Иън Макюън е сред най-известните съвременни британски писатели и всяка негова творба не остава незабелязана от читателите. Неговият стил е интелигентен, стегнат, сдържано емоционален, с научни факти, политика и много социални отношения. Най-новата му книга „Какво можем да знаем“ (ИК „Колибри“) обаче е малко по-различна – в нея той ни представя своя фантастична версия за живота на Земята след повече от век и за хората, оцелели след множество катастрофи, сполетяли човечеството в наше време. Новите хора пък правят анализ на нашето време, неговите скандали, опасности, пороци и чувственост с голяма доза (не)оправдана носталгия. Докато четях, си задавах въпроса – този анализ очаква ли се да научи новите хора на опит или в действителност човечеството не се поучава от своите грешки?

Сюжетът

Сюжетът на „Какво можем да знаем“ (2025) ни отнася в бъдещето, в една Англия на XXII век, залята от придошлото вследствие на глобалното затопляне море, където на оцелели острови и архипелази животът все пак продължава, а един университетски учен е тръгнал по следите на изчезнала поема, написана през XX век, преди настъпилия хаос на планетата. Докато обикаля архивите и местата, където са се разхождали неговите герои – поетът и любимата му съпруга, на която е посветил поемата, ученият открива много повече, отколкото е очаквал – и безусловна любов, и подло предателство, и вярно приятелство, и грозно престъпление. Навлиза в света на миналото, където хората си задават вечните въпроси и невинаги намират отговорите им.

Определян като „научна фантастика без науката“, „Какво можем да знаем“ е и литературен трилър, и любовна история, и екологически роман, в който трите човешки времена – минало, настояще и бъдеще, се сливат в единен пълноводен поток, който тече през планетата и душите на човешките същества.

Впечатленията

Нека бъда честна – научната фантастика и фантастиката като цяло не са сред най-привлекателните за мен жанрове. Така че, когато се насоча към такава книга, обикновено има конкретна причина, поради която съм я избрала. В случая с „Какво можем да знаем“ беше желанието ми да науча конкретно как познатият за мен писател Иън Макюън вижда бъдещето на Земята. Разбира се, ясно е, че това не е научна книга и новият свят, което той описва, е плод на въображението му, което стъпва на съвременни обществени, геополитически, климатични, технологични реалности. Прочитът за колабирането на съвременния свят е изключително апокалиптичен – картината, което той описва, би се случила, ако военните конфликти и проблемите с климата се развият по възможно най-мрачния начин.

За мен „Какво можем да знаем“ има три основни сюжетни линии – едната е описанието на новия свят през очите на университетския учен и отношенията с жената до него и студентите му. Втората е описанието на големия срив, който променя живота на Земята. Третата е една много лична семейна история, свързана с хора на изкуството, които живеят в съвременна Великобритания. В началото ми беше малко трудно да се ориентирам в историята, защото фокусът е върху преразказа на учения за живота на Вивиан и нейния съпруг, който й посвещава специален литературен труд. Този разказ е малко разкъсан и ми беше трудно да следя историята. Оказа се, че най-вероятно това е и целта на автора, защото последната част на книгата разкрива истината за живота на Вивиан, разказана ни от самата нея. Тогава разбираме какво наистина се е случило с бившия й съпруг, какви са отношенията й с настоящия и какво го е подтикнало да й посвети своя „Сонетен венец за Вивиан“.

Безспорно, най-интересната част за мен беше историята на Вивиан. Тя се развива по начин, който не успях да предскажа и тайните й са по-тежки от това, което ученият, който се е фокусирал върху живота й, предполага. Това е и кулминацията в историята, така че е нормално да бъде най-интересният момент. Така накрая се оказва, че книгата на Макюън не е толкова за бъдещето, а всъщност иска да ни накара да си отворим очите за съвременността и човешките взаимоотношения. В известен смисъл мога да я нарека и тъжна любовна история с елементи на фантастика.

