АТИНСКИ ФЕСТИВАЛ: ЗАВРЪЩАНЕТО НА АЙСЕДОРА ДЪНКАН В АТИНА

Наследството на Айседора Дънкан се завръща в Гърция, от която самата тя е черпила вдъхновение, благодарение на работата на френския хореограф Жером Бел, със спектакъла „Айседора Дънкан“, специално поставен за танцьорката Елизабет Шварц. Той бе показан на 9, 10 и 11 юли в реновираната мебелна фабрика на бул. „Пиреос“260, и разяснен от нея на семинари за професионални танцьори, състояли се в Дома на световноизвестната танцьорка в атинския квартал Виронас, известен като „Къщата на Дънкан“. Днес в него се помещава Център за изследване на танца „Реймънд и Айседора Дънкан“, кръстен на нея й на брат й художник.

За разлика от предходните спектакли от поредицата (Véronique Doisneau,Cédric Andrieux и Pichet Klunchun and myself), в които Жером Бел разговаря с творците, тук той създава портрета на една танцьорка, която вече не е сред живите, стъпвайки върху нейната автобиография, изучавайки наследството и митовете, които са я съпровождали, откривайки отвъд познатия романтичен образ една визионерка на танцовото изкуство.

Дънкан, смятана за „майка“ на модерния и съвременен танц, е свързана с Гърция със значими връзки: посещава я за пръв път през 1903 г.(през 2023 се изпълват 120 години оттогава). По съображения свързани с околната среда Жером Бел и неговите сътрудници вече не пътуват със самолет. Те проследяват стъпките на самата Айседора към Атина, пристигайки тук с кораб и влак

Наследството ва забележителната танцьорка-хореограф следва разнообразни пътища в зависимост от това как е преподавано от нейните ученички и следовнички, известни като Isadorables, пръснали се в различни части на света, а в последствие – от техните ученички. Доколко съвременна остава една практика на сближаващо с нейното творчество „одомашняване“ и доколко актуално са днес едно дело, но и един разговор за емблематичната американска танцьорка? На горните въпроси се опитва да даде отговор спектакълът на Жером Бел „Isadora Duncan“ обрамчен от два еднодневни семинара с Елизабет Шварц. Шварц изхожда от идеята, че всеки танцов стил се отнася едновременно до техниката, но и до сетивността, чувството и смисъла, култивирането на едно особено сценично присъствие. Тя пренася стила на Дънкан, свързвайки анализирането на движението и въображението с хореографската инвенция и с историята на танца. Успоредно с това черпи от основните принципи на Irmgard Bartenieff (телесна осъзнатост, икономия на силата, равновесие, координиране и естественост на движението и т.н.), и инструментариума за анализ Laban. Импровизации от стила на движенческото проучване на Елизабет Шварц също бяха част от семинара.

ТРАГИЧНИЯТ, НО СЪЗИДАТЕЛЕН ЖИВОТ НА „МАЙКАТА“ НА МОДЕРНИЯ ТАНЦ

Анджела Айседора Дънкан (1877 – 1927) е родена в Сан Франциско, Калифорния. Авангардна танцьорка и хореографка, първопроходник на модерния танц и съвременен танц, изнасяла спектакли под бурни овации в Европа и Щатите – пред богати американци и в салоните за литература и изкуства на стария континент. Родена и израснала в Калифорния, тя е живяла и танцувала в Западна Европа, Щатите и Съветска Русия от 22-годишна възраст. Умира трагично, ешарпът й се замотава в колелото на автомобила й, в Ница.

Тя е най-малката от четирите деца в семейството. Баща й Чарлз Дънкан е минен инженери познавач на изкуствата, aа майка й е Мери Айседора Грей. Има двама братя – Огъстин и Реймънд Дънкан, сестра й Елизабет също е танцьорка. Родителите й се развеждат скоро след нейното раждане заради злоупотреби от страна на бащата с банкови фондове и финансови спекулации. Освен от финансовия скандал в който е замесен, майка й е разгневена и от неговите изневери. След развода майката и децата живеят в бедност, преместват се в Окланд, където тя работи като шивачка и дава уроци по пиано. От шест- до десетгодишна Айседора ходи на училище, но го напуска, тъй като го намира за ограничаващо. Тя и другите три деца припечелват пари като преподават уроци по танци на местните деца.

