Ако си търсите книга, пълна с обикновени човешки истории, то новото четиво “Пътниците по линия „Ханкю“ от Хиро Арикава (Изд. „Колибри“) е точно за вас. Тя ще ви усмихне, натъжи, разгневи и умили. Героите са пъстри, изправени пред лични изпитания и противоречиви чувства, на различна възраст и с различен статус в обществото. Обединява ги обаче една линия на метрото, която преплита съдбите им. Следват неочаквани срещи и разговори, а някои от тях прерастват и в нещо повече.

Сюжетът

Влаковете по линията „Ханкю“ от десетилетия превозват пътници с техните истории, съдби и тайни. През пролетта в едната посока пътуват: млада жена, посетила сватбата на бившия си годеник, отмъстително облечена в бяло като булка; възрастна вдовица със своята внучка и кучето си; млада жена, най-сетне събрала смелост да напусне своя годеник грубиянин; дръзки ученички, претенциозни домакини, бъдещи влюбени. Съдбите им се пресичат и неусетно за самите тях общуването във влака променя житейския им мироглед и път.

Шест месеца по-късно те пътуват в обратната посока сред променен пейзаж. Минало е време, ала неподвластен на неговия ход, влакът отнася своите пасажери към новия живот и новата идентичност, които всеки от тях е избрал за себе си.

Впечатленията

“Пътниците по линия „Ханкю“ е лека книжка, която се чете за един слънчев следобед. За мен това беше първата книга на Хиро Арикава, макар че японката вече е позната на читателите по света със своя бестселър „Пътеписът на един котарак“. Определено имам да наваксвам, защото много ми допадна стилът й на писане, описанието на героите, с които ни запознава, темите, които избира. Те са общочовешки, може да се каже дори ежедневни, носят сила и поуки. Карат ни да се замислим за своя живот, за щастието и несполуката, за изборите и загубите ни, за ролята на другите в живота ни, за начините да продължим напред и най-вече – за силата да отстояваме себе си.

Като почитател на японската литература, за мен не беше много изненадващ основният елемент на сюжета – линия на метрото. Железниците са доста важна част от ежедневието на японците, които живеят в големите градове на страната. Това е основният начин на придвижване и е част от живота на всички активни хора, които трябва да съчетават учение, работа, задължения и социални връзки. Среща се в доста от съвременните японски романи, които съм чела.

Оригиналното в точно това четиво за мен беше решението да се преплетат съдбите на героите, които са пътници по линия „Ханкю“ в един определен ден. В първата половина на книгата ние се запознаваме с тях, със съдбите им, с личните им проблеми и решенията, които трябва да вземат. Втората половина от книгата ни описва друг ден, в който героите отново се засичат във вагона, но вече се изминали няколко месеца от първата им среща. Това ни дава възможност да разберем как се е развил животът им, какво се е случило с дилемите им, какви връзки са установили помежду си.

В “Пътниците по линия „Ханкю“ се засяга и темата за обществените норми в съвременното общество в Япония. Ще се запознаете със сблъсъци между поколенията, между партньори, между близки роднини, между колеги и приятели, между непознати. По-голямата част от героите на Арикава не се притесняват да имат мнение и да го изразят. Дори и понякога това да е трудно, те отстояват вижданията си, споделят ги с другите и правят това, което според тях е най-добре за тях самите.

Две от историите са доста тъжни – едната е на Шоко, която се качва във вагона с бяла рокля и безупречен вид, но, оказва се, не е булка. Тя е дълбоко наранена от бившия си годеник и своя (уж) близка приятелка, но е потърсила своя версия на справедливост с дръзката поява на сватбата им. Другата е на много младо момиче, което е във връзка с мъж, който я тормози както психически, така и физически и първоначално тя дори не осъзнава колко погрешно е да бъде в отношения с такъв човек. Срещите им с непознатите пътници по линия „Ханкю“ ги насочват в посока на изцеление от горчилката, която изпитват… а защо не и щастие в бъдещ момент.

Най-много обаче ми допаднаха баба Токие и внучката й Ами, която е малка, емоционална, любопитна и много иска куче. Докато Ами е най-малката и невинна героиня в книгата, която тепърва вижда пъстротата на хората, тяхното поведение и живота, то Токие е най-мъдрата. Именно срещите с нея преобръщат няколко съдби и ни дават някои от най-хубавите разкази. Ще им се насладите, уверявам ви!

Избрани цитати

–        Грохотът на приближаващия влак е знак за пътниците да се отправят бързо към перона, а звънецът оповестява предстоящото потегляне на влака, докато последните няколко окъснели пътници се качват, преди вратите да се затворят (…) 

Влакът се отправя на своето пътуване, понесъл колкото пътници, толкова и истории.

