Полската нобелистка Олга Токарчук се завръща с нов роман след осемгодишна пауза

В превод на Крум Крумов и с логото на издателство ICU на български излиза „Емпузион“ – първият роман на Олга Токарчук след получаването на Нобеловата награда за литература през 2019 г. и първият след написването на монументалния опус „Книгите на Яков” (2014).

Токарчук е добре позната на българските читатели. Нейни произведения се превеждат от години, а през 2019 г., малко преди авторката да бъде удостоена с Нобеловата награда за литература за 2018 г., издателство ICU започна последователно и дългосрочно да работи за достойното преиздаване на съществуващите преводи и попълване на олгианската литературна карта с всички останали творби.

Така в каталога на издателството се появиха романите „Бегуни”, „Карай плуга си през костите на мъртвите“, „Дом дневен, дом нощен“ и “Правек и други времена” (в превод съответно на Силвия Борисова, Христина Митова и Георги Кръстев), „Чудати разкази“ (отново Борисова), „Гардеробът” и сборникът с есета и лекции „Чувствителният разказвач“ (превод Крум Крумов). Както и две кратки притчи с илюстрации на Йоанна Консехо: “Изгубената душа” и “Господин Изразителен”.

В разгара на лятото, под редакцията на Невена Дишлиева-Кръстева, почитателите на полската нобелистка ще се докоснат до един специален роман – многопластов, дълбок, отвеждащ там, където рядко се осмеляваме да надзърнем – сред сенките, в недоизказаното.

„Емпузион“ е реверанс към „Вълшебната планина” и негова елегантна апология, четиво, което умело смесва жанрове и се заиграва с колосалния труд на Томас Ман, като в тъканта на дълбоко философската литература добавя елементи на „натуротерапевтичен хорър”, доза ирония и нов фокус на дебатите, които държат скелета на романа. Писането е с размах, а разказвачът… разказвачите дават неочаквана и дръзка перспектива, гласът им преобръща модели и разбива клишета.

Заглавието отпраща към гръцкия „симпозиум” (или пир) – онези събирания по времето на Платон, на които мъжете, полегнали, са водели интелектуални дискусии, наслаждавайки се на изобилие от храни и питиета. Жени там няма, освен за забавление. В романа обаче пируват други.

„Живеем в култура, в която няма симетрия между половете – казва Токарчук, – живеем в изначално мизогинистична култура. Но „Емпузион” не е антимъжки памфлет… Добрата литература не дава готови отговори, а поставя въпроси.

Възприема човека като мислещо същество, способно да взема решения – същество, у което протича не само интелектуален, но и емоционален процес.”

Първата полска писателка, удостоена с наградата Man Booker International, пренася читателите си в Гьоберсдорф, днешно Соколовско, Долна Силезия, в навечерието на Първата световна война. Студентът от Лвов Мечислав Войнич пристига в специализирания санаториум за лечение на белодробни заболявания с надеждата да оздрави болното си тяло. Попаднал в колоритна компания от „хоспитанти”, бъдещият инженер е въвлечен в дискусии по наболели теми: от естеството на света и надвисналата над Европа война до мястото и ролята на жената в социума. Разговорите, макар и универсални, връщат героя към спомените за собственото му минало – там, където се е чувствал притиснат, под обсадата на чуждите погледи и тежестта на очакванията, хронично неразбран.

Междувременно в курортното селище стават смущаващи инциденти, които изпълват обитателите на санаториума с безпокойство. Нещо или някой сякаш се опитва да проникне при тях. А може би вече е успял.

Бързо оценен и от критика, и от читатели като съвременен шедьовър, „Емпузион“ принадлежи на онази голяма европейска литература, която, по думите на Георги Господинов, „в най-добрите си образци разказва другата история – на човека, който е пълен с колебания, тревога, вина и чупливост”.

