от фаталния чар на Давид Холм – красив, но пропаднал пияница, който тормози жена си и трите си деца. Той се озовава в градче, където Армията на спасението помага на изгубените души.

Чарът му покорява сестра Едит, която иска да го спаси, но среща само присмеха му. В новогодишната нощ Едит е на смъртно легло, покосена от туберкулоза, с която се е заразила от него. Същата нощ Давид Холм е убит при пиянска свада. Преди да отиде в отвъдното, като пътник в колата на Смъртта той трябва да навести хората, чийто живот е опропастил. Последната му спирка е при сестра Едит. Мнозина читатели откриват в сюжета сходство с „Коледна песен” от Чарлз Дикенс..

Най-ярката звезда на шведската литература, както сънародниците на Селма Лагерльоф продължават да я тачат и с днешна дата, пуска за печат тази история през 1912 г. в 20000 копия. Тиражът е впечатляващ, но романът не постига обичайния търговски успех за авторката си – бройките са разпродадени чак на осмата година. За сравнение – от романа „Домът на Лилекруна”, публикуван година по-рано, за три седмици са продадени 30000 копия, след което има допечтатка от 4000 броя. По онова време в Швеция няма друг писател, който да може да се похвали с такива продажби, освен Селма Лагерльоф.

Отзивите на критиката за „Коларят на смъртта” са смесени, съвременните литератори са озадачени от структурата на повествованието, която използва изкусно техниката на „китайската кутия“, с множество разкази в разказа. Лагерльоф отдава сравнително хладния прием на липсата на интерес към онова, което се случва „от другата страна на живота“.

Коларят на смъртта

Селма Лагерльоф

I.

Една клета сестрица от Армията на спасението си отиваше от този свят.

Беше се заразила с тежка скоротечна охтика и не бе устояла на болестта повече от година. До последно обикаляше, за да изпълнява обичайните си задължения, но когато и последната ѝ капчица сила я напусна, я изпратиха в санаториум. Там болната се лекува няколко месеца, без да има подобрение, и когато най-накрая разбра, че вече няма никаква надежда, се прибра у дома при майка си, която имаше малка къщичка на една уличка в предградието. Сега сестрата лежеше в постелята в една тясна стаичка – същата, в която бяха преминали детството и младостта ѝ, и очакваше смъртта.

До постелята на болната седеше нейната майка, разтревожена и тъжна, но дотолкова бе погълната от това да положи за дъщеря си всички грижи, от които тя се нуждае, че не ѝ оставаше време да заплаче. Една сестра от Армията на спасението, съратница на болната, стоеше край леглото и тихичко ридаеше. Очите ѝ, преизпълнени с безгранична любов, не се отделяха от лицето на умиращата, а когато сълзите ги замъгляваха, тя ги обърсваше с отривисто движение. На малко неудобно столче – вещ, особено скъпа на болната, която тя бе разнасяла със себе си навсякъде, където бе ходила – седеше снажна жена; на яката на роклята ѝ бе избродирана голяма буква С. Бяха ѝ предложили друго място, но тя бе настояла да седне на разклатеното столче, сякаш за да окаже особено внимание към болната.

Този ден не беше най-обикновен, а навечерието на Нова година. Отвън небето бе надвиснало сиво и тежко и докато бяха вкъщи, на хората им се струваше, че времето е лошо и мразовито, но излезеха ли навън, с изненада усещаха, че е меко и топло. Земята се чернееше без сняг. Някоя и друга снежинка бавно кръжеше надолу, но щом паднеше на улицата, тозчас се стопяваше. Личеше, че скоро ще се изсипе голям сняг, но той сякаш не изпитваше охота да започне да вали. Вятърът и снегът сякаш смятаха, че няма смисъл да създават повече неприятности през старата година, а предпочитаха да си пазят силите за новата, настъпващата.

Общо взето каквото бе времето, така бе и с хората. Като че ли и те неохотно се залавяха с каквото и да било. Отвън цареше покой, а вътре бездействие. Точно срещу малката къщица, в която лежеше умиращата, имаше празен парцел земя, където бяха започнали да полагат основи за постройка. Сутринта дойдоха няколко работници и под акомпанимента на гръмка трудова песен започнаха да изтеглят нагоре големия механичен чук, след което го пускаха да се стовари върху коловете на основата. Но те не се трудиха дълго: скоро се умориха и се разотидоха.

