Разказите в сборника „Незнайните образи хорски” водят читателя през реалността на всекидневието, но играят хитра игра с очакванията му: стъпили на земята и зазидани в делника, те изненадващо се оказват задвижени от нещо стъписващо и фантастично.

Малко момче хвърля топка към слънцето, мъж търси своето отдавна забравено лице, възрастен господин се разхожда сред незапомнени спомени, а една делова госпожа поглежда към отсрещния тротоар и изненадващо вижда себе си.

Под звуците на валс, танго и мълчания, скрито между мравки и лъвове, отпътуващи влакове и кацащи самолети, магичното пронизва света, за да ни подскаже другия възможен разказ.

Из разказа НЕЗНАЙНИТЕ ОБРАЗИ ХОРСКИ

Соня Тодорова

Тъй, дотогава сурова, от облик лишена,
земята беше сега променена
с незнайните образи хорски.
Овидий, „Метаморфози“

Имам проблем с очите. Нещо с очите е, без съмнение. Повредиха се, след като станах на осемнайсет. Всъщност не, за първи път се случи, когато бях около четиригодишен, но тогава никой не осъзна, че проблемът е физиологичен – отдадоха го на развинтенo детскo въображение. Появяваше се спорадично до пубертета, а между дванайсeтата и осемнайсeтата ми година внезапно изчезна. През този период почти бях забравил за него, а когато се случеше да премине през съзнанието ми като неясна, бегла картина от детски спомен, аз самият си мислех, че това действително са били болнави фантазии на един незрял ум. До онази зимна ваканция, първи курс в университета.

Условията за ски бяха чудесни  – много сняг и много слънце, превърнало планината в искрящо бяло великолепие, което прогаряше очите. Разбира се, на осемнайсет човек не си и помисля да използва скиорски очила. Без очила и шапка моята рокаджийска грива свободно се развяваше по пистата, малко кривогледият ми поглед караше момичетата да поруменяват. Бях абсолютно неустоим. Още на третия ден обаче пред очите ми започнаха да се въртят размазани цветни петна, на четвъртия клепачите ужасно се подуха, а на петия вече не виждах нищо. Моите загрижени приятелки налагаха затворените ми очи с донесени от столовата краставични кръгчета и влажни пакетчета чай, които леко облекчаваха болката, но иначе не помагаха особено. Остатъка от ваканцията прекарах в стаята, невиждащ и вбесен. В София отидох на лекар, който предписа капки, мазило и лека марлена превръзка, както и пълна почивка, докато изгарянето на роговицата отшуми – според него нямаше опасност от трайни последствия за зрението. Историите от детството не му разказах просто защото бях забравил за тях. Но когато след около седмица за първи път се изправих пред огледалото в банята и свалих марлената превръзка, проблемът се бе върнал: от кръглото огледало с бяла пластмасова рамка над измачканата яка на пижамата ме гледаше грозен сивкав крокодил.