Новаторският подход на Дънкан към танца е осезателен още от времето когато като девойка тя преподава танц, следвайки въображението си, импровизирайки. Желанието да пътува я отвежда в Чикаго, където се явява на прослушвания в редица театрални компании. Тази стъпка я отвежда в Ню Йорк, където уникалната й танцова визия влиза в сблъсък с популярните пантомими поставяна на сцена. През 1896 г. Дънкан се присъединява към театралната трупа на Огъстин Дейли (Augustin Daly), едно от най-влиятелните имена на американската театрална сцена по онова време, критик, театрален менажер, драматург. Скоро обаче тя бива разочарована и започва да мечтае за една различна артистична среда, с по-незабележима йерархия.

Чувствайки се нещастна и неоценена в Америкa, Дънкан се преселва в Лондон през 1898 г. Изнася спектакли в салоните на заможните, като черпи вдъхновение от изображения върху древногръцки вази и барелефи. Спечеленото от тези ангажименти й позволява да наеме студио, където да развива своята работа и да създава по-мащабни сценични постановки. От Лондон тя пътува до Париж, където бива вдъхновена от експозиции в Лувъра и от Световното изложение през 1900-та.

Айседора обикаля цяла Европа в турнета, създава нови хореографии с нейната иновативна техника, акцентираща върху естественото движение за разлика от сковаността на класическия балет, за който казва, че е „грозен“. Прекарва по-голяма част от останалия си живот гастролирайки из Европа и Америка. Въпреки смесената реакция от страна на критиците, Дънкан става особено популярна заради нейния открояващ се стил, като вдъхновява редица скулптори и художници сред които Антоан Бурдел, Огюст Роден, Арнолд Рьоненбек, и Абрахам Валковиц.

През 1910 г. Дънкан среща окултиста Алистър Кроули на парти, епизод разказан в неговите „Признания“. Той нарича Дънкан „Lavinia King“, като използва измислено име за нея в излезлия си през 1929 г. роман „Лунно дете“ (Moonchild). Кроули пише за нея, че „притежава във върховна степен дарбата на жеста….нека читателят-проучи превъзходната „несъзнаваност“, която е „магическа несъзнатост“ с която тя напасва танцовите актове към мелодия.

През 1911 г. френският моден дизайнер Пол Поаре организира разточителни приеми, включително един от най-прочутите grandes fêtes Тъй нареченият „празникът на Бакхус“ (La fête de Bacchus) на 20 юни 1912 г., възстановка на Бакханалиите на крал Луи XIV във Версай. Айседора Дънкан, облечена във вечерна рокля с древногръцка кройка, ушита от Поаре, танцува върху масите сред 300 гости; 900 бутилки шампанско са изпити докато се развидели.

На Дънкан не й е по вкуса комерсиалният аспект на публичните изпълнения, неговата част свързана с турнета и контакти, понеже усеща че тя я отклоняват от истинската й мисия, преди всичко от създаването на красота и образоването на младите.За нейното постигане тя отваря училища, за да преподава на млади жени философията на танца. Първото от тях е открито през 1904 г. в Грюнвалд-Берлин.Тази институция е родното място на „Isadorables“ (Анна, Мария-Тереза, Ирма, Лизел, Гретел и Ерика), покровителстваните от Дънкан млади танцьорки, които ще станат наследнички на нейната танцова концепция. Това са нейните шест осиновени през 1919 г. дъщери, носещи нейната фамилия, танцуващи под нейното ръководство. Прозвището Isadorables им е дадено от френския поет Фернан Дивоар през 1909 г. Повечето от момичетата (известни са също и като „Босоногите“ или „Естетически танцьорки“) са от германски произход, танцуват в модерен стил между 1905 и 1920 г. По-късно споделят кариерите си тази на Дънкан, а след това се отделят от тяхната менторка e, за да танцуват в техни собствени групи преди те да се разпаднат.