Тъй беше и с всичко останало. По улицата забързано минаха няколко жени с кошници, тръгнали да пазаруват за празника. Това движение продължи известно време, но скоро секна. Децата, играещи навън, бяха привикани да се приберат и да се преоблекат в празничните си дрехи, а после вече не ги пуснаха да излязат. Коне, впрегнати в работни коли, трополяха по улицата, запътили се към конюшните в покрайнините на предградието, където щяха да отдъхват цяло денонощие. Колкото повече преваляше денят, толкова по-спокойно ставаше. С всеки шум, който стихваше, хората усещаха как им олеква.

– Хубаво, че ѝ се случи да умре в навечерието на празник – рече майката. – Скоро от улицата няма да се чува никакъв шум, който да я безпокои.

Болната лежеше в несвяст от сутринта и трите жени, събрали се край постелята ѝ, можеха да говорят спокойно, без притеснение, че ще ги чуе. Но все пак личеше, че тя не е потънала в безпаметен сън. От сутринта изражението ѝ се беше променяло много пъти. На лицето ѝ се изписваха ту изненада и тревога, ту молба, ту крайна изтерзаност; а от известно време то бе белязано от силно възмущение, което му придаваше възвишена красота.

Сестрицата от Армията на спасението бе тъй преобразена, че другарката ѝ,застанала до кревата, се наведе към третата жена от Армията и прошепна:

– Вижте, капитане! Колко се е разхубавила сестра Едит, изглежда досущ като кралица.

Снажната жена се надигна от ниското столче, за да види по-добре.

Колкото и болна и уморена да беше малката сестрица, капитанката никога преди не беше виждала веселото и смирено изражение да слезе от лицето ѝ. Сега началничката бе тъй удивена от промяната, че не седна отново на столчето, а остана права.

Малката сестрица с нетърпеливо движение се надигна тъй високо от възглавницата, че седна в постелята. На челото ѝ витаеше отпечатък на неописуема възвишеност и макар устните ѝ да не помръдваха, изглеждаха така, сякаш всеки миг от тях ще се излее порой от осъдителни и презрителни слова.

Майката вдигна очи към двете изненадани жени.

– И предишните дни беше такава, сякаш витае някъде другаде – продума. – Не е ли ходила на обичайната си обиколка точно по това време на деня?

Сестрата хвърли поглед към малкото очукано часовниче на болната, което тиктакаше на масичката до леглото.

– Да, точно така – отвърна, – обикновено по това време посещаваше несретниците.

Думите ѝ рязко секнаха и тя поднесе носната кърпичка към очите си. Всеки път, щом понечеше да заговори, избухваше в ридания.

Майката взе между дланите си малката загрубяла ръка на дъщеря си и я замилва.

– Навярно ѝ е било твърде трудно да им помага да поддържат чистота в копторите си и да ги порицава за греховете им – поде със сподавено отвращение в гласа. – Когато човек е натоварен с непосилна работа, е трудно да спре да мисли за нея. На нея ѝ се струва, че още обикаля сред несретниците.

– Възможно е да се случи това, ако обичаш работата си от все сърце – тихо отвърна капитанката от Армията на спасението.

Видяха как веждите на болната се извиха и се сключиха тъй, че бръчката помежду им ставаше все по-дълбока, а горната ѝ устна се повдигна. Всеки момент очакваха очите ѝ да се разтворят и да хвърлят мълния на негодувание.

– Тя изглежда като ангел мъстител! – възторжено възкликна капитанката от Армията на спасението.

– Какво ли се случва в бордеите днес? – зачуди се другарката ѝ и се промуши покрай двете жени, за да погали умиращата по челото. – Сестричке Едит, няма нужда вече да се кахърите за тях – продължи, като пак я помилва. – Сторили сте им достатъчно добрини.

