Елени Крики: японското пространство „Ма“ и ново изобразяване на ребетико

Атинската община представя в Културния център „Мелина“, по името на световноизвестната актриса, министър на културата, пламенна радетелка за завръщане на мраморите от Партенона в светлината на страната, която ги е родила, индивидуална изложба на Елени Крики под наслов „Ma“ (на японски: отрицателно пространство), включваща нейни творби от 2017 г. до днес.
Изложбата е отворена за публиката в периода 16 януари до 16 февруари 2025 г. и е представена от Общината чрез нейната Организация за култура, спорт и младежта (ΟΠΑНДΑ).
В художествените творби на Елени Крики „топове“ платно, препратка към семейната й история (баща й е бил търговец на платове в родния й град Трикала) и сукно се разстилат в изящни пейзажи, нишките изтъкават места на паметта, в една лична география, където нещата се свеждат до дълбоко съкровеното, до емоционалната свързаност и близост на жената-творец с вселената на тъканите. Разноцветните „пейзажи-топове“ на Крики са преди всичко „пейзажи на произхода“, в смисъл че творбите й извират от детството, от нещо далечно и прастаро, от места и памет на корените, оставили ярък отпечатък в съзнанието й, а оттам и върху артистичния ѝ изказ. „За мен това се съюзи на родства с миналото и с произхода ми“, казва Крики за боядисаните и бродирани платове и тъкани, нашарени с бодове от разноцветни конци и сърмена нишка.



Израснала в широтата на Тесалийското поле и по гористите склонове на планината Пинд, с баща търговец на платове и майка, която се е занимавала с бродиране и плетене в свободното си време, Крики преживява от първа ръка терапевтичната сила на везмото и възприема по специфично свой начин стимулите и техниките свързани с културата на тъканта/плата и плетивото. Интересът й към математиката и следването й в архитектурен факултет намират проявление и в заниманията й с изящни изкуства, в петолинията-сметала изработени от дърво, гипс, плат, сърма и цвят, претворени в една „личната география“. Творбите й препращат към пространства, карти и топографско картографиране, към уравнения или партитури, както и към селения, които тя създава от дървени наплетени рамки за восъчни пити. В наситените ѝ тъкани композиции и инсталации съжителстват, равноправно с реалистичното и метафизичното, точните науки заедно с хуманитарните, съзнателно и несъзнавано. Заглавията на произведенията й („Желание“, „Очакване“, „Персефона“, „Отпечатъци“, „Разгръщания“, „Координати“, „Стенопис“, „Тогава“) подсказват, че става дума за картографиране на емоции и спомени.
Кураторът на изложбата Христофорос Маринос се е погрижил да аранжира творбите на Крики в пространството по такъв начин, че да даде възможност на посетителите пред тях да бъдат разкрити и двете им лица, предизвиквайки емоционален и интелектуален отклик. Кураторът казва за експозицията: „Творбите на Елени Крики „се раздиплят и спускат“ като бистра вода или като безценни сълзи. Художничката използва късове плат, които оцветява с бои, рисува върху тях и ги бродира ту със сгъстени, ту с разредени бодове. Като свързващи помежду им материали тя използва хартия, гипс и лепило; творбите висят свободно в пространството, с видими и двете им повърхности – лицевата и опаката страна. Върху тези многоцветни композиции със среден и голям размер се раздиплят „описани“ впечатления и преживяно, „спояващи късчета живот, запечатан върху плата“. Композициите от и върху плат, сметалата с редове от топчета сякаш от броеница, талисманите-везмо и молитвените килимчета са аранжирани сред стари ракли пълни с безброй обрезки, които притежават „огромна напрегнатост“. Някои от тези избродирани обрезки са втъкнати в рамката на старинно огледало подобно на фотографии на обични хора, които имаме потребност да ни съпровождат и всекидневно да отправяме към тях „неспирен поздрав“.