–        Крехката възраст им пречеше да признаят, че са допуснали дори най-малка грешка. Сигурно все пак изпитваха капчица вина, защото след онзи ден повече не пътуваха в първия вагон на влака. Нито си запазваха с чантите места в градския транспорт. Нещо повече, държаха се така, все едно от самото начало знаеха, че поведението им е било неуместно и грубо. Така и не признаха, че възрастният мъж е станал причина да се осъзнаят. Но и никога не забравиха случилото се.

–        Вие щастлива ли сте? Въпросът на момичето улучи болното място на Шоко. Тя се усмихна насила и даде следния отговор: Мисля, че съм на път да бъда щастлива, но се натъкнах на малка спънка и сега започвам отначало. Новата ми работа върви добре. Преместих се на ново място. И… когато щастието ми изневери, си отмъстих. Не съжалявам за нищо (…) Малко закъснях, но още вярвам, че ще намеря щастието.

–        Какъв непрокопсаник! Не сте ли мислила да го зарежете? Заради всичко, на което ви подлага? Да, дори скъсването с него ми беше много трудно. Но останах вярна на себе си и се радвам, че го направих. Благодаря, госпожо. А ако срещнеше онзи възрастен мъж, който я беше укорил като гимназистка, може би щеше дори да му благодари.

Откъс

Всякакви хора от най-различни поприща – самостоятелни пътници, приятели, двойки, семейства, колеги – прекосяват забързано голямата гарова зала. Ала макар че пътищата им се пресичат, онова, което се крие в сърцето на всеки, остава тайна, известна единствено на самия него.

Хиро Арикава

На спирка Такарадзука по линия „Ханкю“, в Y-образно разклонение, известно на железничарски език като обръщателен триъгълник, се събират линия „Такарадзука“ за квартал Умеда в Осака и линия „Имадзу“, която прави връзка с линия „Кобе“ на гара Нишиномия Китагучи. Тук човек може да се прехвърли и на линия „Такарадзука“ на „Джапан Рейлуей“ („Джей Ар“), което прави Такарадзука доста голям гаров възел на три железопътни линии за тази относително провинциална планинска област в Западна Япония.

„Ханкю“ е голяма частна железопътна линия, която обслужва Кансай – както се нарича областта около Киото, Осака и Кобе, – а нейните характерни червеникавокафяви вагони са популярни сред запалените почитатели на железниците, както и сред младите жени.

Историята се развива по линия „Имадзу“, една от може би по-неизвестните линии на фирма „Ханкю“.

ПОСОКА: НИШИНОМИЯ КИТАГУЧИ

ГАРА ТАКАРАДЗУКА

Повечето хора, които пътуват сами, са с безизразни лица и нерядко сякаш витаят в свой собствен свят. Реят поглед към прелитащия отвън пейзаж или към рекламите, които висят във влака, а ако блуждаят из вътрешността, очите им избягват да срещат погледите на други пътници. Ако ли не, прекарват времето си във влака по обичайните начини – като четат книга, слушат музика или зяпат в екрана на мобилния си телефон.
Ето защо

самотен пътник
без никакво занимание
и видимо въодушевен
силно бие на очи.
*

Конкретно в този ден младата жена, която се качи на гара Такарадзука и седна до Масаши, му се стори позната.

Ако се прехвърлите от линия „Имадзу“ на линия „Такарадзука“ и пропътувате една спирка до Кийошикоджин, ще стигнете до централната библиотека на Такарадзука.

През петте години, откакто Масаши работеше в офис, той посещаваше тази библиотека през около две седмици. Обичаше да чете, а понякога му се налагаше и да прави служебно проучване, но в почивните си дни, ако нямаше други планове, а и защото нямаше приятелка, заниманията му не бяха много.

Затова Масаши посещаваше библиотеката относително редовно и беше опознал служителите в нея, както и един-двама от другите читатели. Достатъчно редовно, за да усеща кога досадният възрастен мъж отново създава главоболия на библиотекарката и други подобни.

Помнеше младата жена с прилежно вчесана дълга коса, защото веднъж беше успяла да му отмъкне една книга под носа. Популярно ново заглавие, по случайност налично на рафта.

Книгата беше излязла едва преди месец, затова наличието ѝ си беше чист късмет. Масаши незабавно се протегна към книгата, но точно в този момент я грабна нечия ръка.
Той се озърна намръщено, за да види кой му е отмъкнал книгата – беше привлекателна млада жена, затова импулсивното му желание да се оплаче мигом се изпари. Мъжете са слабаци.