Тези думи сякаш имаха силата най-сетне да освободят болната от видението, в чийто плен беше. Напрежението и праведният гняв изчезнаха от лицето ѝ и се смениха от милото страдалческо изражение, което ѝ бе присъщо, откакто се беше поболяла.

Болната отвори очи и когато съгледа надвесената над себе си своя другарка, сложи длан на ръката ѝ и се опита да я придърпа към себе си.

Сестрата не успя да разгадае какво означава лекото докосване, но разбра умолителния поглед и приближи глава още повече, досами устните на болната.

– Давид Холм – прошепна умиращата.

Сестрата от Армията на спасението поклати глава – май ѝ се беше причуло нещо.

Болната се напрегна с все сили, за да я разберат. Произнесе думите разчленено, сричка по сричка.

– Пра-те-те за Да-вид Холм!

Болната се взря в очите на сестрата от Армията на спасението, докато се увери, че я е разбрала правилно. След това отново се отпусна в постелята и след една-две минути загуби съзнание; унесе се като преди малко и ето че пред очите ѝ отново се разиграваше някоя скверна сцена, която будеше в душата ѝ гняв и тревога.

Сестрата, която се бе навела до кревата, се изправи. Вече не плачеше. Обзело я бе силно вълнение, което пресуши сълзите.

– Иска да пратим да доведат Давид Холм!

Болната явно бе пожелала нещо твърде ужасно. Снажната грубовата капитанка се развълнува също толкова силно като другарката си.

– Давил Холм? – повтори тя. – Та това е изключено! Не можем да доведем мъж като Давид Холм при една умираща жена!

Досега майката на болната седеше и наблюдаваше как по лицето на дъщеря ѝ отново се изписва изражението на разярена съдница. В този момент тя се обърна въпросително към двете разколебани жени.

– Сестра Едит иска да доведем Давид Холм – обясни ѝ капитанката от Армията на спасението, – но не сме сигурни дали е редно.

– Давид Холм ли? – с недоумение попита майката на болната. – Кой е този Давид Холм?

– Един от несретниците, за които сестра Едит положи толкова много усилия в бордеите, но Господ не рачи тя да успее да го накара да я послуша.

– Може би такъв е Божият промисъл, госпожо капитан – колебливо продума сестрата, –да успее да му повлияе чрез нея, в сетния ѝ час?

Майката на болната погледна сестрата с негодувание.

– Вие се разпореждахте с моето момиче, докато у него още имаше искрица живот. Оставете я на мен – сега, когато умира!

С тези думи въпросът бе решен. Сестрата се върна на мястото си край леглото. Капитанката от Армията на спасението пак се настани на столчето, затвори клепачи, вглъби се в себе си и започна полугласно да мълви молитва. От някоя и друга доловена дума другите две разбраха, че се моли Богу душата на младата сестра да напусне безметежно живота, несмущавана и необезпокоявана от грижи и тегоби, които принадлежат на земния свят на изпитания.

От дълбокия молитвен унес я изтръгна сестра Мария, която сложи ръка на рамото ѝ. Капитанката бързо отвори очи.

Болната отново беше дошла в съзнание, но този път не изглеждаше смирена и кротка като преди малко. Над челото ѝ все още бе надвиснала сянката на заплашителния буреносен облак.

Сестра Мария тутакси се наведе към нея и съвсем отчетливо чу въпроса ѝ, изпълнен с укор:

– Сестро Мария, защо не изпратихте да повикат Давид Холм?

Другарката на болната вероятно искаше да възрази, но прочете в очите ѝ нещо, което я накара да замълчи.

– Ще ви го доведа, сестро Едит – увери я. После додаде към майката, сякаш за свое оправдание: – Никога не съм отказвала на сестра Едит да изпълня нейна молба. Не мога да го направя и днес.

Болната склопи очи с облекчена въздишка, а сестра Мария излезе. В малката стаичка отново се възцари пълно спокойствие. Капитанката от Армията на спасението, обхваната от силна тревога, мълвеше тиха молитва. Гърдите на умиращата тежко се повдигаха и спускаха, а майка ѝ се премести по-близо до кревата, сякаш за да закриля клетата си рожба от страданията и смъртта.

