Избрани пътеписи на световноизвестния писател Никос Казандзакис излизат за първи път у нас в специално библиофилско издание.

„Пътешествайки“ е второто заглавие от луксозната поредица на „Ентусиаст“, която включва емблематичните произведения на един от най-значимите европейски творци. Преводът от гръцки език и селекцията на пътеписите са на Николай Костов, под редакцията на Здравка Михайлова, а корицата е дело на арт директора на издателството Яна Аргиропулос.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Пророкът на Нова Гърция

Никос Казандзакис

Преваляше пладне, и внезапно усетих, че „моят брат магарето“, тялото ми, бе изгладняло. Лека-полека се спуснах с очи загледани в мирното видение на обраслото поле.

Малко са местата по тази земя, които имат такова неустоимо очарование. Не само заради спокойствието, тишината, плодовитостта, женствената мекота на спартанската равнина, не само заради страховитата надменна планина над нея, а заради това че този благословен, с хармонични противоречия пейзаж, е дал най-възвишените си плодове – Елена, дъщерята на Лебеда[1], и Спарта, дъщерята на Тайгет[2]. Изпълнило е дълга си. И сега усещаш как то се радва с чиста съвест на слънцето и дъжда и на несвързаната човешка врява.

Често пъти така е изобразявано във византийските икони на „Успението“ тялото на Богородица обвито тъмновишневи воали. С кръст в ръце, спокойно, уморено, наситило се. Също като пейзажа, и това богонавестено тяло е изпълнило дълга си: родило е син Божи.

Изкачвах се по възвишението на Мистра, навлизах в запустелите улички и ми се струваше, че бях един от обгорелите от слънцето пастири, откъсващи се понякога от чудноватите скали на някоя икона, които, и те подобно на скала, се завтичат да видят изумителното зрелище.

Георгиос Плетон Гемистос или Плетон, (долу ляво, с брадата), детайл от фреска в двореца на Медичите във Флоренция.
Византийският философ и мислител Георгиос Плетон Гемистос (или Плетон) е роден през 1355/1360 в Константинопол във Византийската империя, умира 1452/1454 в престолния град на Пелопонеското деспотство (или Деспотство Морея), Мистра.

И изведнъж, минавайки през полуразрушената обител Афентикос, останах потресен: Една сянка обикаляше камъните, с оскъдни коси, с тояга в ръка. Спрях се посрамен и внезапно го разпознах – византийския философ неоплатоник Георгий Гемист Плетон[3]. От заранта обикалях тук из любимия мой град и нито една светкавица не бе пронизала ума ми. Пребледнялото лице, уморената мъжка десница, последното свещено жертвено животно от години бяха запленили сърцето ми.

– Такава е съдбата ми, – каза той – и се опря на падналата подпора на църквата. Аз съм от поколението на Касандра, прозирам пръв от всички гибелта и надавам вик, но никой не чува.

– Чули са те, – рекох аз – обаче когато вече е било твърде късно. По-добре така. Ако чувахме пророците, всички развалини и поквари щяха да бъдат оправени и все още щяха да стоят изправени, насред пътя, и щяха да пречат на живота да върви нагоре. Защо си искал да попречиш на гибелта?

Чаках отговор. Сянката се раздвижи, понечи два-три пъти да отвори уста, сякаш искаше да издаде звук, но вече нямаше сили. Подобно устата на риба, която се отваря и затваря и зависва във въздуха. И изведнъж, сякаш земята се отвори и я погълна.

Сърцето ми се сви. Усетих, че съм постъпил несправедливо към големия мечтател, мъдрия законодател на една въображаема общност. Той не пречеше на гибелта, не е давал тълкувания как да стъпи на крака разрушената Империя. Какво да стори с владетелите, които без никаква управническа добродетел – невежи, покварени, безчовечни, са издевателствали над народа? Какво да стори с калугерите, които, казват, че оставят земните блага заради небесните и отглеждат у себе си навици на търтеи? Нарича ги излишни, нечисти, лентяи. „Светец не е безплодният и откъснат от хората; светец е онзи, който живее и действа вътре в обществото и, увековечавайки рода си, става творец на живот и безсмъртие“. Какво да стори с такава армия, която защитава Империята? Сбирщина от всички раси, злодеи, разбойници, продажници, готови във всеки момент да извършат предателство. И християнската религия, такава каквато са я направили – навъсена, догматична, формална и педантична, е нежелана. Аполон се е слял с Христос в един нов синтез, чист и светъл, изпълнен гръцка мъдрост и благодат.

