На първото погребение, на което присъства в живота си, петнайсетгодишният Фанурис открива, че чува гласовете на мъртвите и може да говори с тях. Разбрал за дарбата му, чичо му надушва възможност за лесни пари и двамата тръгват от погребение на погребение из цял Крит като преводачи на мъртвите, възползвайки се от нуждата на хората да общуват с починалите си близки, но и от метафизичното желание на мъртвите да променят съдбата на всички.

„И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ е роман, който ни напомня, че всичко, което ни отличава от другите и ни отдалечава от обичайното, всеки талант, всяка наклонност, непременно има двойствена природа, мотивира ни, издига ни, обогатява ни, но в същото време ни измъчва, крие опасности и има своята цена. Няма дарба, която да е не е и проклятие.

Фанурис е 15-годишно момче, което може да чува мъртвите и да говори с тях. Когато разбира за дарбата му, чичо му надушва възможност за лесни пари и двамата напускат селото, за да обикалят Крит от погребение на погребение като преводачи на мъртвите, възползвайки се от нуждата на хората да общуват с починалите си близки, но и от метафизичното желание на мъртвите да променят съдбата на всички.

Приключението, което преобръща живота на Фанурис, го принуждава да съзрее без време, което води до непредсказуеми последствия и до една трудно изстрадана, несподелена любов. През всичките си перипетии момчето се опитва да разбере дали необичайната му способност е дарба, или проклятие.

През тези колебания заедно с него преминаваме и ние, читателите, за да осъзнаем накрая, че без тази негова особеност Фанурис никога нямаше да напусне селото, нямаше да опознае света и живота в цялата им пъстрота. И да си дадем сметка, че всичко, което ни отличава от другите, всичко, което ни отдалечава от обичайното, всеки талант, всяка наклонност непременно има двойствена природа, мотивира ни, издига ни, обогатява ни, но в същото време ни измъчва, крие опасности и има своята цена. Няма дарба, която да не е и проклятие.

Ирена Алексиева

И мъртвите да погребат своите мъртъвци

Михалис Албатис

Беше чичо му Сифис Американеца, пременен както всяка неделя в официалния си, макар и поизтъркан вече бял костюм и неизменната шапка, за която не пропускаше да отбележи, че е панамена и я е донесъл чак от другия край на Атлантика. Беше трийсет и пет годишен, нисък, с изхвръкнало коремче, гърбав нос и очи на хищник – лукави и гладни. Ходеше винаги наконтен, но нямаше пукната пара в джоба.

– Къде си бе, чичовото! Цял ден те търся! Трябва да си поговорим, имам планове за нас двамата! – заяви той, прекоси стаята и се изтъпани пред Фанурис. – Цялото село вече знае какво е станало вчера на погребението на Ксофена, хората само за това приказват! Природата те е дарила с рядък талант, малкият. Фактът, че можеш да чуваш мислите на мъртвите, потвърждава това, което науката отдавна е доказала, а то е, че душата не съществува! Защото, ако съществуваше, след смъртта щеше да се отделя от тялото!

Баба му, която беше приключила с преденето и бе оставила хурката и вретеното на масата, взе да се кръсти стоически на тия богохулни излияния, както правеше всеки път, когато синът ѝ излагаше атеистичните си възгледи.

– Какво се кръстиш, старо? – смъмри я той. – Светът се развива, ама толко ви разбират главите на вас в това затънтено село, дето е останало петстотин години назад! Не ѝ обръщай внимание, чичовото! Докъде бях стигнал? А, да! Доказва се, значи, че твърденията за наличието на душа са пълна измама. Просто мозъкът, който още не се е разложил, продължава да излъчва електрически импулси – защото какво друго са мислите? – и ти, незнайно как, можеш да ги улавяш. Това явление отдавна е известно на учените, нарича се телепатия, тоест способност човек да чете от разстояние мислите на другите, но то никога досега не е наблюдавано с мъртви хора. Разбираш ли, малкият? Ти си световен феномен! И знаеш ли какво означава това? – попита той и опули очи, застивайки за миг, за да подсили драматизма в очакване на отговора, който сам щеше да даде: – Пари! – извика възторжено и вдигна рязко ръце във въздуха, разпервайки пръсти, сякаш искаше да онагледи избухването на фойерверки. – Кинти, малкият! Най-после можем да се махнем от това тъпо село и да