В същото време това е книга, способна да иронизира, да улавя комичното. И Олга Токарчук ни подканя: „Смейте се с „Емпузион”.

Емпузион

Олга Токарчук

Съгласно старата поговорка Всяко зло за добро, Мечиш се обучаваше вкъщи с частен учител – един, втори, трети – което костваше на бащата доста пари и нерви, тъй като учителите принадлежаха към най-химеричния вид същества – нищо не им допадаше и вечно имаха претенции.

Бащата смяташе, че за всички национални катастрофи, както и за образователните провали, е виновно прекалено мекото възпитание, носещо след себе си женственост, милозливост, пасивност, която днес модерно наричат индивидуализъм. Това не му харесваше. Важни бяха мъжеството, енергията, трудът в полза на обществото, рационализмът, прагматизмът… Особено му харесваше думата прагматизъм.

Беше петдесет и няколко годишен мъж с тъмна, почти непосивяла коса и гъста брада, която бръснеше с голямо усърдие, като си оставяше само едни красиви мустаци, които някога засукваше и извиваше с помощта на фиксатори от животинска лой, поради което Мечислав помнеше от детството си така характерната за баща му миризма на гранясала лой. Беше като миризмата на негова втора кожа. Ала от няколко години бащата вече не засукваше мустаците си, а единствената козметична процедура, която ползваше, беше напръскването с одеколон Bay Rum. Той беше к р а с а в е ц, както се казва в Лвов. Напет и изпълнен с достойнство. Лесно би могъл да се ожени повторно. Но старши инженерът Войнич съвсем беше загубил интерес към жените, сякаш кончината на съпругата му завинаги го бе лишила от доверието към нежния пол, сякаш се бе почувствал измамен, опозорен дори. Роди дете и умря! Що за произвол! Или пък вече никоя не можеше да се сравни с тайнствената девойка от Бережани, единствената щерка на нотариус, и той вдовец. Майката на стария Войнич също се бе споминала без време. Нещо не беше наред с тези майки; излизаше, че вършат някаква ужасяващо опасна работа, че рискуват живота си в своите будоари и спални, оплетени в дантели, че между чаршафите и месинговите тенджери, между кърпите, пудрите и купищата различни менюта за всеки ден от годината водят смъртоносно опасно съществуване. В семейния свят на Мечислав Войнич жените живееха неясно, кратко и опасно, след това умираха и се запечатваха в паметта на хората като нетрайни и лишени от контур форми. Свеждаха се до някаква далечна и смътна причина, поместена в тази Вселена за малко и не само поради биологичните последици от това.

Още когато на Мечислав му предстоеше да тръгне на училище, бащата реши, в името на по-добрата образованост и изконно мъжкото възпитание, да продаде част от земята и зестрата от жена си и купи в Лвов удобно и светло жилище, където взе Глицерия като готвачка, прислужница и бавачка – оттогава, както подобава на порядъчно, макар и непълно семейство, станаха лвовски помешчици.

Това бе добро решение. Инвестирайки парите в нещо съвременно, той постъпи доста прагматично и всъщност извлече големи ползи от живеенето в града – новите му дела потръгнаха, по-лесно беше да се грижи за тях на място, отколкото от ленивата галицийска провинция, от която всяко ходене до града напомняше презокеанска експедиция. Януарий Войнич бе човек предприемчив и смел. Част от парите от продаденото имущество той вложи в малка кооперация и тухлена фабрика в едно село край Бережани, а с остатъка купи акции на галицийските железници, което всъщност му осигуряваше значителен доход и така той лесно можеше да издържа себе си и сина си на доста прилично ниво. Беше благоразумен и внимателен до границите на скъперничеството. Рядко купуваше вещи, но затова пък винаги най-високо качество.

Разбира се, не липсваха и опити да бъде оженен повторно, но в ума на Януарий Войнич неговата починала съпруга се бе превърнала в създание толкоз изключително и съвършено, че всички населяващи земята жени биха могли да бъдат само нейни бледи сенки, незаслужаващи никакво внимание фигури, дразнещи дори, сякаш по някакъв нескопосан начин си бяха позволили да имитират онзи феномен.

