„Времеубежище“ е дълго чаканият нов роман на писателя Георги Господинов. Книгата, писана през последните няколко години, улавя цялата тревожност и предчувствие за буря, което витае във въздуха. Роман за това как се живее в остър дефицит на бъдеще, който смесва сатира и носталгия, история и ирония.

Роман времеубежище.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN21, от Ozone.bg тук.
* Промокодът JASMIN21 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Как реагираме на усещането, че светът рязко се е сменил и нищо не е като преди? Какво става, когато разберем, че бъдещето ни е отказано? Влизаме ли тогава в убежището на миналото? Можем ли сами да избираме своето минало, лично и това на държавата, в която живеем? Какво става, когато „вирусът на миналото“ ни връхлети и как излизаме от това.

Както писателите могат, Георги Господинов сякаш е предусетил онова, което само допреди месеци беше немислимо.

Преди време „Физика на тъгата“ улови две ключови състояния днес – тъга и емпатия, сега „Времеубежище“ (ИК „Жанет 45“) ни кани да поговорим за света от вчера и света утре. За дома и клиниката на този свят.

Ще срещнем отново познатия ни герой Гаустин, който тук взема нещата в свои ръце. Героят, който прекосява времената като река, се е посветил на една мечта – да лекува чрез минало. Неговата клиника за минало се превръща в убежище за губещите памет.

Докъде може да се разрасне тази мечта или обсесия? Колко минало може да понесе човек? В началото залогът е една клиника, в краят на романа – един континент. Ще видим как се живее във възстановка, какво става, ако се вдигне априлско въстание в Борисовата градина или осъмнем, марширувайки пред мавзолея. Къде в София обучават „статисти за революции“? Романът ни води из Цюрих, София, Виена, Сараево, Бруклин и други места и времена. А страшното и смешното в тази книга вървят ръка за ръка. Има страници, които разсмиват и стряскат едновременно. Георги Господинов споделя:

‌“За човек, който обича света от вчера, този роман не беше лесен.

Той се разделя с една мечта по миналото или с това, в което то се превръща.

Писах (и трих) за смесването на времена, когато паметта, лична и обща, си събира багажа и си тръгва. За новата обсесия на Гаустин и дискретното чудовище на миналото, което идва срещу нас.

За времеубежищата, които строим, когато сегашното не ни е вече дом.“

Времеубежище

Георги Господинов

Беше истинско откровение да гледам от другата стая през полуоткрехнатата врата как възрастната дама, която дойде с абсолютно безизразно лице, лишено от всякаква емоция, с празен поглед, изведнъж се оживи, като видя големия дървен радиоапарат с изписани на скалата градове и започна да ги чете на глас.

Лондон, Будапеща, Варшава, Прага

            Тулуза, Милано, Москва, Париж

                                             София, Букурещ…

Ааа, София, каза тя, София. В такива ситуации трябваше деликатно да се приближа, да подхванем разговор, да съм готов да чуя историята, да я окуража да си спомни. Оказа се емигрантка от България, баща й бил немски инженер, оженил се за българка, живели в хубава къща с двор в някакво село до София, до планината… не помнеше вече името. Племенникът й, който я беше довел, стоеше до нас и не можеше да повярва, че леля му говори и се вълнува. Това, предполагам, е нейният език, български, каза той.

За човек, който е мълчал толкова години на един език, тя говореше много добре. Разбира се, историята се накъсваше от някакви бели полета в паметта, в езика, после продължаваше от друго място. Тя си спомняше как вечер се събирали около радиото в часа за музика. Новините баща й и майка й слушали сами. Но поздравителните концерти за войниците от фронта и класическите концерти винаги слушали заедно. Говореше за мигащата лампа на радиото, как четяла имената на градовете на скáлата като броилка и си фантазирала какво ли има зад всяко име.

Спомних си как правех същото като малък, как тази скáла беше първата ми Европа и си мислех, че всеки град има различен звук и ако преместиш въртящото се копче, кондензатора, ще чуеш как шумят улиците на Париж или някакви хора се карат на един площад в Лондон. Кой знае защо все си мислех, че в Лондон някакви хора се карат… Светът беше затворен и тези имена на градове бяха единственото доказателство, че там някъде отвъд фадингите, пропаданията на звука, съзнателното заглушаване, тези градове съществуват и в тях едни други хора с деца също седят до радиото и ако наостря уши, мога да чуя какво си говорят вечер.

А жената разказваше, разказваше… И тогава… радиото заповяда, шнел, шнел, да бягаме, руснаците с войски, аз клайне медхен на 9, синя жилетка, роте копчета… мама… зайче, ето тук, сочи на жилетката си горе вдясно, канинхен шие мама… ще бягаме, тати – немец, немец, ще убият него… и баба вика… тук лошо, лошо, бягайте… последен влак и айде, шнел,  аероплани идат, стрелят крррр, спира влак, долу, лягаме…трева, трева…

Трева…

Дълга пауза, сякаш мисълта се изгубва…

Трева…

Пак пауза, после изведнъж споменът се връща, пикира като самолет над главата й… Лицето й се изкривява от страх, вдига ръце…

(Възможно ли е, май познавам отнякъде тази жена…)

Племенникът й я прегръща… не съм сигурен, че тя изобщо го забелязва, той отсъства от този спомен, тя е сега в 1944… езикът й става съвсем накъсан, влизат още немски думи… ахтунг… Влакът превозва последните немски служители, бегълци, семейства… самолетите бомбардират, влакът спира, налага се да скочат, да налягат по земята. Мирисът на пръст, куршумите около нея, тялото на майка й, не споменава баща си… но се появява една крава, която върви към тях, подтичва, оглежда се, пак тръгва, уплашена от бомбите и стрелбата… махни се кравичке, вика жената, момичето вика,  махаш се краво… убият те… а кравата явно не чува, мууу, право към момичето… и тогава един шрапнел (запълвам неясните места от разказа) удря задницата на кравата, тя кърви и куца мууууу, муууу, мууу, мучи жената, краво, краво… става и тръгва да тича към кравата, майка й я дръпва силно и пада… къде, къде… мууу, мууу… краво, краво, не умираш, аз спася те… кравата лежи срещу нея и клати глава… и очи… очи има и плаче крава, казва момичето-старица, плаче, плаче, и тя плаче…

Танте, танте, вика племенникът й на немски, с неловкостта на човек, който присъства на забранена сцена, успокой се. Направете нещо, обръща се уплашен към мен, тя плаче…

Тя си спомня, казвам аз, затова плаче…

Хилде! Изведнъж името ми идва. Хилде, казвам високо и хващам ръката на жената. Племенникът е втрещен, откъде знам името й, идват за пръв път, аз не съм я записвал. Тя вдига глава и ме гледа. Няма да ме разпознае. Преди двайсетина години седях в хола й във Франкфурт, пренощувахме две нощи при нея с жена ми, една приятелка ни свърза. Написах нещо тогава: Хилде, която спаси Германия.

Не ме разпознава. Държа ръката й продължавам да й говоря нещо на български, казвам й, че виждам тази крава, сега пасе от дясната страна на Бог, поне не е била сама, като е умирала, виждала е едно момиче, което й говори… това е щастлива смърт. Другите крави умират нещастни, а онази е била прегърната, всичко е наред сега, тя е добре. Хващам се, че не говоря на възрастната госпожа, а на онова 9-годишно момиченце и тя притихва, приседнала на дивана, отпуска глава и заспива.

Още от / за Георги Господинов

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук