Новият изключителен роман на Орхан Памук „Чумни нощи“ за чумна епидемия, променила коренно живота на малък турски остров, е безспорното литературно събитие на годината

„Когато сами се изправяме пред катаклизъм като коронавируса или нещо по-страшно – чумата, ние се променяме, научаваме преди всичко колко хубав е животът, колко е хубаво да си жив.

Затова исках да напиша роман за чумата, защото смъртта ни учи колко е прекрасен животът.”

Орхан Памук

Всеки роман на Орхан Памук е събитие, но най-новият му шедьовър е нещо наистина специално и за него ще се говори много години напред. Потопен в историята и зареден с напрежение, „Чумни нощи“ е епичен роман, в който действието се развива преди повече от сто години, но темите звучат повече от актуално. Завладяващата, драматична история ще зарадва всички любители на творчеството на прочутия писател и ще му спечели много нови почитатели.

Остров Мингер е перлата на Източното Средиземноморие и на него сравнително спокойно съжителстват мюсюлмани и християни. Когато през 1901 г. тук избухва чумна епидемия, местните жители започват да се обвиняват взаимно, докато броят на смъртните случаи главоломно нараства. Но независимо дали поклонници от Мека или търговци от Александрия са докарали болестта, на китния, красив и спокоен дотогава остров настъпва истински хаос.

След като разбира за мащабите на трагедията, султан Абдул-Хамид II изпраща на острова своя главен здравен инспектор, който обаче скоро е намерен убит. След него тук пристига младият доктор Нури, който ще се опита не само да овладее разрасналата се епидемия, но и да открие убиеца. Той обаче ще се сблъска с почти непреодолими трудности – от съпротивата на местните власти до упоритото нежелание на жителите на острова да спазват карантинните мерки.

Доктор Нури ще трябва да преодолее не само предразсъдъците на островното население, но и развихрилите се културни и религиозни борби, защото половината от жителите изповядват исляма, а другата – християнството. След като Абдул Хамид II и великите сили в крайна сметка нареждат на военните си кораби да блокират острова, за да предотвратят разпространението на заразата, жителите на Мингер са оставени да се справят сами. Опортюнисти, наивници и авантюристи се възползват от отчаянието на населението и парализиращия, вездесъщ  страх.

Орхан Памук описва по потресаващ начин възможните реакции на хората, изправени пред лицето на едно голямо нещастие като неудържима чумна епидемия: едни се страхуват, други я отричат, а трети разчитат на случайността, за да оцелеят. Разразява се истински огън от страсти, в който официалните власти само наливат масло. Те демонстрират желание да помогнат на хората, но всъщност вместо бързо да разрешат проблема, хвърлят цялата вина върху местните и единственото, което наистина искат, е заразата да не достига до техните уютни и луксозни палати.

„Чумни нощи“ е уникален реквием за Османската империя, понесена от вълната на естествения си упадък, разтърсвана от националноосвободителни борби, изостаналост и суеверия, от конфликта между традиции и прогрес. Това е и изключителен исторически роман, който умело преплита фантазия и реалност, минало и настояще, принципите и страховете на Изтока и Запада. И макар че ни връща в едно донякъде забравено минало, безпощадно ни напомня настоящето.

Чумни нощи

Орхан Памук

Беше спокойна, безветрена лятна вечер. Безспирното жужене на щурчетата и светлината, с която безбройните звезди обсипваха тъмносиньото небе, идеално подчертаваха хуруфическото опиянение на шейха: живот и смисъл; знаци и предмети; тъмнина и липса съставляваха Вселената на тайните. Светлина и Дух; Самота и Красота; Сила и Заблуда бяха поезията на душата. И така съюзът между Любов и Бог следваше мастилена следа, виеща се между звездите, клоните, аромата на цветята, звуците на птиците (бухали и гарвани) и стъпките на таралежите в чумните нощи. Докато каретата се поклащаше бавно по улицата покрай текето „Кадири“, което беше започнало да се опразва, а малко след това и покрай текето „Рифаи“, шейхът видя в мрака двама дежурни с фенери в ръце и се впечатли, защото прие това като постижение на новата власт.

