Увлечението ми по Япония ескалира сеизмично. Обвинявам за това киното и в частност – Perfect days, последния филм на Вим Вендерс и аферата на режисьора с Токио, която имахме привилегията да съпреживеем с много прожекции в рамките на 28-мия Международен София Филм Фест.

Немският режисьор черпи вдъхновение от Япония с филмите на  Yasujiro Ozu и дори споделя, че „Tokyo-Story“ (1953) е филмът, мотивирал го да посвети живота си на киното. Дългогодишната интимност на Вендерс с Япония личи още от документалните му ленти – Тokyo-ga (1985) и Notebook on Cities and Clothes (1989).

В Perfect days срещаме на широк екран лицето на Коджи Якушо, мълчаливата му изразителност и култа към ежедневните ритуали. С този филм 78-годишният немски режисьор се радва на рекорден за творчеството си бокс офис, сдобива се с номинация за Оскар в категория “чуждестранен филм”, а актьорът вселена в главна роля отнася златна палма в Кан. Питате се как ли немският режисьор и японски актьор общуват помежду си по време на снимачния процес – никак не е трудно. Това се случва в един минималистичен, елегантен и визуално поетичен филм, в който думите са оскъдни, но музиката, танцуващите сенки и внушителните дървета са централни персонажи.

Хираяма стъписва от първото вдишване на екран със скромното си, обаятелно харизматично присъствие. Той е чистач на тоалетни. Работи с постоянство и отдаденост. Перфекционизмът му почти трансформира естеството на тази работа в изкуство, в ювелирен занаят. Пословичните футуристични тоалетни в Токио, дело на известни архитекти, са причина градските власти да се обърнат към Вендерс с молба да ги популяризира в документален проект или късометражни филми. Тези тоалетни като храмове, както и светещото лице на Коджи Якушо – с почти монашеско излъчване, всъщност обживяват цял един пулсиращ, красив игрален филм с над два часа продължителност.

В този филм не се случват особено много неща наистина, дзен философията и идеите за постигане на хармония и вътрешен мир не са никак нови също. Хираяма обаче грее с The House of The Rising Sun, която чуваме в две версии по време на филма, открехва щедро врати към делника и семплия си дом, но и дискретно ни позволява да усетим тревогите, които мотивират житейските му решения.

Хираяма всеки ден се събужда преди изгрев без часовник с аларма и методично извършва сутрешните си ритуали. Свива в ъгъла дюшека, на който спи, облича работната си униформа, обгрижва растенията си, пие сутрешното си кафе от вендинг машина до входа и излита с работния си ван по вибриращите улици на града, вторачени в Tokyo Skytree. Сръчно и безупречно почиства тоалетните в луксозната зона на Токио – Шибуя. Работи на смени с младия си колега – Такаши, и проявява към неговата младежка небрежност тиха толерантност, граничеща със себеотрицание.

В аналоговата идилия на Хираяма Spotify е може би магазин, а музиката се лее от касетки в колата му и не е никак случайно курирана. Тя е по-скоро спътник на седалката до шофьора. Ще чуем Sunny Afternoon на The Kinks, Pale Blue Eyes на The Velvet Underground, Patti Smith – като топла прегръдка между две поколения, и Lou Reed, естествено, кръстник на филма с песента си Perfect Day. Отвъд старанието и работната рутина, Хираяма емпатично наблюдава и изучава света, както Вендерс споделя в интервю за героя си – “There are no nobodies. He is not a nobody either. So, he recognizes the ‘nobodies’ around him very acutely”. И това е магичната интервенция в ежедневието му – той съумява да “общува” с околните по галантен и свръх сетивен начин, той “вижда” ментално болния, танцуващ по пешеходната пътека, усеща страховете на дете, играе морски шах с някого, когото не среща, спасява застрашени крехки растения под хладни сенки. Но най-вече – той се възхищава на заобикалящата го среда и обръща специално внимание на дърветата, попива с очи всяко тяхно движение, снима с малкия си лентов фотоапарат куп полуидентични, но и уникални, черно-бели снимки, които съхранява в безброй кутии в дома си.

Репетативността би могла да е очарователно заклинание, уют, спасение или бягство. Хираяма се укрива в нея, изплъзвайки се на света, встрани от себе си дори. Живее в смирение и хармония с природата и сънува същите черно-бели идилични картини, които всеки ден снима в любимия си парк.

“Komorebi” е японската дума за блещукането на светлина и сенки, което се създава от люлеещи се от вятъра листа. Съществува само веднъж, в този момент – прочитаме във финала на филма, и това е житейският избор, който прави героят на Коджи Якушо. Той приема живота в цялата му многоликост, такъв какъвто е – в този момент, и преживява всеки свой ден като първи, не като случвал се. Героят му не е в безизходица, не е жертва, не е унил самотник – прашинка в многомилионен град. Той чисти тоалетни, но също така чете тонове книги, които реди в стройни кули на пода в дома си, има усет за красивото, твори, съпричастен е. Хираяма е щастлив. Щастието е избор. Доказва ни го с незначителните, но повтарящи се мигове на удовлетвореност – усмихват го хората, сред които вечеря всеки път на едно и също място, той е спретнат и подреден, кара колело, посещава регулярно публична баня, наричат го “интелектуалец” в бара, в който пие понякога след работа и в библиотеката, от която избира книгите си. Изглежда непоклатим и балансиран. Поне до мига, в който Хираяма среща племенницата си – тя го чака притихнала пред дома му, избягала от своя собствен.

По много деликатен начин филмът загатва, че съществуват пукнатини в семейството на Хираяма, че корените на изборите му докосват болезнено минало. Не е нужно да знаем каква е причината за отчуждението, настъпило между него и сестра му, не е нужно да разбираме какво е онова сътресение, тласнало живота му в аскетична посока, вглъбеност и самоизолация. Защото в последните три минути от филма ще видим лицето на Коджи Якушо, по което ще се излее като златен дъжд целият емоционален спектър – през тревожност, смирение, тъга, страх, благодарност и надежда.

Това е лице, което трайно запечатвам в съзнанието си под разкошния съпровод на Feeling Good от Nina Simone и вероятно още дълго ще мисля за лъчите и сенките по него.

Освен метафорично пътуване, филмът е едно съвсем буквално пътешествие по улиците на Токио и отговорен за нежната визия на града е кинематографът Франц Лустиг, минал с четката си през “Снимки в Палермо” и скорошния “Анселм” на Вендерс, но също – работил по любими видеа на Massive Attack – Come Near Me и Voodoo in My Blood.

Perfect Days е редно да се гледа многократно, и е терапия, и откривателство.

“Shadows, do they get darker when they overlap? There are still so many things I don’t know. That’s how life is, I guess.”

*така Такаши, колегата на Хираяма, оценява всичко около себе си – по десетобалната

* * *

Колонката на Славена е авторска поредица на нашия гост-автор – Славена Проданова.

Страстен пътешественик с ярко перо, дори когато споделя лаконично впечатления от места и творби в социалните мрежи, текстовете на Славена успяват да балансират между проникновения прочит и пъстрата, забавна страна на изкуствата (и живота).