Дълбочина, контраст, текстура… чувства, за които няма думи. Лесно е да потънете в илюстрациите на Калина Мухова, обличащи в образи – от труднообясними емоции до… „Балконът“ на Атанас Далчев или разказите на Стивън Кинг.

Запознаваме се с нея, неудържимо привлечени от изкуството ѝ, за да ни разкаже повече…

Родена си в София, пътувала си из Тайланд, живееш и работиш в Италия… Разкажи ни за „многото места, които наричам вкъщи“.

Продължавам да обърквам хората всеки път като им кажа, че се прибирам вкъщи. Май само аз си знам какво имам предвид като го кажа. Не бих казала, че съм обиколила целия свят, но ако е имало възможност да пътувам, съм се възползвала винаги.

Всяко лято бях на ново място и така от мъничка.

Винаги ме е влечало да приключенствам в далечни земи и някак си не си се представях да живея само на едно място.

След като завърших НУИИ „Илия Петров“ бях напълно готова да се изнеса и така и направих. Отидох в Милано, където живееше леля ми от много години и която посещавахме често.

Италия си беше като втори дом за мен. Там прекарах една година, за да науча езика и да реша какво да правя по натам. Харесах си една Академия в Болоня и реших да се пробвам.

Имаше курс по илюстрация и комикси, който ми звучеше много екзотично,

защото до този момент не бях се занимавала с нищо подобно (преди учех живопис) и кандидатствах. Те взеха, че ме приеха и се пренесох в Болоня. Завърших бакалавър и се записах магистратура веднага. Последната година бях в Хамбург на Еразъм, а сега съм в София за два месеца. Септември си се връщам отново към Италия, защото трябва да се дипломирам.

Междувременно си пътувам – тази година още повече от обикновеното, всеки месец поне по два полета ми се е налагало да взимам. Не че има нещо лошо, но ситуацията с „вкъщи“ става все по-объркваща всяка година.

Трудно ни е да те назовем просто художник. Пишеш, рисуваш и публикуваш сама комикси и зинове. Бук трейлърът на първата ти книга също е удивителен. Кои всъщност са любимите ти изразни средства и платна?

Всяка идея има неопределена форма и човек трябва да намери правилното изразно средство за нея. Дали ще e книга, анимация, комикс, картина, видео, изборът е толкова голям, че ми е трудно да определя, кое ми е любимо.

Обичам да експериментирам като цяло.

За момента мисля, че книжният формат ме влече най-много. Има нещо много магическо в него и тъй като съм на такава вълна, идеите ми идват най-често под формата на книга.

И като споменахме първата ти книга, определят “Sofia dell’Oceano” като „очарователна барокова приказка“, съчетала в себе си „Алиса в страната на чудесата“ и „Двадесет хиляди левги под водата“. Ти как я виждаш, какво си вложила в страниците ѝ?

Много неща. „София“ беше първият ми голям проект и дадох 110% от себе си, както и Марко Нучи, писателят. Той се свърза с мен и ме запали по историята, персонажите, въобще света на София.

Почти две години аз живеех в нейният свят, рисувах нон стоп и повечето ми излизания бяха с Марко. Естествено, говорихме си само за проекта ни. Даже в сънищата ми се появяваха героите – толкова бяха истински за нас двамата.

Радвам се, че всички я определят като барокова приказка, защото това беше усещането, което искахме да дадем на читателя.

Да изглежда като класическа книга, с твърди корици, написана по класически начин, нарисувана в черно и бяло, напомнящата детайлните гравюри на Доре и други графици. Историята следва каноните на авантюристичните книги, но със съвременен поглед и с много цитати от любимите ни четива и художници.

Вложих много любов и внимание във всяка една от страниците на София и истински се радвам, когато на някого му е харесала. Мисля, че работата на илюстратора, но и на артиста като цяло, добива някакъв смисъл, само когато се сподели с останалият свят.

С нетърпение очакваме „Балконът“, по стихове от Атанас Далчев, която скоро ще излезе с логото на изд. „Точица“. Ти самата я наричаш тиха, мълчалива книга, която може да докосне всекиго, независимо от езика, на който чете. Разкажи ни повече за работата си по нея.

„Балконът“ е един от последните ми проекти. Захванала съм се с него от пролетта на 2017. Тогава се запознах със Зорница (от издателство „Точица“), на която много ѝ харесаха моите рисунки. Предложи ми един проект, без думи, по стихотворението „Балконът“ на Далчев.

Веднага се съгласих! От много време си мечтаех да направя книжка без думи, а стихотворението беше в пълен синхрон с моя емоционален свят.

Голям късмет извадих с този проект, защото точно това ми се правеше. Със Зори имам чувството, че съм на една и съща вълна и получавам много подкрепа от нея. Обичам да работя с хора, които са запалени по това, което правят и наистина влагат всичко от себе си.