Затова единствената жена, която Мечиш Войнич що-годе помнеше, която беше виждал отблизо и подробно, беше именно Глицерия. Беше му малко като майка, поне около печката, като го даряваше с вкуснотии, но тъй като властта ѝ приключваше в коридора и не се простираше отвъд прага на стаите, грижата за малкия Войнич се случваше само в кухнята. Тук жената опитваше да компенсира сирачеството на момчето, като изсипваше в чинията му малко елдов мед или отчупваше хрупкавия крайщник на хляба и го намазваше дебело с прясно масло. Храната винаги бе предизвиквала у него добри асоциации.

Всички тези прояви на топли чувства малкият Войнич приемаше с благодарност, която вероятно дори би имала шанса да се прероди в привързаност и обич, но бащата не разрешаваше това да се случи. Третираше Глицерия като чиста проба слугиня, никога не се сближи с нея и беше изпълнен с недоверие към тази пухкава възстара жена, заровена в полите, воланите и шапчиците си. Презираше обилните ѝ телеса, подозирайки, че подмъква храната им, и поради това ѝ плащаше по-малко, отколкото би следвало.

След Глицерия дойде Йозеф. Той най-често приготвяше пироги и пържеше купената от пазара риба. В неделя бащата и синът ходеха в ресторанта на улица Трибуналска, където се наслаждаваха на обяда, състоящ се от супа, второ и десерт – а за бащата и нещо по-силничко, и кафе – за затвърждаване на убеждението, че могат да минат без жени и нелепи готвачи.

За авторката

Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша в семейство на учители. През 1985 г. завършва психология във Варшавския университет. Още по време на следването си работи в терапевтичен център за работа с младежи и в психиатрична клиника. След дипломирането си се премества във Вроцлав, а след това във Валбжих, където работи като терапевт. От 1998 г. полската писателка живее в малкото селце Краянов близо до Нова Руда, Югозападна Полша.

Токарчук е едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Обичана, превеждана, четена и награждавана писателка, в чието творчество има разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия и пр. – общо 20 книги до момента. Първият ѝ роман, „Пътешествието на хората на книгата“, излиза през 1993 г. и е приет добре в Полша, отличен е с наградата за най-добър дебют. Пробивът за Токарчук идва с нейния трети роман, „Правек и други времена“ (1996), преведен на много езици и донесъл на авторката си международна известност.

Популярността на Токарчук е феноменална, а читателите ѝ я уважават най-вече заради добрия вкус, енциклопедичните познания, литературния ѝ и разказвачески талант, и – не на последно място – заради философската дълбочина на творбите ѝ.

Под перото на Олга Токарчук литературата е проводник на чувствителност. Нейното писане не цели естетическа промяна, а задълбочаване на общуването. Тя съчетава на пръв поглед несъчетаеми неща, жонглира с жанрове и стилове, експериментира.

За преводача

Крум Крумов е преводач от и на полски език. Завършва славянска филология с полски език в ПУ „Паисий Хилендарски“ и туризъм в Лодзкия университет. Лектор по български език в Познанския университет „Адам Мицкевич“. Носител на наградата „Проф. Ванда Смоховска-Петрова“ (2022), учредена от Института за литература към БАН и Полския институт в София, както и наградата на СПБ за ярки постижения в областта на превода на хуманитаристика (2022). Сред преведените от него книги са „Гардеробът“, „Чувствителният разказвач“ и „Господин Изразителен“ от Олга Токарчук, „Тъмно, почти нощ“ от Йоанна Батор, биографиите на полските алпинисти Йежи Кукучка и Ванда Руткевич.

Любител пътешественик, автор на книгата „Около Исландия за 14 дни“.