Различен за мен беше и прочитът на Макюън за новите хора. С изключение на университетския преподавател и малко на брой хора с подобни интелектуални професии около него, човеците на новото време (особено студентите) са описани като безразлични и инертни. На тях им е трудно да задържат вниманието си върху някоя тема, в тях липсва любопитството към света, за развиване на наука дори не може да става дума. Въпреки това, те смятат, че са щастливи, живеят в ограничен, но мирен свят и се страхуват да направят каквото и да било, за да не се повтори нещастието от апокалипсиса. Именно по тази причина разказвачът е възхитен от нашето съвремие. Той непрекъснато прави паралели с нашата напреднала култура, наука, познания за света, дързост, съчетани с глупост, необуздана емоционалност, безразсъдство и агресия. Несигурни времена, но добри времена. А човешките взаимоотношения, дори и сто години по-късно, оказва се, почиват на същите простички емоции и грехове.

Не на последно място, в „Какво можем да знаем“ ще намерим и мнението на автора за съвременните обществени проблеми и конфликти – както вътре в западните общества, така и между народите. Според Макюън, вглъбени в политическите разделения, ние изпускаме истински важните проблеми – климатичните промени и невъзможността ни да контролираме собственото си творение – изкуствения интелект. Предстои да видим дали част от мрачното литературно предсказание може да се окаже нещо повече от въображаем сюжет.

Избрани цитати

–        Миналото не ни беше унищожило, но живеехме в постоянен страх от него.

Най-голямото ни постижение беше, че не водехме война. Не беше достатъчно да си казваме, че моретата ни са по-чисти, че животът в тях започва да се завръща и че на благоприятна светлина отровите ни изглеждат пищни и красиви. Това не беше наша заслуга. Бе резултат от рухването на цивилизацията.

–        Паметта е сюнгер. Всмуква материал от други времена и от други места и го оставя да се отцеди в необходимия момент. Нейната надеждност е едно от откритията на на психологията през ХХ век. Това обаче не пречи на хората да се осланят на собствената си памет или да вярват на чуждите спомени, ако това им изнася.

–        Тъкмо това е чувството, което се опитвам да опиша тук. Чакащата фигура на съвременния мост съм аз. Срутеният мост надолу по реката и човекът, преминал по него преди сто години, представляват миналото, от което и аз съм изключен, миналото, което гледано отсам, изглежда цялостно и ценно, времето, когато много от проблемите на човечеството са можели да бъдат решени. Когато твърде малко хора са разбирали колко прекрасни са били световете им – и природният, и този, който те са си създали.

–        Хуманитарните науки са в постоянна криза. Вече не вярвам, че въпросът е институционален – по-скоро се корени в природата на интелектуалния живот или на самата мисъл. Мисленето е в постоянна криза. Но ние се считаме за щастливо поколение.

–        Освен всичко останало, те се дразнеха от младостта ни и имаха право. Това никога не бихме го споменали в предложението за проекта, дори не бихме си го признали помежду си, но този период ни привличаше именно поради младостта ни. Какви блестящи изобретения и каква безумна алчност! Каква музика, какво безвкусно изкуство, какви необуздани приключения, какво чувство за хумор! Хората прелитали по 2000 мили, за да отидат на едноседмична почивка; строили сгради, достигащи до облаците; изсичали вековни гори, за да произвеждат хартия, с която да си бършат задниците. Но са разчели човешкия геном, изобретили са интернета, започнали са да разработват изкуствения интелект и са изпратили красив златен телескоп на един милион мили в космоса.

–        Десетки хиляди исторически филми, романи и човешки истории изразяваха копнежа ни да задържим миналото около нас. Добро или жестоко, то ни примамваше, а призраците му, за разлика от повечето други призраци, бяха реални.

Още – „Машини като мен“ – Макюън за човека и (не)съвършения интелект | Jasmin.bg

Откъс

Тук става дума за онзи вид човешка истина – на границата между фактите и художествената измислица, – която един биограф може да разкрие, разказвайки житейската история на някой друг, като по този начин я прави както своя (като приятелство), така и публична (като предателство). Въпросът е какво можем да знаем и на какво можем да вярваме, и в крайна сметка, какво можем да обичаме.

Ричард Холмс, „Д-р Джонсън и Мистър Савидж“ (1993)
I

На 20 май 2119 г. се качих на нощния ферибот от Порт Марлборо и в късния следобед пристигнах на малкия кей край Маинтурог-под-морето, който обслужва Бодлианската библиотека в Сноудония. Пролетният ден беше топъл и тих и пътуването бе минало гладко, макар че, както всеки може да се досети, спането в седнало положение на пейка от дървени летви е истинско изпитание. Тръгнах нагоре към фуникуляра с водно-гравитационно задвижване и извървях двете мили до него по една живописна пътека. Към мен се присъединиха още четирима мъже, отправили се към библиотеката, и
докато скрибуцащата вагонетка от полиран дъб ни изкачваше на хиляда фута височина в планината, водих с тях непринуден разговор. Вечерях сам в библиотечната столова, след което телефонирах на моята приятелка и колега Роуз Чърч, за да я уведомя, че съм пристигнал благополучно. Тази нощ спах добре в приличната си на килия стаичка. Не бях притеснен, както при първото ми посещение, от това, че трябваше да ползвам обща баня с още седем души.

След закуска един от помощник-архивистите, Доналд Дръмонд, ме заведе до читателското ми място. Неговата област на работа включваше моя период – от 1990 г. до 2030 г., и той проявяваше силен интерес към темата ми, нелепо наречената „Втора безсмъртна вечеря“ и свързаната с нея прочута изгубена поема, „Сонетен венец за Вивиан“ от Франсис Блънди. Добре беше, че има кой да ми носи разни неща от стелажите, но се напрягах от добронамереността на Дръмонд и от навика му да спира изведнъж насред изреченията си след маловажни части на речта като предлози или
определителни членове, и да стои със зяпнала уста. Подозирах, че е страшно умен. Твърде често споменаваше четиринайсетгодишната си племенница – истински вундеркинд в областта на математиката. Искаше да черпи информация от мен, което подсказваше, че самият той пише нещо. Аз усложнявах нещата с прекалено любезното си поведение, с което се опитвах да прикривам неприязънта си.

Както му бях заръчал, той донесе на работната ми маса дванайсетте тома дневници на Вивиан Блънди от архива ѝ, който, по неизяснени досега от изследователите причини, някога е бил скътан в архива на съпруга ѝ – като в торба за малкото на двуутробен бозайник. Веднага щом останах сам, отворих херметично затворената кутия и извадих петия том. Прелистих на трийсет и втора страница. Имах нужда да видя това отново.
„Нещата между двама ни с Франсис се успокоиха. Тук съм предимно щастлива – истинско постижение“. Има предвид трагичния случай с първия ѝ съпруг, Пърси,
който е страдал от болестта на Алцхаймер.

Вярвала е, че Франсис я е обичал, и въпреки че и двамата не са били млади, а и той е бил с десет години по-възрастен от нея, са водили „приличен сексуален живот“ и винаги са имали богати теми за разговор. Никъде в дневниците си тя не изразява съжаление, че се е омъжила за великия поет, въпреки че той е прекарвал много време в кабинета си. На друго място е записала: „Чудя се дали понякога не изпитвам насладаот това, че не го харесвам“. В седми том вече са женени от девет години. В началото се е държала „разумно“, правила е проучвания за втората си книга, която по-късно изоставила. Докато работела в Оксфорд, публикувала литературна биография на поета Джон Клер – преработка на докторската ѝ дисертация. Преподаването ѝ харесвало. Няколко години по-късно съдбата ѝ предизвикала удивление сред приятелите ѝ. След поредица решения, взети от самата нея, се озовала над малка долина в една провинциална част на Глостъшър – без платена работа, на четири мили от най-близкото село, в един огромен хамбар със седем хиляди книги. Никога не би могла да предположи, че ще изостави кариерата си, дори призванието си, за да служи на един чужд гений.