Двайсет години по-късно все още не мога да твърдя, че изцяло съм свикнал да живея с проблема си. Приемам го, разбира се, нямам друг избор, но съм принуден неспирно да предоговарям със себе си самите понятия „аз“ и „живея“, всеки ден. Нито един от трийсет и деветимата офталмолози в страната и чужбина, с които междувременно се бях консултирал, не бе в състояние да предпише подходящо лечение. Очите ми нямат структурни изменения, липсва каквато и да било патология. Мозъчните параметри също са в норма, както показаха всички томо- и всякакви други графии, на които се подлагах през годините. Проблемът ми не може нито да се измери, нито да се онагледи, което прави изследването му на практика неосъществимо. Междувременно всички упорито твърдят, че когато ме гледат директно или наблюдават мое отражение в каквато и да е огледална повърхност, виждат все едно и също – мен. Няма причина да не им вярвам, въпреки че ми е изключително трудно. Ако наистина е така, аз съм единственият, който не може да види лицето ми. Не съм се виждал от точно двайсет години, седем месеца и два дни. Тялото ми остарява нормално, кожата постепено се отпуска, мускулите понамаляха за сметка на корема, дланите ми са насечени от фини бръчици, които вече не изчезват, щом ги изпъна, всичко си е както трябва. Само дето от ключицата нагоре, там, където се захващат жилите на врата, кожата ми плавно преминава в люспи или пера, или пък в козина с най-разнообразна структура и цветове – в зависимост от настроението, сезона, часа или пък без връзка с нищо, и продължава в глава на костенурка. Или куче. Понякога е крокодилът. Или пък крава, макак, щъркел, лемур, невестулка, зебра, китоглава чапла, гигантска богомолка, язовец, сом. Бил съм също броненосец, тюлен, сепия, камила, горила, тасманийски дявол и домашна муха. На първата любовна среща с бъдещата си съпруга отидох като лопатар с огромни рога и ужасно се притеснявах, че с някое от разклоненията им ще бутна чашата ѝ с вино, докато се привеждам към менюто и се опитвам да го разчета в романтичната светлина на свещите. Разбира се, на излизане мама ми беше казала, че не вижда никакъв лопатар, а един представителен и във висша степен симпатичен млад мъж, чиито чувствителни нерви му играят лоша шега. Направих всичко възможно да ѝ повярвам, но все пак по време на цялата вечеря умирах от страх някой от дебелите рижави косми на лопатарската ми муцуна да не падне на покривката или в супата. А за първата ни целувка предпочитам въобще да не си спомням. Когато се женех, над бялата копринена папийонка се поклащаше грозната люспеста глава на южноамериканска гърмяща змия. Година по-късно в стъклената стена, която отделяше редицата новородени от развълнуваните им татковци в Майчин дом, се оглеждаше малък кафеникав лалугер с нервен и объркан вид. На развода обаче бях ехидна. Издълженото носле и кръглите подигравателни очички в комлект с преминаващата в бодли козина бяха изключително подходящи за случая. Трябва да добавя, че проблемът се изразява единствено в начина, по който самият аз възприемам отразения си в някаква повърхност образ. Речта и мисълта ми остават непроменени, хранителните навици също. Тоест изменения със сигурност има, но те са само индиректно следствие от моето състояние. Страня от хората, това е неизбежно, въпреки че се опитвам да го контролирам. Доколкото успявам, гледам да работя с автосугестия и непрекъснато да си внушавам, че лицето и главата ми са най-обикновени, човешки, моите си лице и глава. Затруднява ме фактът, че не съм се виждал отдавна и слабо помня чертите си. За да изпреваря въпроса – не, не се снимам. Знам, че заснемането и самонаблюдeнието чрез фотоси по всяка вероятност би улеснило моя живот, но това е само при положение че аз наистина изглеждам като човек. Да, разбира се, като какво друго бих могъл да изглеждам, нали иначе всички щяха да пищят при вида на хипопотамската ми (както беше например вчера) глава. И все пак. Тъй като не искам да засягам близките си с подозрението, че не им вярвам изцяло, обяснявам нежеланието си да се снимам по друг начин. Казвам им, че няма как да съм сигурен дали на снимката очите ми няма да реагират със същата патология, както на отражението. Нали снимката е вид отражение. По тази причина помолих да мина през специална комисия, която позволи издаването на извънредни лични документи без снимка. Майка ми тогава каза, че не било особено трудно да убеди лекаря да изиска това поради специфичния ми офталмологичен статус, само че аз иначе не съм сляп и съвсем ясно видях психиатъра, който ни придружаваше. Нищо, по-добре луд, отколкото със снимка на гнусен черен дъждовник с яркожълти петна в личната карта. Обаче отказаха да ми издадат книжка без снимка, поради което не мога да шофирам и съм принуден да използвам само градския транспорт. Може би е излишно да споменавам, че следвах зоология. Не съм се местил след първи курс, това бях записал още преди проблемът с очите да се върне, защото винаги ми е било интересно. Специализирах „Биоразнообразие, защита и опазване на животинския свят“ и след завършване на докторската ми работа (на дипломирането бях кенгуру) кандидатствах за уредник в Природонаучния музей. Оттогава прекарвам дните си сред големите стъклени витрини, пълни с препарирани животни, и много си харесвам работата. От една страна, доброто познаване на животинските видове ми носи известна сигурност. Въпреки че се опитвам да избягвам огледала и отразяващи повърхности, доколкото е възможно, способността да разпозная и назова всяко животно, с чиято глава се разхождам в момента, ме успокоява. Освен това, когато обикалям големите зали на музея, за да инспектирам обектите, отражението ми във витрините се смесва с безкрайните редици от рога, люспи и козини и понякога с часове не се сещам, че този път съм примерно гущер. Или пък се сещам, но поне не се чувствам толкова сам. Ето и сега образът на миловидното лори с огромни очи и кръгли ушета, което видях отразено в следобедната си чаша чай, някак се слива с другите примати в зала четири. Нарочно я оставих последна при обхода за този ден. Исках да се разсея, защото съм тъжен. И ме е страх. Преди около час се обади дъщеря ми, за да каже, че заминава на зимен лагер – ще карат ски в Колорадо.

