За пръв път на български език излиза „Жената на прозореца” от Ей Джей Фин (псевдонима, зад който се крие редактора на издателство William Morrow Даниел Малори).
Романът е първият дебют от близо десетилетие, който оглавява престижната класация на „Ню Йорк Таймс” още с излизането си на пазара.
Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
Книгата остава на тази позиция цели четири седмици, изпреварвайки по продажби „Произход” на Дан Браун и е посрещната с позитивни рецензии от писатели като Стивън Кинг, Джилиан Фин и Руъ Уеър, а правата на романа са продадени за издаване на цели 40 езика, както и за филмиране – от FOX.
Сюжетът
Анна Фокс се е затворила в дома си в Ню Йорк и не смее да излезе навън. Тя страда от агорафобия и прекарва дните си в пиене на вино, гледане на стари филми и спомени за по-добри времена. Докато шпионира живота на своите съседи, тя става свидетел на престъпление.
Дали наистина е видяла това, което си мисли, че е видяла? Дали страда от параноя, или нещо зловещо наистина се случва съвсем близо до нея. Кое е истинско и кое – плод на нейното въображение и на злоупотребата с лекарства и алкохол?
Романът е вдъхновен от класическите филми ноар, изпълнен е с препратки към култови ленти на Алфред Хичкок и напомня за нашумелите през последното десетилетие психотрилъри като „Не казвай сбогом”, чийто автор – Джилиан Флин, нарече „Жената на прозореца” (ИК „Сиела“)
„ноар за новото хилядолетие”.
Жената на прозореца
Ей Джей Дин
ПОНЕДЕЛНИК
25 октомври
ДВЕ
Колата мина преди минута, бавно и печално, като катафалка, задните светлини проблясваха в тъмнината.
– Нови съседи – казвам на дъщеря ми.
– В коя къща?
– От другата страна на градината. На двеста и седем. Сега са отвън, движат се като призраци в полумрака, вадят кашони от багажника.
Тя сърба.
– Какво ядеш? – я питам. Имат китайска вечер, разбира се; поръчали са „ло мейн“.
– Ло мейн.
– Не и докато говориш с мама – не се яде.
Тя отново посръбва, примлясква.
– Ма-ам.
Постоянно се разправяме за това; съкращава „мамо“, въпреки възраженията ми, до това късо и глупаво „мам“.
– Не обръщай внимание“ – съветва ме Ед. Той обаче продължава да си бъде „тати“.
– Трябва да идеш да им кажеш здрасти – предлага Оливия.
– Бих искала, сладурче. – Понасям се нагоре, към втория етаж, откъдето се вижда по-добре. – О-о-о, навсякъде е пълно с тикви. Всички съседи имат по една. Семейство Грей имат четири. – Стигам до площадката с чаша в ръка, виното се плиска по устните ми. – Ще ми се да мога да ти донеса тиква. Кажи на татко да ти купи една. – Отпивам, преглъщам. – Кажи му да вземе две, една за теб и една за мен.
– Добре.
Забелязвам лицето си в тъмното огледало на тоалетната.
– Добре ли си, съкровище мое?
– Добре съм.
– Не си ли самотна? – Нямаше истински приятели в Ню Йорк; беше много плаха, много малка.
– Не.
Взирам се в мрака на върха на стълбите, в тъмнината отвъд. Денем през купола на стъклената капандура отгоре им струи светлина; нощем капандурата е като широко отворено око, което зяпа в кладенеца на стълбището.
– Липсва ли ти Пънч?
– Не. – Тя и с котарака не се разбираше много. Той я издраска една Коледа, лапата му се стрелна през китката є, две бързи замахвания от север на юг, от изток на запад; кръв бликна от ярката решетка, която ноктите му оставиха по кожата є. Ед едва не изхвърли котарака през прозореца. Търся го с очи и го откривам, сгушен на дивана в библиотеката, наблюдава ме.
– Дай да се чуя с татко, сладурче. – Изкачвам се на следващия етаж, рогозката на стълбите ми дращи стъпалата. Защо въобще сме я сложили? И се цапа толкова лесно.
– Хей, ленивке – поздравява ме той. – Нови съседи значи?
– Да.
– Не дойдоха ли нови съседи съвсем наскоро?
– Това беше преди два месеца. На 212. Милърови. – Завивам обратно надолу по стълбите.
– Къде се нанесоха сега?
– На 207. От другата страна на градината.
– Кварталът се променя.
Стигам до следващата площадка и отново завивам.
– Не докараха много багаж. Само в колата.
– Сигурно камионите ще дойдат по-късно.
– Сигурно.
Тишина. Отпивам.
Вече отново съм в дневната, край камината, по ъглите пробягват сенки от пламъците.
– Виж… – започва Ед.
– Имат син.
– Какво?
– Имат син – повтарям, притискайки чело до студеното стъкло на прозореца. В Харлем още не са инсталирали натриеви лампи и улиците са осветени само от полумесеца на луната, но аз все пак различавам силуетите им: мъж, жена и високо момче, пренасящи кашони до входната врата. – Тийнейджър – добавям аз.
– По-кротко, лъвице.
И преди да успея да се спра:
– Щеше ми се да си тук.
Изненадана съм от себе си. Ед също, ако съдя по реакцията му. Пауза.
И тогава:
– Имаш нужда от още време – казва той.
Аз мълча.
– Докторите казват, че по-продължителен контакт няма да ти се отрази добре.
– Аз съм докторът, който го казва.
– Ти и останалите.
Нещо изпуква зад мен – в камината хвърчат искри. После пламъкът се укротява и продължава тихо да бумти.
– Защо не поканиш новите съседи на гости? – ме пита той.
Пресушавам чашата.
– Мисля, за днес стига толкова.
– Анна.
– Ед.
Почти чувам как диша.
– Съжалявам, че не сме при теб.
Почти чувам ударите на сърцето си.
– И аз също.
Пънч е слязъл след мен. Грабвам го с една ръка, оттегляме се в кухнята. Поставям телефона на плота. Още една чаша преди лягане.
Хващам бутилката за гърлото и се обръщам към прозореца, към трите призрака, които се движат из алеята, и вдигам тост в тяхна чест.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.