През един ранен следобед на месец октомври 2014 г., „с бучащия в дървото пред прозореца ми силен вятър“, Вивиан Блънди е била в кабинета си, разположен в една отделена от Хамбара преустроена стара мандра. Може би е правела списък на продуктите, необходими ѝ за вечерята, която е щяла да приготви на следния ден, за да отпразнува рождения си ден. Щяла е да сервира ястията на група от осем поканени приятели. Вероятно вече е била замислила как да ги подреди на масата. По-късно вечерта са щели да слушат мъжа ѝ, който щял да прочете дългата си нова поема – подарък за празника ѝ. Пазаруването и готвенето не са били действия на смирена домакиня. Вивиан е имала щедър характер и е обичала да доставя удоволствие
на другите. Приготвянето на вкусни ястия ѝ е доставяло наслада. Изрядното домакинство ѝ е носело удовлетворение. Франсис никога не я е принуждавал да му
стане секретарка, никога не я е поощрявал да се откаже от кариерата си, въпреки че това очевидно го е устройвало. При всяко последващо действие тя е взимала решенията си по своя собствена преценка, макар че в днешно време причините ѝ да изглеждат не особено убедителни. Този процес е продължил с години. В миналото е работела като преподавателка в Оксфорд, предстояла ѝ е професура, после е минала на почасова работа, след това станала хоноруван лектор в едно американско лятно училище и започнала втората си книга, докато не решила, че книгата няма бъдеще. Изоставянето на проекта почувствала като истинско освобождение. Смятала, че всичко е под контрол. Но се изненадвала от това, че в грижите за първия си съпруг, а след това и в борбата си за лична свобода, в разочарованието си от университетската администрация или в преклонението си пред поезията на Франсис Блънди се е лишила от амбиция, заплата, обществено положение и постижения.

Може би дневниците ѝ са попаднали сред книжата на поета в Бодлианската библиотека в Оксфорд и по-късно в Сноудония поради стечение на обстоятелствата или поради невъзможността да се вземат мерки навреме. Преди години някой библиотекар трябва да е разделил съпруга и съпругата в отделни, подредени
една до друга кутии. Обръщал съм специално внимание на факта, че Вивиан споменава рядко и с тъга съпруга си Пърси Грийн – лютиер, за когото се е грижила с любов и който е починал вследствие на лошо падане. Много от записките ѝ са озадачаващо делнични и не дават информация на изследователите на Блънди и на другите интересуващи се относно това, което най-много искат да научат за вечерта на рождения ѝ ден – за прочутата, посветена ѝ поема, и какво е станало със специалния екземпляр, единствения екземпляр, подаръка, който съпругът ѝ е връчил, след като го е прочел пред другите.

Можем да предположим, че през следобеда, когато е съставяла списъка с продуктите, тя е изминала осем мили с колата до пазарния град Сайрънсестър, за да вземе от месаря „пет чифта почистени, неестествено тлъсти пъдпъдъци“. Щяла е да ги увие в бекон и да ги изпече с червено вино и билки, заедно с манатарките, набрани в буковите гори на Чилтърнските възвишения и донесени в Хамбара от неин приятел. Купила и осем паунда картофи за фурната и още, от същия магазин, три карфиола, чиито цветчета щяла да сготви на следния ден в голям тиган за паеля със „зехтин, чесън, нарязани на ситно зелени люти чушлета, аншоа, чери домати, черен пипер, мащерка и галета“. Така е било в онези времена.

На връщане към къщи еднопосочният селски път бил препречен от едно младо дъбово дръвче, повалено от октомврийската буря. При устието на река Севърн ветровете бушували със скорост от 105 мили в час. Тя и още един шофьор – фермер, когото бегло познавала, вдигнали дървото и „го положихме в избуялата трева грижливо, като труп, какъвто мисля, че беше“.

Сред битовите подробности се прокрадват откъслечни изблици – безрадостни, тихи пориви на искрени чувства, обикновено подминавани от търсачите на информация за Франсис Блънди. Намерих един пример, пак в петия том. Ръкописните букви са наклонени напред и са по-дребни от останалия текст. Пунктуацията е по-свободна. „Никога не съм го мразила. Никога! Но…“ Бихме могли да се опитаме да разгадаем недовършеното последно изречение или да се вгледаме във втората буква на „но“, сякаш тя би се завъртяла на пантичките си като капаче на шпионка и би разкрила едно разочаровано сърце, свито от пропуснати възможности.

Малко за Иън Макюън

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният британски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на романи, разкази и есета, повечето от които оценени високо от критиката, в т.ч. „Почивка в чужбина“, „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета“, „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота“, „На плажа Чезъл“, „Уроци“. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър“, а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“.

През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева.

Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции.

И от онези, които събират усмивки“, както казва тя. Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.