Купих си новата книга на Георги Господинов преди няколко месеца, но все отлагах да я прочета. “Градинарят и смъртта“ (Изд. „Жанет 45“) носи в себе си тъга по отиващия си живот и лична история на автора, която в различна степен докосва и личната история на всеки от нас, загубил близък човек. Особено когато е намесена и тежка болест като знак, че краят на земните дни на някого наближава. Отворих страниците на книгата преди месец, когато моят баща също тръгна към онези вечни градини и така тя се превърна в мой спътник и утеха, за което мога само да благодаря.
Сюжетът
Четири години след „Времеубежище“ Господинов ни представя „Градинарят и смъртта“ – историята на един баща, един син и едно последно разсъмванe – милостива и безмилостна едновременно. Това е една дълбоко лична история и нейният герой и разказвач ни я описва така:
Тази книга няма лесен жанр, трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр.
Както животът. Както градината. Роман елегия, роман градина, мемоар или мемороман – има ли значение за ботаниката на тъгата. История за отиващите си бащи в един отиващ си свят. За тези трагични пушачи, често отсъстващи, вкопчени в шнорхела на цигарата, плуващи в други води и облаци. За баща ми, който крепеше на раменете си тонове минало и не спираше да го разказва. Тази Шехерезада – баща ми. Сега миналото се пропуква тихо и започва да се срутва върху мен с всичките си следобеди. Не книга за смъртта, а за живота, който чезне. Има разлика.
Впечатленията
„Градинарят и смъртта“ е доказателството, че най-силно докосват думите, които описват истинския, нередактиран, живот. Онзи крехък, мъждукащ живот в края на дните. С неговата болка, красота и неизбежен край. С обичта, привързаността и състраданието, което изпитваме към най-близките ни. Към онези, които са ни дали живот и които сме орисани рано или късно да изпратим от този свят. Георги Господинов ни кани в дома си, в личния си свят, когато умира баща му. Не знам как се намира силата за написването на такава книга. А може би пък точно времето, прекарано в писане, дава някаква частичка утеха на сина, който губи баща си.
Умереност. Така бих описала „Градинарят и смъртта“ с една дума. Въпреки че в книгата има много силни човешки емоции, Господинов няма за цел нито да ни депресира, нито да ни потопи дълбоко във философските дебри на вечните въпроси за живота и смъртта. Да, разказва ни стъпка по стъпка за диагнозата, последните дни и часове на баща си. Разказва ни за неговото изпращане и празнотата след него. Споделя ни за тъгата, липсата на надежда и безпомощността, която изпитва като човек, който не може да спаси друг човек от неизбежното. Но ни разказва и за живота на баща си, за неговото чувство за хумор, за младостта му, за отношението му към семейството. Всеки път, когато историята стигне до труден и болезнен момент, Господинов ни разсейва с ведър спомен за усърдния градинар и неговите разнообразни хобита. Хем ти е тъжно, хем се усмихваш. Защото цялата гама от чувства всъщност изгражда чудото, наречено живот.
„Градинарят и смъртта“ не е голяма книга. В нея няма излишни емоции и излишни детайли. Няма хипербола и няма премълчаване. Защото смъртта не настъпва като по филмите – с възвишеност и грандиозност, с премерени последни думи и завети към бъдещите поколения. Понякога животът може да завърши с обикновена думичка (като вафла, например). А след това смъртта настъпва бавно и носи след себе си тишина. Придружена от болка, която дори и най-силните лекарства в някои случаи не могат да притъпят. Болка, която да накара отиващия си от света, да иска да си тръгне час по-скоро, а близките му да го пуснат, защото не могат да го гледат как страда.
Утеха. Това е другата дума, с която бих описала новата книга на Господинов. Мисля, че хората по принцип са сами в тъгата си. Поне за мен, колкото и да е обграден и обгрижен от други хора, човек винаги е сам в скръбта си, защото друг не може да я изпита със същата сила. Никой не страда по същия начин както човекът, който губи част от себе си. И много рядко отсреща можеш да намериш думите, които да опишат твоите в този момент. Аз обаче намерих моите чувства в думите на Господинов. Имаше няколко параграфа, които за миг спряха дъха ми, защото това беше моята тъга, моите мисли, моето чувство за вина, моята скръб… И в този момент, макар и за кратко, не се чувствах безпомощно сама. Значи всички, които виждат такива предсмъртни страдания, малко или много се чувстват така. Значи, че не съм сама. И явно има книги и думи, които просто те намират, когато имаш нужда от тях.
