Политически трилър и магически реализъм се срещат в тази смела история за дългия път към себе си.

От корпоративното управление през трибуната на Народното събрание до каузите, свързани с децата и правата на човека – за хиляди българи Кремена Кунева е не само разпознаваем обществен глас, но и вдъхновение и пример. А вече и любим писател.

В книжарниците  може да бъде открит дебютният ѝ роман  „В един и същи свят“ – многопластова, дръзка и изненадваща история, родена от съмнението в удобния морал, зад който често се крием. Творба, която носи присъщата за създателката си чувствителност към човека, преведена през езика на литературата.

Сякаш на ръба на света, на разклона на пътя, е застинало непоклатимо Мушкатово – старо гробище в покрайнините на малък град. А сред прашните алеи, избледнелите кръстове и мушкатата живее Гела – жена, прекарала почти целия си живот сред смъртта и научила може би най-трудното: че „без човещина няма спасение“.

Когато  ненадейно на прага ѝ се озовава Рада Захариева – млада жена, бягаща от собственото си минало – срещата между двете постепенно се разгръща в разтърсващ и дълбоко докосващ разказ за тъгата на човека от малкия град, гнева на този от големия, паметта, властта, самотата и прошката.

Кремена Кунева умело плете невидимата паяжина от съдби на хора, доведени до собствените си предели – които губят, оцеляват, носят вина, правят компромиси и понякога дори не разбират кога са прекрачили границата между любовта и контрола, между идеализма и оправданието, между спасението и самоунищожението.

С език, в който жестокостта и нежността съществуват едновременно, романът изгражда наратив, надскачащ българската самовглъбеност. Това е изненадващ в своите философия и сила текст, в който реалното и почти митологичното съществуват едновременно, а историите на живите и мъртвите вървят рамо до рамо. Свят, в който най-страшният въпрос не е откъде идва злото, а колко близо до него може да се окаже всеки от нас.

Без да е автобиографичен,„В един и същи свят“ е мемоар за страданието, невероятни политически абсурди, екзистенциална борба, красотата, надеждата и трудните решения, които трябва да вземем, за да останем себе си. Приказка за хора, които никога не биха се срещнали, ако светът беше справедлив. Но той не е.

„Впечатляващ дебют!

Кремена Кунева ловко изгражда художествен свят, в който почти никой и нищо не е точно това, което ти се струва, че е. Истината се крие на границата между реалност и измислица.“

Захари Карабашлиев

„Без човещина няма спасение.“

„Това изречение, скътано някъде там, в тъканта на тази красива, мъдра и завладяваща история, е туптящото сърце на „В един и същи свят“. Разказът те хваща от първата страница, за да те движи по няколко писти едновременно, да те развежда из места, съдби и характери.“

Мария Касимова-Моасе

Из „В един и същи свят“ от Кремена Кунева

Казвам се Рада. Нямам представа защо правя това.

Може би… защото човек има нужда да чуе собствената си история, но казана на глас. Или защото, ако остане само в мен, ще ме смаже. Дори – въздъхвам – да няма кой да я чуе. Дори никога да не напусне това място.

Ще я разкажа такава, каквато беше – нелепа, глупава, грозна… трудна за вярване. История, която вероятно звучи като сценарий за филм, но ви уверявам – засмивам се горчиво, – всичко е истина. Всеки абсурд, всяка лъжа, всяка болка… всяко малко парченце от нея са се

случили. Случиха се на мен. – Вдишвам отново. – Знам, че е по-лесно да не ми повярвате. И аз не бих повярвала.

И аз като вас си мислех, че подобни истории отдавна не могат да съществуват, че им е минало времето, че светът вече е друг и това е някакъв пълен абсурд.

Замълчавам за момент, толкова, че да издишам не само дъха, но и мислите си.

– Няма да правя опити да ви убедя. Не се нуждая от съюзници. Това е моята история такава, каквато е.

Дали ви харесва да е истина, или не, няма никакво значение. Защото това не зависи от вас. Не зависи и от мен.

Замълчавам. Може би ще започна с онзи ден, когато Блага ми каза, че трябва да изчезна.

„Тази къща ще свърши работа,“ заяви тя. Била някъде в най-южната част на страната, оставена от някакъв неин чичо преди години. Някога я поддържал старец от съседното село, човек, който не задавал въпроси, не се интересувал от нищо. Дори не знаел коя всъщност е тя.

„Жива душа няма наоколо, така че не го мисли. Ще зарежда хладилника, ще носи каквото трябва веднъж седмично. Не пускаш телефони, таблети, лаптопи – нищо. Ще

се свържа с теб, когато нещата се поуспокоят.“

Лудост. Това си мислех тогава. И какво ще обясня на Петра и на Владо? Как се обяснява на дъщеря, че майка ѝ трябва да изчезне? И как се обяснява на мъжа, който от години гледа през теб, че това не е поредната твоя лудост, а нещо наистина сериозно?

„Ще измислиш нещо. Петра не е дете, а на Владимирвече… не дължиш обяснения. Това е положението. Ще се справим.“

Спирам записа.

Гласът ми прескача така, сякаш казаното е от някой друг. Превъртам назад, слушам първите думи. Не ме бива в това. Засрамвам се от себе си. А и нямам никаква представа защо реших да започна разказа си оттук.

Нищо не става ясно и едновременно с това се питам кой искам да разбере изобщо? Звуча сякаш разказвам чужда история, не моята. Изобщо не става ясно коя е Блага, но

решавам да спестя онази първа наша среща. Заради нея и защото няма особено значение за историята, освен това, че ни сближи. Така или иначе този запис вероятно е някаква моя глупост, с която да запълвам времето си тук и да подредя нещо за самата себе си.

Странно звучи да слушаш собствената си история на запис. Като изчетен ръкопис на нескопосан писател. Няма изтънченост на думите, няма дълбочина.

Изобщо не ме бива в това. Обаче продължавам.

REC:

Предупредих Владо. Разбира се, той реагира така, както винаги. Каза, че съм полудяла. „Рада, ние да не сме в Северна Корея? Тези хора наистина са те побъркали.“ Точно така

каза. Не ме разбра. Никога не ме е разбирал. Опитах да му обясня. Че не съм имала избор и че все пак вярвам, че може нещо да се промени. А той само се изсмя и не каза нищо.

Спирам отново. Гърлото ми е пресъхнало. Избърсвам очите си, които горят. Не знам защо продължавам, но и не мога да спра. Сцените се връщат в ума ми и аз просто ги разказвам, но не чувам какво говоря. Виждам го в съзнанието си. Всяка дума, всеки жест, облеклото,

въздухът, миризмите. Всичко. Всичко се прожектира пред очите ми.