След около десетилетие в Берлин Айседора отваря школа в Париж, която скоро обаче е затворена заради избухването на Първата световна война. През 1914 г. тя се връща в Щатите и пренася школата си там. Възнамерява да замине от Щатите през 1915 г. на борда на „Лузитания“ при фаталното плаване на презокеанския лайнер, но – както историците смятат – финансовото й състояние  по онова време я принуждава да избере по-скромен морски курс. През 1921 г., в отгласа на Октомврийската революция, левите симпатии на Дънкан я отвеждат в Съветския съюз, където основава училище в Москва. Тъй като правителството на Съветите не спазва обещанието си да подкрепи работата й, това става причина тя да се завърне на Запад и да остави школата на своята питомка Ирма. По-късно през 1924 г. създава танцова пиеса по мелодията на полската революционна песен „Варшавянка“. В Съветска Русия тя среща по-младия от нея с осемнайсет години поет Сергей Есенин. Прегръща комунистическия идеал и хореографии. През 1922 г. двамата сключват брак и Есенин я придружава на турне из Европа и Щатите. Животът им заедно не трае дълго и те се отдалечават още докато се опознават. Година по-късно, през май 1923, поетът се завръща в Москва. Две години по-късно, на 28 декември 1925 г. Есенин е намерен мъртъв в стаята му в хотел Angleterre в Ленинград, самоубийството е очевидно.

Философия и техника

Дънкан позира във вдъхновени от гръцката класическа древност пози и танцува в гръцка туника. Вдъхновява се от древногръцкото изкуство в съчетание с американския атлетичен дух, за да формира нова философия на танца, противостояща на сковаността на балета. Казвайки сбогом на конвенционалността, тя си представя че проследява танца до неговите корени като свещено изкуство. От това разбиране тя развива стил на свободни и естествени движения вдъхновен от древногръцкото изкуство, народните танци, социализиращите танци, природата и природните сили.

Авангардната танцьорка посочва морето с неговите вълнисти движения като ранен източник на вдъхновение на нейните движения и е убедена, че това движение е пораждано от слънчевия възел. Тя поставя ударение върху „еволюиращото“ танцово движение, като твърди, че всеки жест е породен от предхождащия го, че всяко движение пораждаща следващото го, в органична последователност. Тази философия и нова танцова техника присъждат на Дънкан титлата на създателка на модерния танц .

Личният живот на Дънкан е повече от трагичен: ражда три деца, всички без да има брак. Баща на първото, момиче, родено през 1906 г., е сценографът Гордън Крейг; баща на родения през 1910 Патрик е милионерът Парис Сингер, един от многобройните синове на магната Исак Сингер натрупал състояние от производството на шевни машини. Невръстните братче и сестриче се удавят през 1913 г., когато колата в която пътуват пада в Сена. След трагичния инцидент тя прекарва няколко месеца, възстановявайки се на остров Корфу, заедно с брат си и сестра си, след това няколко седмица в крайморския курорт Виареджо заедно с актрисата Елеонора Дузе. В автобиографията си Дънкан разказва, че заради дълбоката покруса от загубата на двете й деца – на погребението им започна да танцува и хората мислят, че си е изгубила разсъдъка си – тя моли непознат италианец – скулптора Романо Романели да преспи с нея понеже отчаяно иска да има друго дете. Забременява и през август 1914 г. ражда син, но детето умира скоро след раждането.

Късни години

Дънкан била обичлива по природа и в тясна емоционална близост с майка си си, братята и сестрите си, с всички нейни приятели – мъже и жени. В края на двайсетте години на двайсети век, обаче, тя е толкова депресирана от смъртта на трите й невръстни деца, че изпълнителската й кариера запада. Също така е разстроена от усещането, че е загубила осиновените си дъщери – някои от Isadorables, заради примамливите уловки на възрастни мъже, които срещат докато обикалят Америка на турне. Става известна с прословутите си финансови тревоги, скандален любовен живот и публични напивания. Последните си години прекарва между Париж и Средиземноморието, задлъжнявайки в различни хотели. Приятелите й, чиито редици оредяват, я подкрепят с наема, като мнозина от тях й помагат да напише автобиографична книга. Те се надяват, че изданието може да има достатъчен успех, така че да й осигури издръжка. Автобиографията й със заглавие „Моят живот“ (My Life) е издаденапрез 1927 г., съвсем скоро след смъртта й. Австралийският композитор Пърси Грейнджър я нарича „обогатяващ живота шедьовър“.