Освен книга за живота, който си отива, „Градинарят и смъртта“ е и книга за семейството и връзката между поколенията. За уроците, които един син учи от баща си и които се надява да предаде на дъщеря си. За живота и обществото от миналото, макар и не чак толкова отдавна, и за живота и обществото ни днес. Този разказ ни потвърждава, че младостта е най-безгрижната и щастлива част от човешкия живот. Без значение от времената и нравите. Младостта, активността, мечтите, целите, отговорностите – те ни дават сила да вървим напред. И вървим. Докато накрая, колкото и скромна да бъде мечтата за още една Коледа със семейството, тази Коледа никога няма да дойде за онзи, който си я е пожелал… Коледа обаче идва за близките му, после идва и пролетта, после разцъфва и градината и се събужда за нов живот без своя градинар… защото след загубата, животът продължава.
Избрани цитати
– Бих искал да има светлина, следобедна и мека светлина в тези страници.
Това не е книга за смъртта, а за тъгата по живота, който си отива. Има разлика. Тъга по пълната му с мед пита, но дори и по празните килийкии на тази пита, по тях даже по-силна. Тъга по онази пита, която си спомнят и восъчните свещи, които догарят в ръцете ни.
– За какво говорим, когато говорим за смъртта? За отишлия си или за себе си? За самото отсъствие? Толкова много го няма, че запълва всяка свободна минута с това отсъствие (…) Има ли ни още, ако си отиде и последният човек, който ни помни като деца? За какво говорим, когато говорим за смъртта? За живота, разбира се, и за цялата му възхитителна нетрайност.
– Няма така тежка участ, пише, с която човек не би се примирил, само и само да остане жив. Думи, мисля си сега, казани, преди да дойде истинската болка.
– В култура, в която не е прието да казваш силни думи като обичам те, мъчно ми е за теб, липсваш ми и пр., човек намира и други начини да изрази любовта си. Вече бях писал, че майките ни правеха чудни баници от мълчанието си. А баща ми поддържаше градина. Но каква градина! Това е било, подозирам, тяхното обяснение в любов към нас.
– Едно от най-тежките неща, докато гледаш умиращия си баща, е чувството на вина дали правиш най-доброто в момента. Когато спря да се храни – да викаме ли сестри и да го слагат на системи по двайсет и четири часа? Не е добре системи в домашни условия, казва един лекар. Да го пратим ли в болницата? Защо ще го мъчите, казва една старша сестра, такъв е краят, нека си отиде с достойнство, най-доброто е да сте около него в тези часове.
– Скръбта всъщност е егоцентрична, скръб по себе си в един напуснат свят. Как аз ще живея без… Но това е само едната част на историята, едната страна на прощаването. А по това време той също се е прощавал с нас.
Малко за Георги Господинов
Георги Господинов e поет, писател, драматург и литературовед – един от най-четените и превеждани български автори по света. Той е роден на 7 януари 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет, доктор е по Нова българска литература към Института за литература при БАН. През май 2016 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен. Има една дъщеря с литературоведката Биляна Курташева. Още за първата си стихосбирка, „Лапидариум“ (1992), Господинов е отличен с Националната награда за дебют „Южна пролет“ . Негови стихотворения са включени в редица международни антологии, сред които е „New European Poets“ (Graywolf Press, USA, 2008). Първият му роман, „Естествен роман“, получава Специалната награда на конкурса „Развитие“ и е най-превежданата българска книга след 1989 г. Публикуван е на 21 езика, сред които английски, немски, френски, испански, италиански и др. През 2000 г. излиза сборникът с разкази „И други истории“. Вторият роман на Господинов „Физика на тъгата“ още с излизането си оглавява класациите за най-продавани книги в България. През 2013 г. романът печели наградата „Български роман на годината“ на Националния дарителски фонд „13 века България“, а през 2014 г. е номиниран за четири международни награди. „Времеубежище“, който излиза 2020 г., съвсем естествено върви по стъпките на първите романи на Господинов и покорява европейските и световни литературни класации и критика. През 2023 г. писателят печели Международен Букър за английското издание на „Времеубежище“ (превод Анджела Родел, изд. W&N, Лондон). Книгите му са публикувани на повече от 30 езика. (https://georgigospodinov.com/bg)
* * *
Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.
„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.
Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.