Иначе и тази книжка според мен ще остави малко старинен вкус в устата на читателя, защото действието се развива по времето на Атанас Далчев. Носталгията по София си личи в улиците, дрехите, декорите. Нарисувах я докато бях в Германия и действах по спомени от детството ми и стари снимки.

Ще е първата книга без думи в България и съм много любопитна какъв ще е отзивът.

Сред илюстрациите ти има номади и роботи, самота и надежда, привидности и дълбоки чувства… Как избираш темите за личните си проекти?

Има някои неща, които трудно могат да се разкажат само с думи. Просто не достигат до дълбочината на изживяното и тогава идва на помощ изкуството.

Пиша и рисувам неща, които трудно могат да се обяснят, чувства за които няма име.

Не знам как да ги извадя от себе си по друг начин и заради това рисувам. Давам им конкретна форма и така те вече са там, в света, и могат да докоснат други хора, които може би изпитват нещо подобно.

Би ли споделила повече за твоята „Карма“. Нарисувана преди години, тя изглежда (почти болезнено) актуална и днес…

„Карма“ беше първият ми комикс, който нарисувах и написах сама. Самоиздадох го с BRACE, моят колектив в Болония. В историята се разказва за Мария, която трябва да се грижи за страдащата и от шизофрения майка, но дълбоко в себе си иска да замине и да остави всичко зад себе си, за да заживее живота си.

Идеята за пътуването е доста силно засегната, както и приключението, желанието за развитие и смяната на обстановката. Според мен е нещо, което много от младите българи усещат и заради това и заминават, но който го е направил, знае много добре колко е трудно и колко неща те дърпат обратно.

Илюстрирала си множество разкази (дори на Стивън Кинг), списания, поеми. Има ли книга, към която много ти се иска да добавиш твои щрихи и цветове?

Някой ден много бих се радвала да илюстрирам Тери Пратчет, защото много го обичам като писател. Обожавам чувството му за хумор, пък и ще да е доста забавно (и трудно) за рисуване, защото книгите са му пълни с абсурдни персонажи.

Тази година бе селектирана сред едва 77 артисти (от над 3000), чиито творби бяха включени в Изложбата на илюстраторите на 55-ия Панаир на детската книга в Болоня. Разкажи ни повече за събитието и това, безспорно, голямо признание.

Панаирът на детската книга в Болоня е едно от, ако не и най-важното, събитие в света на илюстрацията.

Идват издатели, илюстратори, агенти, писатели и посетители от целият свят и изложбата, която организират всяка година е много посещавана. От както живея в Болоня, ходя всяка година на панаира и кандидатствам за изложбата.

Този път пратих пет от илюстрациите от „Балконът“, журито хареса нещата ми и ме включиха в изложбата.  В момента илюстрациите ми още обикалят по света и биват излагани по другите световни панаири на книгата. Наистина се радвам, защото си е важна стъпка от така наречената ми кариера, пък и имах много хубаво извинение да се върна в Болоня тази пролет.

С теб ни „запозна“ Мира Мирославова, за която си „изключително пъстър човек“. Чрез поредицата-щафета (Не)познатите визуални артисти на България тя ти отправи и много любопитен въпрос: „Какво е първото нещо, което се научи да рисуваш и зациклили на него?“, споделяйки, че „Като бях мноооого малка рисувах изключително много палми и жени около палми, жени с чанти и палми и това беше доста доминиращо.“ Какво би ѝ отговорила?

Мисля че първата ми любов беше модата. След като реших, че вече не ми се става астронавт, се обърнах към рисуването на дрешки – щях да ставам дизайнер.

Като малка пълнех купища тетрадки само с модели за дрехи. Редувахме се с най-добрата ми приятелка тогава, една седмица аз рисувах в тетрадката, следващата седмица – тя. Беше си много забавно. Честно казано още обичам да си измислям дрехи и

тайничко се надявам, някой ден да ми попадне проект, свързан с модата.

А ти имаш ли незададен въпрос към любим, български визуален артист?

Бих попитала нещо Вяра Бояджиева, една от любимите ми български илюстраторки. Нейният визуален свят е наситен с цвят и романтика. Има много много мили чувства, които успява да хване с четката си и ми е трудно да си я представя да се занимава с нещо друго освен с това което прави.

Въпросът ми е: Ако не се беше насочила към изкуството, с какво мислиш, че щеше да се занимаваш в момента?

Аз съм си задавала този въпрос и може би моят отговор е лингвистична антропология или превеждане на книги. Много ме влекат езиците и може би щях да се насоча натам. Или пък, психология, разучаването на езика на съзнанието. Не знам, но за мен това са нещата, които ме влекат извън сферата на изкуството.

На работата на Калина може да се насладите във Facebook | Behance | Instagram

Всички гости в поредицата (Не)познатите визуални артисти на България ви очакват тук.