В книгата си „Айседора, интимен портрет“ Сюуъл Стокс (Sewell Stokes), който среща Дънкан в последните години от живота й, описва екстравагантната й разпътност. В наброска-спомен за танцьорката Зелда Фицджералд пише как тя и съпругът й писателят Скот Фицджералд седят в парижко кафене, наблюдавайки понапилата се Дънкан.

Айседора Дънкан и Гърция

През 1903 г.Дънкан пътува из Гърция, търсейки отдушник за творческите си безпокойства, посвещава се на изследване изкуството на танца на древните гърци, както то е запечатано в скулптурата и живописта върху антични съдове. По това време купува парцел от братя Гионис в местността Копанас в подножието на планината Химет (Имитос) и построява къща, която брат й Реймънд нарича „Палатът на Агамемнон“. Днес е известна като „Къщата на Дънкан“, намираща се в атинската община Виронас.

Брат я Реймънд (1874-1966) е художник чийто начин на живот е вдъхновен от древна Гърция. Обличал се в хламиди, носел сандали и пр. Жени се за Пинелопи, сестрата на лирически поет Ангелос Сикелианос. Дънкан създава състав от ученици, които пеели изпълнения на старогръцки, съпровождащи нейните танци. Изнася спектакли в Общинския и в Кралския театри, направили впечатление, тъй като са свързани със събитията от онова време известни като „Орестиака“ – протестите срещу първите преводи на древна трагедии на новогръцки. Спектакли тя изнася и във Виена, Мюнхен, Берлин. През 1915 г. се завръща в САЩ, в опит да преодолее трагичната загуба на децата си.

За последен път идва в Гърция през 1920 г. с група нейни ученички, за да преговаря за възможността да установи там школата си. Ремонтира къщата в Копанас. Въпреки това, политическите и военни събития от онова време, но и личните й проблеми, стават пречка за осъществяване на плановете й.

Трагичният край на Айседора Дънкан

Кулминация на трагичния живот на Дънкан е нейната смърт. На 14 септември 1927 г. в Ница дългият копринен ешарп, който носи около врата си, се заплита в откритите спици на колелото на автомобила й и Дънкан се задушава. Автобиографията й „Моят живот“ (My Life, 1927) е преведена на гръцки от втората съпруга на Ангелос Сикелианос Анна.

Здравка Михайлова, Атина

Жером Бел за спектакъла „Айседора Дънкан“: „Танцът кара света да се избистря“

Спектакълът „Айседора Дънкан“ на френския хореограф Жером Бел, замислен специално за танцьорката Елизабет Шварц в сработване със самата нея, е фокусиран върху сложната личност на авангардната американка. Вляво, Елизабет Шварц, танцьорка и преподавателка специализираща в хореографията на Дънкан, снимка от спектакъла. Вдясно, една от фотографиите на Дънкан, предтеча на съвременния танц.

Айседора Дънкан не е била просто танцьорка, чието изкуство, живот и смърт са смаяли света, особено онзи в който е живяла тя, а именно края на деветнайсети и началото на двайсети век. Също така тя е авторка на една изповедна, откровена, остроумна книга, автобиографичната „Ma vie“ (Моят живот). В нея Дънкан говори за всичко: своите артистични, морални, духовни, но също и за естествените си встрастености.

На 14 септември 1927 г. дългият й шал се замотава за волана на спортния й автомобил на Promenade des Anglais в Ница и я задушава. Няколко месеца преди това тя все още работи върху книгата си. Тази изповедна проза е в основата на изследването на известния френски хореограф Жером Бел, за да създаде неин танцов портрет, продължение на неговите проучвания в политическото измерение на танца.