Преди доста години бившата ми жена спечели зелена карта и твърдо реши да замине за САЩ. Мен обаче не искаха да ме пуснат заради документите. Без снимка не можело и толкова. Помня, че в онзи мрачен октомврийски предобед, когато седяхме в приемната на американското консулство, от стъклената преграда на гишето пред мен се зъбеше една особено гнусна баракуда, от чиято зловеща челюст с обратна захапка потръпваше краят на някакъв дънен червей. Знаех, че в тези минути целият ми бъдещ живот е поставен на карта, но не можех, просто не можех да се съглася да ме снимат, не и в този вид. Жена ми ме молеше да размисля, тихо и настоятелно, за да не я чуе чиновникът, но баракудата срещу мен продължаваше да предъвква своя гаден, лигав червей и аз просто не можех. Тогава Ема замълча за секунда, после кимна към гишето и си подаде паспорта. Разплака се чак навън, когато прибираше визата в чантата си. Разведохме се набързо (за по-лесно се обадих на психиатъра, онзи същия), жена ми събра багажа, отписа детето от предучилищната и двете заминаха.

Когато днес Ани ми се обади, щастлива и превъзбудена заради ските, исках да ѝ кажа изобщо да не отива или ако отиде, непременно да кара с очила, даже направо с черна превръзка на очите да кара, да се пази, много да се пази, защото болестта ми може да е наследствена, знае ли човек, изпаднах в паника и почти се разплаках на телефона… Но нищо от това не ѝ казах. Просто ѝ пожелах приятна ваканция и затворих. А после дълго се гледахме с отразеното от повърхността на бюрото ми глуповато лори, чиято пухкава глава увенчаваше моята облечена в износен костюм фигура. Да, днес съм тъжен и уплашен, много повече от обикновено. Не съм в състояние да контролирам нищо освен прашните зали на вече празния музей…

За автора и премиерата на книгата

Родена през 1979 г. в София, Соня Тодорова завършва Университета по архитектура, строителство и геодезия, има докторска степен по висша геодезия от Техническия университет във Виена. През годините пише кратки разкази за удоволствие.

Дебютната ѝ книга носи заглавието „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” – находчиво и увлекателно четиво, което помага на много родители да видят града си с нови очи. „Перлите на Ади Ландау” e първият ѝ роман, една разтърсваща история за избора и свободата, за стихията на времето и неизбежните случайности.

Премиерата на сборника „Незнайните образи хорски” ще се състои на 12 септември от 19:00 ч. в бар „Макондо” в София.