Младата жена като че ли не съзнаваше, че му е измъкнала книгата под носа – тя изобщо не го беше забелязала. Масаши я наблюдаваше, проследи я с поглед за няколко минути, но се отказа, когато стана ясно, че тя няма да остави книгата.
Тогава младата жена носеше голяма платнена торба с рисунката на една световноизвестна мишка. Стори му се малко детинско за човек на нейната възраст, но пък може би това беше най-здравата ѝ чанта или пък ѝ беше все едно дали няма да я повреди. Когато мъкнеш максималния брой книги, които имаш право да заемеш от библиотеката, по-елегантна или лека чанта може и да не издържи.

Следователно жената посещаваше библиотеката доста често.

Предположението му се оказа съвсем точно – тъй като самият той посещаваше библиотеката относително често, започна да я мярка доста редовно. Различаваше я по торбата ѝ с онази рисунка на мишка, разтеглила муцуна в широка усмивка. Жената обаче наистина допадаше на Масаши и макар да му беше трудно да го признае, скоро му стана навик да се озърта за известния гризач.

След като онзи път изгуби съревнованието, вече смяташе жената за своя съперница, затова, забележеше ли я наблизо, за всеки случай оглеждаше рафтовете на библиотеката за наличието на някое специално заглавие.

Скоро установи, че двамата имат сходни интереси.

Тя имаше нюх за интересни книги и когато оглеждаше завистливо избора ѝ, Масаши обмисляше да заеме книгите, след като тя ги върне. Никога не си записваше заглавията обаче и скоро ги забравяше.

Срещаше жената само в библиотеката – досега не се бяха озовавали в един и същ влак на връщане от библиотеката.

На гара Кийошикоджин тя се качи на влака за гара Такарадзука в същия вагон като Масаши, а огромната ѝ торба с безгрижната ухилена мишка беше издута както винаги. Не че Масаши имаше право да коментира – собствената му кожена раница беше натъпкана до пръсване.

Явно само Масаши беше забелязал съвпадението.

На гара Такарадзука, която беше последна спирка, пътникът има три варианта: да излезе от гарата, да се прехвърли на линията на „Джей Ар“ или на друга влакова линия за гара Нишиномия Китагучи, известна като Ниши Кита.

Няма начин тя да пътува за Ниши Кита, помисли си Масаши, но докато влакът им спираше на гарата, нейният поглед остана вперен в отсрещния перон.

И наистина, щом пристигнаха, жената закрачи забързано към влака, който чакаше на другия перон. През почивните дни поради огромната популярност на хиподрума „Ханшин“ в Нигава всичките четири коловоза често бяха заети от влакове за Умеда и Такарадзука и съответно за Нишиномия Китагучи и Такарадзука, разположени един срещу друг. Затова времето за прехвърляне беше сведено до минимум.

Дори на същия коловоз? Погледът му я проследи със смътна досада и Масаши реши да пътува в друг вагон.

Книгите, които беше взел от библиотеката, му тежаха, затова Масаши се постара да се настани на едно от малкото свободни места в доста пълния влак.
В този момент се отвори вътрешната врата между вагоните. И се появи не кой да е, а въпросната млада жена. Докато прекосяваше вагона с леко олюляване, тя сигурно си мислеше: Няма много свободни места.

Бяха останали само няколко. Без да се поколебае, жената зае най-близкото, съседното на Масаши.

Наистина странна поредица от случайни срещи, които се наместваха като парченца от дървен пъзел, но май само Масаши имаше чувството, че двамата сякаш са подели някаква игра.

Масаши побърза да измъкне от раницата си една от книгите, които беше заел от библиотеката.

Когато заразлиства страниците, младата жена до него направи странно движение. Платнената торба с известната мишка, натежала от книги, остана да лежи в скута ѝ, но жената извъртя тялото си настрани, така че да може да гледа през прозореца. Вече беше обърната към Масаши и той без усилие виждаше цялото ѝ лице.

Жената наблюдаваше с усмивка нещо долу под релсите.

Какво има там? Масаши също погледна надолу. Влакът минаваше по железния мост над река Микогава.

– Хм?

Звукът се отрони неволно. В пясъчна плитчина насред реката, точно преди да стигнат отсрещния край на железния мост, някой беше очертал съвсем не малък йероглиф, който заемаше почти цялото място над линията на водата.

Малко за Хиро Арикава

Хиро Арикава (р. 1972 г.) е сред най-популярните представители на съвременната японска литература. Удостоена е с наградата „Денгеки“ за млади писатели (2003). Нейният „лек роман“ Toshokan Senso („Библиотечна война“) е откроен от списанието за литературна критика Hon no Zashi като най-добър в областта на развлекателната проза през 2006 г. и е номиниран за отличието на японските книгоразпространители Honya Taisho.

„Пътеписът на един котарак“ (2015) бързо се превръща в световен бестселър, преводите на чужди езици се множат. През 2018 г. героите оживяват на големия екран във филма на японския режисьор Коичиро Мики.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева.

Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции.

И от онези, които събират усмивки“, както казва тя. Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.