След няколко секунди болната отново отвори очи. На лицето ѝ бе изписано същото нетърпение, но щом видя, че мястото на другарката ѝ е празно, разбра, че желанието ѝ ще бъде изпълнено, и изражението ѝ се смекчи. Не се опита да заговори, но не изпадна в несвяст, а остана будна.

При звука на отварящата се външна врата болната се надигна и почти седна в постелята. Веднага след това в едва открехнатата врата на спалнята се появи сестра Мария.

– Не смея да вляза – продума. – Ще внеса студа от вън. Капитан Андершон, бъдете така добра и излезте за миг при мен.

Същевременно не ѝ убягна, че очите на болната, изпълнени с трепетно очакване, са приковани в нея.

– Не успях да го намеря – обясни. – Но срещнах Густавсон и още двамина от нашите хора. Те ми обещаха да го издирят. Густавсон ще го доведе при сестра Едит, стига да е възможно.

Едва-що сестра Мария изрече тези думи, умиращата затвори клепачи и потъна във вътрешното съзерцание, което бе поглъщало ума ѝ през целия ден.

– Тя навярно го вижда – предположи сестра Мария. В гласа ѝ прозвуча негодувание, но тя тутакси се поправи: – Алилуя, не е нещастие онова, което се случва по Божията воля.

После бавно се оттегли назад, във външната стая, и капитанката от Армията на спасението я последва.

Отвън стоеше жена, която едва ли имаше повече от трийсет години, но кожата ѝ бе посивяла и жестоко сбръчкана, косата ѝ оредяла, а снагата ѝ съсухрена като на най-онеправданата от съдбата старица. При това облеклото ѝ бе тъй окаяно, та човек неволно би помислил, че нарочно се е предрешила в тези жалки дрипи, за да проси милостиня.

Капитанката от Армията на спасението гледаше тази жена с главоломно растяща тревога. Най-плашещото в нея не бяха нито парцаливите ѝ дрехи, нито преждевременната ѝ състареност, а вцепенението, което бе сковало лицето ѝ. Това беше човешко същество, което се движеше, вървеше и стоеше, но сякаш без да съзнава къде се намира. Изглежда, жената бе преживяла толкова ужасни страдания, че душата ѝ бе достигнала предела. Всеки момент можеше да премине повратната точка, отвъд която бе лудостта.

– Това е съпругата на Давид Холм – представи я сестра Мария. – Когато отидох у тях, за да го повикам, я заварих в това състояние. Той беше излязъл, а тя сновеше из стаята, сам-сама. Каквото и да я питах, не отвръщаше и дума. Не посмях да я оставя сама и я доведох тук с мен.

– Значи това е съпругата на Давид Холм? – възкликна капитанката от Армията на спасението. – Със сигурност съм я виждала, но сега изобщо не мога да я позная. Какво ли се е случило с нея?

– Ясно е като бял ден какво се е случило с нея – гневно отсече сестра Мария, обхваната от безсилна ярост. – Мъжът ѝ е решил да я изтормози до смърт!

Капитанката от Армията на спасението заоглежда изпитателно нещастницата. Очите на жената бяха оцъклени, сякаш ще изхвръкнат от орбитите, а зениците бяха втренчени в една точка. Тя не спираше да върти два пръста един около друг, а устните ѝ току потреперваха, сякаш зъзнеше.

– Какво ли ѝ е сторил? – запита се капитанката от Армията на спасението.

– Не зная. Не беше в състояние да ми каже. Когато отидох там, цяла трепереше. Децата не бяха при нея и нямаше кого да попитам. О, Боже Господи, защо това се случва именно днес! Как да се погрижа за нея сега, когато ми се иска да мисля само за сестра Едит?

– Той сигурно я е пребил.

– Ще да е било нещо още по-страшно. Виждала съм жени, пребити от мъжете си, но обикновено те не са в такова състояние. Било е нещо много по-страшно – додаде тя с нарастващ ужас. – Нали по лицето на сестра Едит се досетихме, че се случва нещо ужасно.