Ако новото управление наистина беше толкова силно, щяха да го заточат на някое друго място на острова. Разбира се, това също не беше решение, защото учениците му, последователите му, тези, които го обичаха, щяха да открият къде е и отново да се наредят на опашка пред прага му. Ако островът беше под османско управление, или ако тези, които го бяха отвлекли без никакво обяснение, бяха хора на османците, шейхът предполагаше, че ще бъде заточен на някое трудно достъпно място много далеч от Мингер, като Арабия или окръг Сиирт например. Османската традиция беше да се откъсват от последователите им амбициозните шейхове, които създаваха като костелив орех неприятности на управляващите, опитвайки се да демонстрират политическа сила, и да бъдат заточавани в провинции, до които пътят траеше шест месеца. В младостта си шейх Хамдуллах беше виждал някои от тези шейхове да преподават уроци по Корана в такива провинциални градчета, за да свържат двата края, заточени далеч от домовете и от текетата си, защото са разгневили валиите и истанбулските бюрократи. Тези шейхове, чиято единствена вина беше тяхната вяра, извършваха своите прегрешения единствено от гордост, за да разгневят Истанбул. Или отиваха твърде далеч, за да докажат на последователите си колко са влиятелни. Шейх Хамдуллах беше изключително предпазлив, за да не му се случи нещо подобно, особено при управлението на Сами паша, но ето че не беше успял.

Каретата мина по улицата, от която надолу се виждаше пълния с палатки и легла заден двор на болница „Хамидие“. Зави наляво, продължи да се изкачва, мина покрай фурната на сладкаря Зофирис и при бръснарницата на Панайотис излезе на булевард „Хамидие“. Тук улиците бяха потънали в мрак и абсолютно безлюдни. Докато го водеха на заточение, шейхът виждаше града, в който бе живял седемнайсет години, като изоставено, забравено и много тъжно място. Светлината от звездите придаваше на крепостта и на къщите от бяло-розов камък много особен, специфичен оттенък. Усещаше, че накъдето и да го водеха, тази светлина щеше да му липсва. Пред очите му оживяваха източни градове, например Ерзурум или Ван, където никога не беше ходил – студени, безрадостни, без дървета и дори без прозорци. Никой нямаше да последва шейха в такова заточение, далеч от железницата, особено по време на чума и на карантина. Ниметуллах ефенди с плъстения калпак със сигурност щеше да намери кого да насърчи за опит да бъде върнат шейхът, но и той самият, срещайки всякакви предатели, щеше да разбере колко ниско могат да паднат човешките същества, когато са победени.

Докато каретата напредваше по булевард „Хамидие“ и минаваше по моста, шейхът си помисли, че го водят в бившата сграда на Областната управа. Обаче на площада пред бившата Областна управа, сега Министерски съвет, каретата бавно мина между войниците и полицаите, зави към площад „Хрисополитиса“, после покрай болница „Теодоропулос“ и продължи към залива „Флизвос“. Докато каретата слизаше към брега, шейхът вдишваше миризмата на водорасли и море, влизаща през полуотворения прозорец.

Най-хубавата страна на живота на този остров и в този град беше възможността дори в най-лошия ден, в най-неприятното време, да усетиш миризмата и да се насладиш на гледката към морето, което възвисяваше душата на човека и го връщаше към живота. Още отсега на шейха му тежеше мисълта как ще бъде отведен далеч от този мек, топъл и умерен климат и ще бъде заточен някъде сред снегове или пък в някой безводен район, където хората са толкова бедни, че някои от тях се подслоняват в пещери, и ще трябва да чака учениците си да му пращат пари по пощата. Кой знае къде щеше да му се наложи да си гради име и да се опитва да преживява, четейки Корана и проповядвайки, сред кой народ и сред кое племе, непосветено във факта, че той е уважаван шейх. Докато бронираната карета се движеше покрай брега, шейх Хамдуллах си мислеше как някоя лодка ще се приближи, ще го отведе и ще го предаде на бойния кораб „Махмудие“, как вероятно войниците на борда на кораба ще се отнасят зле с него и как това ще бъде началото на неговите години в изгнание. Докато каретата слизаше по стръмния, посипан с груб чакъл път по склона, заслушан в металическата мелодия на конските подкови, той се почувства странно опиянен от замечтаност и съжаление: толкова много искаше да може да остане тук.

За автора

Откъс от “Музей на невинността” от Орхан Памук

Орхан Памук е най-продаваният турски писател в световен мащаб, придобил международна популярност през 90-те години на XX век. Книгите му са преведени на повече от 60 езика.

Носител е на Нобеловата награда за литература за 2006 г. за цялостно творчество. През 2003 г. печели международната награда IMPAC за романа си „Името ми е червен”. Лауреат на Наградата за мир за 2005 г., присъждана от организацията на немските книготърговци.

Носител на френската награда „Медичи” за най-добър чуждестранен роман за 2005 г. за „Сняг”. През 2005 г. става почетен член на Американската академия за литература и изкуство, а престижното списание „Тайм“ го включва в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света.