се видим в пари! Сглупи вчера, като им каза за имането на дъртата, преди да си се спазарил първо колко ще ти платят. Даже пет на сто да беше поискал, сега щяхме да имаме пет златни монети в джоба. Но нищо, не бери грижа, оттук нататък поемам аз. Ти само ще слушаш какво имат да ни кажат покойниците, пък тарифата ще я договарям аз. Щото то не са само такива, дето ще търсят скрито имане, ами и други, които ще искат да знаят как да си поделят наследството, ако не е оставил завещание

починалият, или пък ще изпитват угризения за нещо и ще искат прошка или просто съвет, помирение, някоя и друга дума за сбогом, която да ги утеши. Благородно дело ще вършим, чичовото, а и парици ще падат! Хайде, тръгвай да го обсъдим с майка ти, сигурен съм, че ще разбере колко е добре за всички и ще даде съгласието си, ставай да вървим!

Фанурис се надигна с неохота и последва чичо си към вратата, хвърляйки извинителен поглед към баба си, която остана да седи там, неподвижна и безмълвна, с лице, посърнало от тъга, сама под голата крушка, на чиято остра светлина плътната ѝ сянка на отсрещната стена изглеждаше като гравюра на сиротата и отчаянието. Момчето знаеше, че тръгвайки след чичо си, предава за- винаги доверието, което тя му беше оказала, и дълбоката връзка, която току-що бе започнала да се изгражда помежду им, защото пътят, по който той го тласкаше, водеше в противоположната посока от този, по който тя го насърчаваше да поеме със съветите си, но знаеше и също с болезнено твърда увереност, че не може да постъпи другояче не само защото беше изключително трудно да се противопостави човек на самонадеяността, ентусиазма и решимостта на чичо му, който като единствения възрастен мъж в цялото семейство се ползваше с авторитет, но и защото парите го блазнеха – петте златни монети, които наистина можеше да си поиска като отплата за имането на старицата, подрънкваха примамливо в главата му не толкова от алчност, а защото за тия пари трябваше месеци наред да се трепе от тъмно до тъмно в бакалията.

Извън всичко това обаче имаше и един друг, съвсем личен мотив, който още по-настойчиво го тласкаше да приеме: желанието му да запази жива искрицата на възхищение в погледа на сладката Риньо, копнежът на едва излюпил се паун да разпери гордо още непоникналите пера на опашката си, трепетът на младостта, притегателната сила на неизвестното, сладката омая на непредвидимия риск, тръпчивият привкус на приключението, който като още неотхапан плод гъделичка небцето със сочните си обещания. Такива бяха нишките, които го теглеха като бездушна кукла на конци подир забързания му чичо по пътищата на селото, където нощта вече бе спуснала тъмносиния си плащ, а хлапетата още се мъчеха да удължат колкото е възможно следобедните си игри, нехаещи, че всеки момент майките им ще се появят на прага на къщите и ще нададат вой да се прибират за вечеря.

Чичото крачеше устремено към едно бъдеще, което в представите му бе пълно с възможности, и дори не поглеждаше назад. Освен обичта и уважението, които се чувстваше длъжен да му показва поради родството и разликата във възрастта, Фанурис изпитваше към него и някакво страхопочитание заради тайнствеността, която го обграждаше, подхранвана от слухове, клюки и догадки около неговата личност, съпътствани неизменно от някакво смътно чувство на опасност, което се надигаше всеки път, когато някой го сочеше с пръст и изричаше зад гърба му една непозната и тежка дума, будеща отвращение, подозрение и страх: комунист.