Мексиканската писателка Валерия Луисели е създала разтърсваща история за това

какво е да си човек в един нечовешки свят.

В „Архив на изгубените деца“ (превод: Мирела Стефанова, ИК „Колибри“) едно семейство от Ню Йорк си стяга багажа и поема на пътешествие. Баща, майка, момче и момиче пътуват на югозапад към Апачерия, онази част от САЩ, която някога е принадлежала на Мексико. Пътуват с часове през пустини и планини. Междувременно хиляди деца са поели от Централна Америка и Мексико на север, към границата със САЩ.

Не всички от тях ще успеят да стигнат до нея. Със спираща дъха литературна виртуозност авторката преплита тези две пътувания, за да създаде един майсторски роман, изпълнен с ехо и отражения – една затрогваща, въздействаща, задъхана история за това какво е да си човек в един нечовешки свят.

Архив на изгубените деца

Валерия Луисели

ЧАСТ I
Семеен звуков пейзаж

ПРЕМЕСТВАНИЯ

Един архив предполага наличието на архивар, който да събира и каталогизира. Арлет Фарж

Отпътуването е една малка смърт. Пристигането никога не е окончателно. Имигрантска молитва

ОТПЪТУВАНЕ

Те спят с отворени усти срещу слънцето. Момче и момиче, челата им покрити с перлени капки пот, бузите зачервени, с бели следи от засъхнала слюнка. Заели са цялото пространство отзад, лежат на задната седалка с натежали, спокойни крайници. От време на време се обръщам от пасажерската седалка, за да ги проверя, след което отново насочвам вниманието си към картата. Придвижваме се напред сред бавния поток от автомобили, прекосяваме моста „Джордж Вашингтон“ и слизаме на магистралата. Над нас прелита самолет и оставя дълъг прав белег върху безоблачното небе. Седнал зад волана, съпругът ми си наглася шапката и избърсва потно чело с опакото на ръката си.

СЕМЕЕН ЛЕКСИКОН

Не знам какво ще разкажем един ден аз и съпругът ми на всяко едно от децата ни. Не съм сигурна коя част от историята всеки от нас би избрал да ореже или редактира, и кои бихме разместили и вкарали отново, за да сглобим окончателната версия – въпреки че рязането, разбъркването и редактирането на звуци е най-добро описание на онова, с което двамата си изкарваме хляба. Но децата ще ни питат, защото те правят точно това – питат. И ние трябва да им разкажем началото, средата и края. Трябва да им дадем отговор, да им разкажем истинска история.

Момчето навърши десет вчера, един ден преди да напуснем Ню Йорк. Получи хубави подаръци от нас. Изрично заяви:

Никакви играчки.

Момичето е на пет и от няколко седмици не спира настоятелно да пита:

Кога ще стана на шест?

След няколко месеца.

Преди да си се усетила.

Момичето е моя дъщеря, а момчето е син на съпруга ми. Аз съм биологична майка на едното и мащеха на другото, но де факто съм майка и на двете. Съпругът ми е баща и пастрок на едното и съответно на другото, но същевременно е и просто баща. Следователно момичето и момчето са доведена сестра, син, доведена дъщеря, дъщеря, доведен брат, сестра, доведен син, брат. И тъй като тиретата и дребните нюанси усложняват изреченията във всяка една граматика – ние, те, нашите, вашите – още щом заживяхме заедно, когато момчето беше почти на шест, а момичето тъкмо бе проходило, ние възприехме най-простичкото притежателно местоимение наши, когато ставаше дума за тях. Те станаха нашите деца. И понякога: момичето и момчето. Двамата бързо научиха правилата на нашата граматика и възприеха родовите съществителни майка и баща, или понякога просто мама и татко. И засега нашият семеен лексикон определя обхвата и границите на общия ни свят.

СЕМЕЙНА ФАБУЛА

Двамата със съпруга ми се запознахме преди четири години, докато записвахме звуковите пейзажи на Ню Йорк. Бяхме част от голям екип от хора, които работеха за Центъра за градска наука и прогрес към Нюйоркския университет. Целта на звуковия пейзаж е да семплира и събере всички основни тонове и комбинации от звуци, които са знакови за града: скърцането на спирачките на вагоните в метрото, музика в дългите подземни коридори на Четиресет и втора улица, проповядващи в Харлем пастори, звънци, слухове и мърморене в сградата на Нюйоркската фондова борса. Но той се опитва също да проучи и класифицира всички други звуци, които произвежда градът и които обикновено остават незабелязани, определяни като обикновен шум: отварянето и затварянето на касови апарати в магазините за хранителни стоки, репетиция в празен театър на Бродуей, подводните течения в река Хъдсън, канадски гъски, които се събират на ята и цвъкат курешки над парка „Ван Кортланд“, люлеещи се люлки в увеселителния парк „Астория“, възрастни корейки, които пилят ноктите на заможните дами в Горен Уестсайд, избухването на пожар в стар блок в Бронкс, минувач, който засипва с ругатни друг минувач. В екипа има журналисти, звукови инженери, географи, урбанисти, писатели, историци, акустемолози, антрополози, музиканти и дори батиметристи с техните сложни уреди, наречени многосигнални сонари, които се спускат във водните басейни около града, измерват дълбочината и контурите на речните корита и бог знае какво още. Всички, по двойки или на малки групи, проучваме и семплираме звукови вълни из целия град, сякаш документираме последните звуци, издавани от огромен звяр.

На двама от нас е дадена задачата да запишем всички езици, които се говорят в града, за период от четири календарни години. Описанието на задълженията ни гласи точно: „Проучване на най-разнообразната в лингвистично отношение метрополия на планетата и картографиране на многообразието от езици, говорени от възрастни и деца“. Оказва се, че сме добри в това; може би дори много добри. Съставили сме идеалния екип от двама души. След като сме работили заедно само няколко месеца, ние се влюбваме – до уши, безразсъдно, предвидимо и с главата напред, както скала може да се влюби в птица, без да се знае кой е скалата и кой птицата – и след настъпването на лятото решаваме да заживеем заедно.

Момичето не помни нищо за този период, разбира се. Момчето твърди, че си спомня как аз непрекъснато съм носела стара синя жилетка с няколко липсващи копчета, която ми стигала до коленете, и че понякога, когато сме се возели в метрото или в автобуса – винаги в студено време, – съм я събличала и съм я използвала като одеяло, за да завия него и момичето, че жилетката миришела на тютюн и боцкала. Решението да заживеем заедно беше необмислено – объркано и прибързано, красиво и истинско като живота, когато не си мислиш за последствията. Станахме едно племе. След това се появиха последствията. Запознахме се с роднините на другия, оженихме се, започнахме да попълваме общи данъчни декларации, станахме семейство.

За авторката

Валерия Луисели (р. 1983 г.) е водеща мексиканска писателка, която живее в САЩ. Автор на художествена и документална литература, тя е носител на две награди за книга на годината на „Лос Анджелис Таймс” и на Американската литературна награда, два пъти е била номинирана за наградата на Националната организация на литературните критици в САЩ и за наградата „Къркъс“. Творбите ѝ са преведени на повече от 20 езика. Луисели заема активна позиция в защита на децата в имигрантските центрове в САЩ. „Архив на изгубените деца“ е номинирана за наградата „Букър“ и за Наградата на жените за художествена литература.