В рамките на Атинския-Епидавърски фестивал в Атина бе представен неговият спектакъл „Айседора Дънкан”, създаден специално за танцьорката и преподавателка Елизабет Шварц, смятана за експертна познавачка на хореографията на Дънкан. С тази танцова пиеса, фокусирана върху една от най-интересните фигури в модерния танц – сред множеството други таланти на тази експлозивна личност – хореографът добавя още един портрет към започнатата през 2004 г. поредица, само че сега той е с акцент върху танцьорка, която си е отишла от живота. Под измислената й фигура Бел изгражда портрета на хореографка-визионер, чиито огромна свобода на изразяване, спонтанност и естественост полагат основите на модерния танц.

Във встъпителните думи към публиката преди спектакъла Жером Бел сподели, че по екологични съображения той и колегите му вече не пътуват със самолет. Следвайки стъпките на Дънкан до Атина през 1903 г., когато тя пристига в страната чиито древни митове обожава, артистичният му екип е пристигнал с кораб и влак. Въпреки това, за да даде интервю за вестник „Катимерини“, той прегръща технологиите и разговаря онлайн с журналистката Маро Василиаду.

–Танцьорката и хореограф Изидора Дънкан става известна с провокативните си творби. Какво намирате за предизвикателство в нейния танц днес?

– Предизвикателни за мен са произведенията на изкуството, които обогатяват усещането ми за съществуване. Тези нови възприятия предизвикват рефлексии, водещи до нови размисли. Някои от съвременните хореографи откриват пред мен нови гледни точки към света и живота. Сещам се за Ерин Мин Кинг Кастейн, която работи с хора със специални нужди. За Флорентина Холцингер, която съумява да свърже историята на танца със социалната и политическа критичност. За Один Клое, чието интелигентно, чиято свързана с екологията работа е разтърсваща.

–По какъв начин нейната личност и наследство като първопроходник на съвременния танц оказват влияние върху вашата работа за нея?

– Мисля, че се отъждествих много силно с Айседора Дънкан. Наистина, това, което ме отчайва днес, е всеобщият цинизъм. Тя е била политизиран човек на изкуството и аз използвах нейния образ, за да възкреся една фигура, посветена на политическата и артистична борбеност. След работата по този проекта аз самият станах климатичен активист.

– Имахте ли предварителна зададена представа за Дънкан, преди да започнете работа по проекта?

– Първоначално имах погрешна представа за Дънкан. Мислех, че е танцьорка и хореографка на лековати композиции, вдъхновена от гръцката култура и цветята. Пълно недоразумение. Когато прочетох автобиографията й, бях впечатлен от нейната личност и, както казах, от политическата й ангажираност. След това погледнах нейните хореографии и открих една превъзходна хореографка, притежаваща много по-голяма дълбочина, отколкото си бях представял.

Използвах характера и изкуството й, за да представя образ отдаден на политическата и артистична борба.

– Какво бихте искали публиката да знае за нея? Кои аспекти от нейната работа смятате че са „незахождащи“?

– Пиесата следва биографията на Дънкан, разказва и танцува най-важните елементи от нейния живот и работа. За да научите повече, прочетете нейната автобиография „Моят живот“, не мога да разкрия повече.

– Кой е най-интересният и най-трудният аспект от „пренасянето“ на нейната работа и начин на живот към адресат съвременната публика?

– Именно в това се състоеше моята работа. Танците на Дънкан са почти на сто години и може да изглеждат неясни за някои по-млади хора. Затова аз съм на сцената заедно с танцьорката, обяснявайки нещата и допълвайки контекста към танцовите композиции, за да помогна на публиката да разбере значението на изкуството на Дънкан. Да речем, че съм създал нещо като бижутериен магазин с танците на Айседора, за да могат те да бъдат оценени днес. Това е като да си свършил кураторската работа за изложба в музей.

 – Ако трябва да ни обясните само едно нещо за тази сценична пиеса, какво би било то?

– Няма нищо, което да трябва да бъде обяснявано, всичко става ясно с изпълнението. Затова правя сценични представяния, за да направя света по-ясен, да го избистря.

Здравка Михайлова, Атина