Както в японските градини, където подкастрянето на дърветата откроява празното пространство и неговото значение, така и тук пространството между платнените „фотографии“, там където погледът обема другите – присъстващи и отсъстващи, се оказва решаващо. „Аз самата пребивавам твърде много в това празно пространство, в Ma“, казва Крики. „Тоест, познавам живота, видяла съм смъртта и зная какво е помежду тях, нещо което притежава множествени качества, включително метафизични. Това е празнота, която не е вакум, а невидима мрежа от свързвания, един топос на енергии, едновременно действителен и метафизичен, намиращ се между два свята. Една междинност. Ma е и половината от думата мама“.
В изложбата „Ma“ отрицателното пространство има също толкова голямо значение и помага на посетителя да влезе в по-близък досег с „топовете тъкани-пейзажи“ на Крики, които сега придобиват качество на единна инсталация. Посредством празнотата схващаш прозрачността, която отвежда към живота, отпечатъците, черното и червеното, светлината, която идва някъде отдалеч и съжителства с мрака, уравненията на вечността, траурното скърбене както то е изразено в един постлан килим, който те заземява. Чуваш звуци от камбанки, представяш си люлка, която виси в пространството, и си спомняш – няма да забравиш никога – един откъс от „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт: „Майката (през целия й живот): пространство без агресивност, без дребнавост“; цитатът е по изданието Ролан Барт, „Дневник на скръбта“, гръцко издание, прев. Катерина Схина, изд. „Патакис“, Атина, 2022, стр. 277). От 26 октомври 1977 г. , ден след смъртта на майка му, до 15 септември 1979 г. Ролан Барт води дневник на скръбта – 330 фиша, повечето датирани, издадени за първи път във Франция през 2009 г.



Елени Крики е родена през 1962 година в Трикала, Тесалия. Следвала е физика в Националния университет„ЙоанисКаподистриас“ и архитектура в Атинската Политехника. Завършила е семинари по скулптура към музея по скулптурно изкуство Н. Перадину. Член е на камарата по изобразителни изкуства. Живее в Атина, където се намира и ателието ѝ.
Авторка е на следните изложби: Музей на народното изкуство и традиции „Ангелики Хадзимихали“, Атина, 2016; галерия „Пондопорос“, Парос, 2014; Арт пространство Технис 24, Атина, 2013; Културен център н остров Лесбос, 2011· галерия Αstra, Атина, 2008; галерия „Курос“, Ню Йорк, 2006; Часовникова кула на крепостта в Трикала, 2004; Ермуполия, Сирос, 2003; Логос ке Техни, Левкада, 2002; „Диаваси“, Атина, 2002. Участвала е трикратно в изложението Art Athina, както и в множество колективни изложби живопис и дизайн. Неотдавнашни колективни изложби, където са излагани нейни работи, са „Вътрешната страна на вятъра“ в Старинен дом Хрисантопулос, Пиргос-Кими, Евбея, 2024, и „Ребетико“, в Изследователския център с музей „Василис Цицанис“, Трикала, 2024.
Последната изложбата, също под кураторството на Христофорос Маринос, може да бъде видяна в Музея Цицанис от 20 декември 2024 до 23 февруари 2025-та година.
Тематична по своя замисъл, тя показва творби за любовта, бягството, „радостно-светлата печал“, както и за всички понятия, спомени и символика съпътстващи това „забележително културно събитие“, както го окачествява композиторът Никос Мамагакис. „Ребетико“ е изложба на съвременно изкуство с широк отзвук преминаващо през херметичните преградите между социо-културни идентичности. Изложба, която – както подсказва и самият тематичен наслов – е адресирана към всички гърци, а и към ценителите на този вид традиционна музика на маргиналните слоеве, където и да се намират те. Нейната цел е да изобрази ребетико и неговата митология от съвременна гледна точка. Как един днешен творец на изящните изкуства може да осъществи емоционална връзка и да предаде чрез образи песните ребетика, които според техния най-известен изследовател Илиас Петропулос, са „вопълът на наранените, обикновени, неподправени и сантиментални души на Гърция?“ И до днес, когато човек чуе думите „ребетико“ и „изобразително изкуство“, най-вероятно първата асоциация, която те пораждат, е тази с рисунките на известния гръцки художник Алекос Фасианос илюстриращи книгата на Петропулос „Песните ребетика“, творбите на известния график Тасос за обложките на плочите на „жрицата на жанра“ Сотирия Белу, или към фигурите на танцуващи зайбекико нарисувани по неподражаем начин от Янис Царухис.


По повод неговото първопроходническо изследване Илиас Петропулос казва: „За да имам достъп до песните ребетика (а и въобще до подземния свят) трябваше да разбирам жаргона им. Но ние не разполагаме с речник на жаргонните изрази. Бях принуден да напиша такъв речник. Ние не знаем почти нищо за истанбулските бабаити, нито за техния езиков изказ. Видях се принуден да изучавам тюркология. Не съществуват (по онова време – бел.авт) изследвания за нашите градове. Бях принуден да изготвя изследване за социалната топография и градоустройството в Гърция. Бих могъл да продължа така до безкрай“.
Изложбата „Ребетико“ идва да обогати визуалното изобразяване свързано с ребетико, допълвайки неговото съвременно възприемане. Като доказва, че ребетико не само принадлежи на настоящето, а „се облича“ и в нови форми. „Ребетико“ е показана за пръв път в Атина през 2022 г. Музеят Цицанис представя нейн различен вариант, който включва единайсет нови участия.
Здравка Михайлова
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.