Талантливата писателка Ганка Филиповска („Сонет 130“, „30 щриха за любовта“) е човекът, благодарение на чиято веща редакция някои от най-любимите съвременни български романи и сборници са достигнали до читателите.

На 30 юни светът се подмладява този път под магията на нейното собствено леко бодливо и талантливо перо в сборника с разкази „Хубавата Холмиер“.

---

Книги на Ганка Филиповска може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В 20 вкусни и необичайни разказа лудостта на живота се преплита с магическите нишки на литературата, за да се роди шантава амалгама от реалност, мит и фантазия, в която всяка история дава началото на шеметно бягство от рутината.

Тук ще откриете ангел, който продължава да пише поезия; шивач, чието око не може да остане безразлично към женските прелести; една Пани Дора, която отваря тайна сребърна кутия, за да намери любовта; папагал любовен корифей; бобово растение психотерапевт; клета домакиня, почти решена да извърши чутовен подвиг – да изпече едни люти чушлета; зла орисница, която не искате да каните на кръщенето на детето си.

Тези чудати и не толкова непознати герои оживяват в омайно литературно гурме за ценители, което ще ви разсмее, разплаче и със сигурност ще ви докосне така, както само силната и премислена литература може да направи.

Следвайки безпогрешен повествователен механизъм, граничещ с абсурдното, Ганка Филиповска успява да създаде ударни, кратки и запомнящи се разкази, които разкриват трепетите на човешкото сърце с цялата им непредвидимост и непримиримост.

В „Хубавата Холмиер“ се преплитат смях и сълзи, комедия и трагедия, реалност и абсурди, за да изваят живота такъв, какъвто е. Или какъвто би могъл да бъде при по-добро стечение на обстоятелствата.

ХУБАВАТА ХОЛМИЕР

Трета година, откакто не съм самотник – Лиза е с мен. Тя е голдън ретрийвър и казват, че в козината ѝ е златото на всички изгреви и залези. Обожава ме, както и аз нея. Лиза ще живее най-много още осем години, аз нямам толкова пред себе си, така че не тя моето, аз ще разбия нейното сърце. Но сега е рано за скръб и е разгарът на лятото. Горещници. Обикновено я разхождам привечер, мотаем се в парка, оба­че днес нещо не ме свърта и излизаме в жегата. Слънцето е толкова безмилостно, че ако нямам тъмни очила и шапка, ще прогори дупки в мозъка ми.

Някога кварталът ни беше тихо място с раздалечени от големите си дворове къщета, но днес е свръхзастроен с ко­операции лабиринт, в който можеш да се луташ с часове, докато откриеш блока си, а ако си дете и се изгубиш, шансът да бъдеш намерен бързо, е почти нулев. С Лиза си имаме от­работен маршрут и винаги безпогрешно стигаме до кръсто­вището, после близо километър право надолу и се гмурваме в лоното на прохладата и тишината.

Още преди кръстовището чувам скандала – младеж, на­дул чалгата, и старица. Тя е пресякла на пешеходната пътека на косъм пред колата му.

– Пътеката е зебра! – гняв и тютюн в гласа ѝ.

– Слушай ма, дърто, няма тука зебра-мебра, видиш ли кола, спираш!

– Ти си длъжен да спреш! – съсък на естествена копри­на, която свободно се завихря около слабо тяло.

Вече съм до тях.

– Айдеее, още една пенсия дойде! Няма ли най-сетне да пукнете, бе! – провиква се младокът.

Лиза напряга мускули и изръмжава, навеждам се и я по­галвам, тя се кротва, но е нащрек. От момчето се носи воня на ганджа – смачкана и препикана зеленина, напечена от слънцето.

– Разкарай се, дърто, че да не те разкарам аз!

– Не можеш така да говориш на жена! – Гърдите ѝ, на­пуснати кораби, инфарктно шумно се вдигат и спускат в пре­калено голямото пристанище на сутиена.

– Ти си бивша жена, ма! Може преди 100 години и да си била хубава, но я се виж сега к’ва си сбръчкана стафида!

Усещам как яростта се втурва от пръстите на краката ѝ към главата. Тя отстъпва зад мен. Марков парфюм с ори­енталски нотки, който така добре се разгръща върху чиста, мургава кожа. Отваря чантата си, звукът на ципа е оглуши­телен. После е онова прищракване, което не мога да сбъркам и насън. Тя задържа дъха си, ръката ѝ разсича въздуха и застива. Хвърлям се към нея, но нещо ме кара да го направя по-бавно с незначителна част от секундата и вече е фатално късно, после се втурвам към колата, повдигам клюмналата глава на младия идиот, а мозъкът му омазва ръцете ми.

Стъпките ѝ са бързи и почти птичи. Тя бяга към парка.

– Не! – изкрещявам ѝ. – Обратно! Към блоковете!

– Благодаря! – прошепва до ухото ми, аромат на тютюн и бяло вино. 109

За авторката

Ганка Филиповска е родена във Варна и завършила българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на сборниците с разкази „Сонет 130“ и „30 щриха за любовта“. Редактира произведения на съвременни български автори и публикува поезия и проза в списанията „Пламък“, „Везни“, „Знаци“ и във вестниците „КИЛ“ и „Труд“. Награждавана е за поезия в конкурса „Още стихове за вечните неща“ и за разказ в „Състояние на полет“ и в „Елате ни вижте“.