Този грък е ненавиждал, презирал е Изтока. Осъждал е неговите смътни копнежи и липсата на мярка, стремял се е към  мярата. Към качеството, а не количеството. „Да раждате”, – казвал – „като орела, който е птица-властелин и не се нуждае от кокетните и наперени златни накити на пауна, символ на Изтока“.

Всеки организъм, който не притежава вътрешно единство и хармония, е обречен на смърт. Византийската империя се е превърнала в мозайка от различни племена, обединявани единствено от силата и страха. Тя нямала вътрешна споеност, нямала единна душа, щяла да загине. Да се махаме оттук, извика Плетон на душата си, да се махаме, душо моя, отнасяйки със себе си гръцката искра, и да накладем огън другаде! Ние не искаме да попречим на гибелта, нека дойде краят! Ние ще положим ново начало. Нека оставим другите да оплакват Константинопол, който води битка със смъртта, ние ще пеем люлчина песен наедна нова Гърция.

Така щял да говори на душата си Плетон Гемист, отнесъл със себе си свитъци с ръкописите на Платон, качил се на кораба и стигнал до извечния бастион на цяла Гърция – Пелопонес. А от неговите брегове до сърцето на Пелопонес – стигнал до Мистра[4]. В деспотичния двор на Палеолозите намерили убежище писмената и изкуствата, мнозина мъдреци и творци идвали да намерят убежище тук, тъмнината се била разпростряла вече над цяла Гърция, а Мистра блестяла изолирана, непреклонна върху гръдта на Тайгет. Свежи, свободни, изпълнени с живот са стенописите в църквите на Мистра и нов пролетен полъх започнал до освежава слепоочиятаи ума. Както толкова често се случва в историята, и тук изкуството – и на първо място живописта – нахлула първа, предвестник на нови времена. Онова, което поетът все още не бил в състояние да сътвори, онова което гражданинът все още не се осмелявал, художникът дръзнал и сторил, разпръсквайки толкова радостна цветност и живи движения, прогласил проповедта за нова свобода.

Мечтателят дошъл в този подготвителен момент и започнал да утвърждава в слово новите духовни послания. Това бил Плетон покровителят на законите, съдник, но законите, които прилагал били по-нисши от вътрешната му справедливост, и той отворил свое свободно училище, за да преподава нови закони. От всички краища се стичали да чуят новия Платон, от Трапезунд, великият Висарион, от Константинопол, Мануил Хрисолорас, от Мистра, Ермонимос Харитонимос, прочутият учител на Еразъм. С преподаването на Платон изплувало новото Слово, стремително, революционно, търсещо да открие нови пътища към човека. Плетон съвсем не бил изпълнен с олимпийско спокойствие философ, който гледа от високо на човешките страсти. Той бил като всички герои на всяка упадъчна епоха, изпълнен с патос и нетърпение, борил се да затвърди, тук в Мистра и на Пелопонес, една нова държава, под вечната светлина на Гърция.

Рождество Христово, Перивлептос/ The Nativity of Christ, Perivleptos.
Снимка: Марк Дубин/ Photo: Marc Dubin  
Христос Вседържец, купола на църквата Перивлептос. Christ Pandokrator from he dome of the churhc of Perivléptos.
Снимка: Марк Дубин/ Photo: Marc Dubin  

С трепет четеш меморандума, връчен от него на деспота на Пелопонес Теодор Палеолог: „Не забравяй, че не се разрешава нито на хората, нито на народите да загубят последната си надежда. Мнозина, които светът е смятал за мъртви, са възкръснали. Колебания не са разрешени, когато пред нас стои опасността. Възложи ми, ако си съгласен, това дело на обнова. Готов съм да се заема с него, убеден, че няма да се намери никой друг, който да се осмели да го поеме“. С такава вяра и с такава гордост поемал той отговорността. Но той се бил родил няколко века по-рано – кой би могъл да го чуе? Палеолозите били в раздор помежду си, завиждали си, убивали се, наемали чужденци, за да убият гърците. Никаква надежда. Но гласът на незачетения, неизлечимия мечтател изпълнявал своя дълг: отправял зов, нищо че нямали уши да го чуят.

Основната идея на Плетон била следната: традицията е почитана, но живият организъм не бива сляпо да ѝ се подчинява. Преди всичко негов пътепоказател трябва да бъде Словото. Мненията на хората за божественото, за доброто и злото, за несправедливото и правдата и неправдата не си схождат, те се променят с времето и мястото, изпълнени са със смутност и противоречие. Това не са божествени институции, те са институции човешки и се променят заедно с хората. Наш дълг е, разглеждайки епохата, в която живеем, в момента на който принадлежим и на мястото където се намираме, да постановим законите, които трябва да ни управляват. Пророчества и откровения са измамни, истината разкрива пред нас единствено философската мисъл на човека. Следвайки нея, бихме могли да живеем и да действаме свободно.