– Да! – извика капитанката. – Сега е ясно, че ѝ се е привидяло именно това. И слава на Бога, че сестра Едит го видя, та и вие отидохте навреме там, сестро Мария! Хвала тебе, Господи! Видно е, че Божият промисъл е бил да я спасим от умопомрачение.

– Но какво да правя с нея? Тя върви с мен, като я хвана за ръка, но не чува какво ѝ говоря. Душата ѝ е отлетяла. Как да я уловим отново? Аз нямам власт над нея. Може би вие ще се справите по-добре, капитан Андершон?

Снажната капитанка от Армията на спасението хвана за ръка клетницата и ѝ заговори; гласът ѝ бе ту ласкав, ту строг, но по лицето на жената не се забеляза дори проблясък на съзнание.

Докато те полагаха тези безплодни усилия, майката на болната подаде глава през процепа на вратата, и продума:

– Едит става неспокойна. Най-добре е да влезете в стаята.

И двете жени от Армията на спасението побързаха да се върнат в малката стаичка. Болната се мяташе в постелята. Но очевидно безпокойството ѝ беше плод на душевни страхове, а не на телесни страдания. Щом видя двете си приятелки на обичайните им места, тя се поуспокои и затвори очи.

Капитанката от Армията на спасението направи на сестра Мария знак да остане при болната, а самата тя стана с намерението да се измъкне на пръсти от стаята. Но в този миг вратата се отвори и влезе съпругата на Давид Холм.

Тя пристъпи до леглото и застана там с безумен втренчен поглед, като продължаваше да трепери и да кърши грубите си пръсти тъй, че кокалчетата им пукаха.

Дълго време тя стоя – сякаш без да съзнава какво вижда, – но лека-полека втренченият ѝ поглед се смекчи. Тя се навеждаше все по-близо и по-близо към лицето на умиращата.

Внезапно някаква заплашителна, страховита сила облада жената. Пръстите ѝ се разделяха и свиваха. Двете войнички от Армията на спасението скочиха на крака в ужас да не се нахвърли върху умиращата.

Но в този миг малката сестрица отвори очи, съзря пред себе си това ужасяващо полуобезумяло същество, приповдигна се в леглото и го прегърна. Притисна клетницата към себе си с всичките сили, които ѝ бяха останали, обсипа с целувки лицето, челото, страните, устата ѝ,като не спираше да шепти:

– Ах, бедна госпожо Холм! Бедна госпожо Холм!

Отпървом бедната злочеста жена сякаш искаше да се отскубне от прегръдката, но най-ненадейно тръпки разтърсиха тялото ѝ. Тя избухна в ридания и се свлече на колене до кревата, все тъй притиснала глава до бузата на умиращата.

– Тя плаче, сестро Мария, тя плаче – прошепна капитанката от Армията на спасението. – Сега няма да си изгуби разсъдъка.

За авторката (само с факти)

– Селма Лагерльоф e родена през 1858 г. във фамилното имение Морбака в областта Вермланд и умира на същото място през 1940 година. Тя e първата жена и първият шведски писател, удостоен с Нобеловата награда за литература през 1909 г. „за благородния идеализъм, за богатството на фантазията и одухотвореността на пресъздаваното, с които се отличава нейното творчество“.

– Селма е четвъртото от пет деца в семейството на лейтенант Даниел Лагерльоф. Родена е, както самата тя дълбоко вярва, „под могъща звезда“, но с недъг, вероятно луксация на тазобедрената става, който по онова време не се лекува. Болката, която изпитва при вървене, и накуцването ѝ пречат да участва в детските игри. „Истинската ми история е една безконечна вариация върху думата „воля“, ще изповяда тя по-късно в писмо до близката си приятелка Софи Елкан.

– През 1914 г. става и първата жена, избрана за член на Шведската академия. Превръща се в един от най-четените, прочути и обичани автори на своето време не само в родината си, а и извън нейните предели. Дебютният ѝ роман „Сага за Йоста Берлинг“ от 1891 г. е последван от обемно творчество, сред което се открояват „Легенда за едно имение“ (1899), „Йерусалим“ (1901 – 1902), „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“ (1906 – 1907), „Императорът на Портокалия“ (1914) и трилогията за Льовеншьолдови (1925 – 1928).