Дебютният роман на румънската литературна звезда Андрея Расучану, която вече познаваме с “Вятърът, духът, дъхът”, идва на български език в превод от Лора Ненковска

Издателство ICU продължава своя поход из Творческа Европа с още един роман на многократно награждаваната румънска авторка Андрея Расучану. Родена разказвачка, надарена със сетивност, която ѝ позволява да улавя невидимите нишки, изграждащи света, който обитаваме, Расучану улавя читателя в мрежа от три женски съдби. Трите героини никога няма да се срещнат, тъй като всяка живее в различна епоха.

“Писах “Непозната форма на живот” с мисъл за персонажите, обикновено населяващи загубени из архиви ръкописи, които никой никога не открива.

В тях са описани цели животи, прикрити зад подробности, които изглеждат незначителни, но всъщност крият важни истини за хората и епохите”, споделя авторката в предговора към българското издание на книгата.

А преводачката ѝ Лора Ненковска добавя: “Андрея Расучану е използвала умело всеки документ за трите епохи, с който е разполагала, за да ни предложи детайлно описано пътешествие по спиралата на времето и на душата на трите героини. Всеки елемент от разказаното тук има своето значение, дребните предмети подреждат битието и пресъздават духа на отминалите времена. И наистина, както умелият археолог може да създаде пулсираща история от немите останки, така добрият разказвач може да вдъхне живот и цвят на жени, чиито имена е прочел в потъналите в прах документи и ръкописи”.

Като отново кани читателите си в градчето К., познат от “Вятърът, духът, дъхът”, историята в “Непозната форма на живот” ги изправя пред важни философски въпроси – какъв е смисълът на човешкия живот и как той да бъде изживян, за да остане следа. Героините са разделени от времето, всяка от тях преодолява своите предизвикателства. Станка от 18. век се изправя лице в лице с празнотата, оставена от съпруга ѝ, който не се завръща от пътуване до Истанбул. Елена преживява ужасите на Първата световна война в бомбардирания и окупиран Букурещ, докато мъжът ѝ изпада в кататонично състояние, което е равносилно на пълно отсъствие. А третата героиня – Йоана, чиято липса е причината внучката ѝ да разкаже за живота ѝ през спомените си за нея, всъщност бележи най-значимото отсъствие в романа, онова което поражда търсенето на смисъла на живота.

Расучану, една от най-обичаните и награждавани съвременни румънски писателки, е избрала гранични ситуации, опустошителни както в личен, така и в исторически план. Роман за читатели, готови да се потопят в разтърсван от емоции и драматични събития литературен свят.

Непозната форма на живот

Андрея Расучану

По-късно столицата свикна с бомбардировките. Можеш да свикнеш с ужаса и злочестието, ако се случват достатъчно често, казваше Петру, който от началото на войната бе станал още по-труден за извеждане от вкъщи, почти инвалид, и чийто ясен разсъдък функционираше в променлив режим, като подреждаше моментите на меланхолия в схема, която Елена отсега опознаваше. Понякога, когато се опитваше да си го представи, пред очите ѝ изникваха сложните мозайки в Равена, малкото италианско градче, в което някога се беше влюбила през едно от първите им лета заедно. Бяха се разхождали там по старинните улици, покрити с прах, който беше непроменен от хиляди години, бяха си купили край пътя някакви разпукани плодове, лепнещи от собствения им сок, след което ги бяха изяли по напечените от слънцето площадчета под крехката сянка на боровете, които упорстваха да растат право нагоре към безоблачното небе.

 Бяха разгледали няколко баптистерия, но най-силно ги впечатли мавзолеят на Гала Плацидия с райската градина, над която пада синьо, покрито с цветя небе под формата на впечатляваща арка. Отдалеч е звездно небе преди изгрев-слънце; отблизо – сложен, прецизен модел от хиляди блестящи квадратчета, всяко със своето предварително отредено място. Дълбокото, тъмно синьо на фона е прекъснато от малки точки светлина, флорални слънца, които се подреждат в съвършен десен. Моментите на завръщане към състоянието на неумолимо ясен разсъдък, което някога бе негова основна характеристика, бяха малките светлинни точки върху картата на ежедневието на Елена, които тя очакваше винаги с ужаса, че никога повече няма да се завърнат. Но те се появяваха с точност, с която тя бе свикнала, на равни интервали, сякаш вътрешният живот на Петру имитираше, кой знае по какъв неизвестен вселенски закон, играта с редуване на цветове на римската мозайка. Понякога обаче сякаш чужда ръка разбъркваше парченцата и те се подреждаха по съвсем различен, непознат модел или, още по-лошо, в безпорядък, който караше Петру да изглежда напълно изгубен в реалността, в която живееха останалите членове на семейството.

 Елена разбираше, или изглеждаше, че разбира, откъде идва оттеглянето му от света. Страхът се беше разраснал, всъщност се беше развил чрез разклонения и беше приел нови, все по-сложни форми, като лабиринт, който се уголемява, когато се движиш през него. Сирените за въздушна атака звучаха по-често от преди, но пронизителният звук редовно избухваше и през нощта, така че непрекъснатият сън се бе превърнал в изключително рядко явление. Замаяни от безсънните нощи и постоянния страх, хората промениха поведението си и за Елена ставаше все по-трудно да разграничи психическото разстройство от нормалното отношение на човек, живеещ под постоянна заплаха. До края на войната тя беше прочела много, особено благодарение на д-р Деляну, за новите изследвания върху промените в човешката психика в условията на постоянен терор и върху различните форми на растения.

 При първия знак за тревога всички се втурваха към безистените, файтоните спираха, конете цвилеха силно, а хората от газовата компания тичаха с прътовете си, за да изгасят уличните фенери, ако беше вечер. Всичко спираше сякаш по сигнал, понякога дори когато сирената не се чуваше. Суматохата, трамваите, колите по Каля Викторией застиваха като на снимка, после се връщаха към движение, но с друго темпо, хаотично и все пак организирано, така че, може би погледнато отгоре, приличаше на огромен мравуняк, който бързо се прегрупираше, като използваше всички ниши, подземия и кафенета от двете страни на булеварда. Цепелинът идва! беше толкова обичайно прозвучаващ вик, така често чуван, че Елена си мислеше, че ще си остане такъв, попил в стените на дворците на булеварда, и кой знае след колко време ще се върне като ехото на кой знае какъв друг вик, от време, което вече не беше тяхно, можеха само да си го представят. От всички адски машини на войната цепелинът беше най-страшният. Машинарията на граф Фон Цепелин достигаше по-високо и по-далеч от самолетите, хвърляше десетки бомби за броени минути, бавното ѝ плъзгане отначало изглеждаше безобидно, а и имаше нещо хипнотично в нея. За едни тя беше дебела змия, която се движеше бързо във въздуха, идвайки откъм булевард Бонапарт, за други беше самата смърт, направена от блестящо желязо, разпръскваща ужаса на оглушителен шум и черен дим. Когато бомбите падаха като малки черни точки с пронизително свистене, хвърляни от самолети, които в началото изглеждаха като птици, изгубени във високото небе, страхът караше хората да действат доста бързо. Но когато дирижабълът прорязваше небето с рева на петте си двигателя, първоначалният ефект беше на страхопочитание, очарование, което със сигурност би заинтересувало лекарите, ако някой все пак можеше да намери време да се замисли.

За авторката

Андрея Расучану е писателка, авторка на книги с литературна критика и редакторка. “Непозната форма на живот” (2018) е дебютният ѝ роман, удостоен с наградата за най-добра прозаична книга на списание “Атенеу” (2019), наградата за писател на месец януари на Съюза на румънските писатели (2019) и редица престижни номинации. Вторият ѝ роман, “Вятърът, духът, дъхът” (2020), също е преведен на български.
Расучану публикува разкази в различни сборници, както и няколко монографии в областта на литературната география и геокритиката, като във фокуса на интересите ѝ нерядко е Букурещ и неговата литературна история.

Родена разказвачка, надарена с онази сетивност, която ѝ позволява да улавя невидимите нишки, изграждащи света, който обитаваме, Андрея Расучану опитомява историята, стихийността на природата и географските пространства, като ги подрежда в разкази – карти на човешките съдби. Силата ѝ да работи пластично с образите, богатият ѝ език и бароковият ѝ стил на писане я превръщат в един от най-интересните съвременни гласове в румънската литература.

Откъс от “Вятърът, духът, дъхът” на Андрея Расучану

За преводачката

Лора Ненковска е филолог с докторска степен от Софийския университет. Преводачка на художествена литература и преподавателка по румънски език, средновековна и съвременна румънска литература в СУ Св. Климент Охридски. Изключително любопитна читателка, която се опитва да не изпусне пулса на случващото се в румънската литература. Сред авторите, които е превела на български език, са Макс Блехер, Мирча Елиаде, Дан Лунгу, Петру Чимпоешу, Йоан Ес. Поп, Богдан-Александру Станеску, Симона Попеску.