Кой е върховният етап, през който човек може да живее и да изпълнява цялостно своя дълг на тази земя? Обществото. Не да живееш съвършено сам, игнорирайки живота и неговите блага. Това е безплодно и нечовешко. Земята е красива, дарява много радости, стига човек да знае да ѝ се наслаждава добродетелно и с мярка. Петте човешки сетива са свещени, защото служат на вътрешната ни безсмъртна същност. А от всички сетива най-ценно е зрението, защото ни показва красотата и хармонията на света.

Тези постулати на Плетон днес са всеобщо достояние на хората, но дали е било така в епохата, в която ги е прогласил? Във византийските времена на безплодие и падение, те били нечувани и по мнение на калугерите – „сатанински“. Идолопоклонничеството!, обвинявал го неговият страшен опонент, а по-късно патриарх Схоларий хулел „елина“[5], наричайки го „софист, най-безразсъдния от всички законотворци на многобожието и скотския живот, живели преди [епохата на] божественото Домостроителство“!

Но Плетон Гемист безстрашно продължавал борбата си да създаде един нов гръцки свят. Любов към живота, героично разположение, уповаване в свободата! Този велик предтеча на новогръцкото възраждане замахнал с патерицата си, за да събори всички потънали в паяжини идоли.

Мечтаел за една нова държава, мощна и справедлива, която да слага ред и да управлява владетелите и народа. Неговата идеална държава не е абсолютната ориенталска монархия, нито пък народната демокрация. Той не смятал хората за равни, всеки има присъщи нему способности и добродетели, и според тях следвало човек да бъде поставян в обществената йерархия. „Не възлагаме“, казвал той,на магаретата делата предназначени за храбрите коне, нито пък възлагаме на храбрите атове обязаностите на ослите. От една страна, конете използваме на война, а от друга, магаретата за пренос и превоз“. Държавническият идеал на Гемист е монархия, смесена с олигархия. Съветници да бъдат „отличните“. Най-личните, но не по богатства или по произход, а по добродетели и знания.

Една такава държава се нуждае от нова войска, способна да я отбранява със сърцатост и вяра. Армия на самата страна, а не наемна. Никакво доверие не бива да имаме на чужденците наемници, които са готови във всеки момент да ни предадат и да се превърнат във вълци вместо кучета пазачи.

И най-важното: гръцкият народ се състои преди всичко от селяни. Трябва вече да бъде отменена робията на селянина. Не той да сее, а търтеите – господарите, търговците, калугерите да обират плода. Земята, проповядва той, и това е нещо нечувано на онези времена, земята трябва да принадлежи единствено на онези, които я обработват. Не на властницитге и на църквата. Обработващият я трябва да стане нейн собственик.

Така четири и половина века преди Ганди той издига големия икономически лозунг за самодостатъчността. „Далеч“, казвал той, „от чуждите тъкани. Срамно и вредно е за една страна, която произвежда толкова вълна, лен и памук, вместо сама да ги обработва и да се облича с тях, да иска да ѝ носят платове отвъд Атлантика. Чест ще бъде за нас да се обличаме с нашите местни тъкани!“

Така проповядвал Плетон Гемист сред пустошта. Но кой да го чуе? Историческите закономерности следвали своя безмилостен ход, Византийската империя била остаряла, спасение нямало. Палеолозите смятали за утопия проповедите на Плетон, аграрният въпрос останал нерешен, набираната сред собствения народ армия – несбъдната мечта, монархията, неспособна да възспре със закон упадъка на нравите.

Плетон си отишъл от живота столетник, година преди Константинопол да падне. Само малцина негови приятели го оплакали с обичайната византийска реторика: „Най-всеобхватният и божествен ум, най-ярката и светла звезда на вселената, замлъкнала лежи боговдъхновената тръба, сладкопойната лястовица, средоточието на Харитите/Грациите“. Но докато бил жив, те го били оставили да вика в пустошта. Не само никой не се уповавал на него за спасение, а станал и за посмешище приживе от страна на влиятелните, а когато умрял последвали гоненията. Името му било анатемосано от църквата, произведенията му изгорени на свещената клада. Дори тялото му не било оставено да намери покой в обичната земя. Един от западните владетели – Малатеста (пренесъл костите му и ги погребал далеч от Гърция, в Римини, в църквата на Свети Франциск.

Но те не могли да заглушат гласа му. Тялото афоресано, тленните му останки прокудени, но гласът останал и продължавал да зове. А от учителя преминал у учениците, от учениците се разпространил на Запад, в божествения миг на европейското възраждане, и прогласявал словото на учителя. Платонови академии били основани, Платон, сиреч, свободата на ума, прекрачвал към западните страни и където стъпвал, никнела пролет. И така, докато Изтокът умирал, викайки: Анатема на платоновите идеи, приемани за истинни, Западът приемал анатемосания, а гръцкият интелект, в изгнание, обновявал човечеството в една друга част на света.

Възкресението на Адам и Ева, Пантанаса/ Resurrection of Adam and Eve, Pantánassa. 
Снимка: Марк Дубин/ Photo: Marc Dubin  
Вход Господен в Йерусалим/ Entry to Jerusalem, Pantánassa.
Снимка: Марк Дубин/ Photo: Marc Dubin  
Въведение Богородично в храма, Пантанаса / Presentation of the Virgin at the Temple, Pantánassa.
Снимка: Марк Дубин/ Photo: Marc Dubin  

Изправен дълго време пред разрушения манастир на Врондохион, откъдето толкова често минавал великомъченикът, бленувал за новия елинизъм, аз се опитах да припомня неговата борба, да умилостивя неговата сянка. Въображението ми го извая като висок човек с широко чело, с дълга бяла брада, с големи тъжни очи. Обичал е, жаждал е много по-рано от другите. А другите не му простили. Неговата сянка все още витае безутешна тук сред развалините на Мистра. Неговата мечта за един нов елинизъм все още не е изцяло въплътена. Тя все още е плод на борба между Изтока и Запада. Смътните ориенталски копнежи все още не са се превърнали у нас в светлина и все още духовно се кланяме на Запада. Кога ли мечтата на нашия велик родоначалник ще бъде осъществена? От цялото наше противоречиво, двулико, богато наследство, да произлезеедна новогръцка цивилизация.

Дотогава великата сянка ще се скита от праг на праг сред пустеещите къщи на Мистра. И един съвременен грък, който случайно се изкачва тук горе, винаги рискува да я срещне, гневна и неумилостивена.


[1] Според мита Леда, съпругата на царя на Спарта – Тиндарей, била обладана от Зевс, в образа на лебед. Леда имала четири деца, две двойки близнаци: двама братя, Кастор и Полидевк, и две сестри – Клитемнестра и Хубавата Елена, (която по-късно става повод за Троянската война). Полидевк и Елена били поколеине на безсмъртния Зевс, а Кастор и Клитемнестра – на смъртния съпруг на Леда – бел.ред.

[2] Тайгет  – планина с Пелопонес, с най-висок връх Профитис Илиас (Пророк Илия), 2 405 м. Според свидетелството на Павзаний, името Тайгет има митологични корени. Идва от Тайгети, една от Атлантидите. Изпълнена от срам заради нежеланото й обладаване от Зевс, слага край на живота си, хвърляйки се в планинска урва. Спомената от Виргилий като Тайгета, през византийския период планината била наричана и Пентадактилос, заради петте върхове на централния планински масив – бел. ред. 

[3] Георгий Гемист Плитон (също Плетон (ок. 1360–1452, Мистра, Византия) – византийски философ неоплатоник. През 1438-1439 г. участва във Фераро-Флорентинския събор (но не е привърженик на идеята за подчинение на Римския папа), където се запознава с Козимо Медичи, когото вдъхновява да създаде по-късно Флорентинска Платонова академия, по модела на Платоновата академия в Древна Гърция. Плитон е страстен защитник и задълбочен познавач на Платон и неоплатонизма. Едно от основните му съчинениия е „За различията между Платон и Аристотел“ („De differentiis Platonis et Aristotelis“) – бел. ред.

[4] Мистра, спомената като Мизитра в „Хроника на Морея“ (исторически текст от 14-ти век съществуващ в четири версии: френски, гръцка, италианска и арагонска; дава съществени подробности за гражданската организация на Княжество Ахeя, основано от латините кръстоносци), e укрепен гръцки град в Лакония, Пелопонес.Намира се в планината Тайгет, недалеч от древна Спарта. Мистра е би престолен град на византийското деспотство в Морея през 14-15 век, когато преживява период на благоденствие и културен разцвет. Местността продължава да бъде населена по време на Османското владичество, когато погрешно бива възприемана от западните пътешественици като древна Спарта. През трийсетте години на деветнайсети век градът е изоставен и била построено съвременното селище Спарта, на 8 км. източно от Мистра – бел.ред.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук