Музей на невинността (корица)

„В нашето време на фалшификации, когато вярата на някои хора в литературата може да се разклати, Памук предлага нещо истинско.“

Обзървър

„Памук придава нов живот и свежест на света, който сме мислели, че познаваме.“

Ню Йорк Таймс

“Бил е най-щастливият миг в живота ми, не съм го знаел”. 

Така започва романа на носителя на Нобелова награда Орхан Памук, според световната критика върховното постижение в досегашното му творчество.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN5, от Ozone.bg тук.

Промокодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


В един прекрасен пролетен ден Кемал, син на заможно истанбулско семейство, трябва да се сгоди за Сибел, която също произхожда от висшето столично общество. Тогава той среща случайно Фюсун, красива продавачка в магазин, далечна негова роднина. Тази среща поставя началото на едно всеобхватно чувство, което променя изцяло ценностната система на Кемал. Далечните братовчеди нарушават табутата на доброто общество и общоприетите традиции на Турция – от този момент подреденият живот на многообещаващ заможен млад човек се превръща за Кемал в обикновен параван, зад който протича истинският му живот, в който значение има само и единствено любовта. Постепенно бляскавите заведения и празненствата на истанбулската “златна младеж” отстъпват място на тайни, откраднати срещи, евтини хотели и бедняшки кръчми, посещавани от обикновени хорица, осъдени да съзерцават с горчивина краха на мечтите си.

Животът на Кемал се превръща в поредица от ревниво съхранявани мигове, и той постепенно започва да изгражда музей на своята любов, изпълнен с предмети, съхранили аромата на тези мигове. Осъдената му любов превръща Истанбул в град на мечти и сенки, сред които той търси да зърне случайно изгубената си любима. Гняв и разкаяние, отчаяние и измамни надежди – всичко това се овеществява в предметите, които Кемал съхранява в своя музей. Животът му, овладян единствено от любовта, постепенно се превръща в отражение на безкрайното търсене на Фюсун, и това безкрайно търсене го кара да преосмисли своя свят, който дотогава е приемал като даденост.

Този колоритен и невероятно вълнуващ роман отправя предизвикателство към читателя не само с размислите си за любовта, но и за брака, секса, страстта, семейството, приятелството и щастието.

Освен трогателната и незабравима любовна история, изобилието на незабравими образи и събитията, осветляващи дълбините на човешката душа, “Музей на невинността” е анализ на развитието на обществото и културата на Турция през последните десетилетия на фона на неотразимо красивия роден град на автора – Истанбул…

Музей на невинността

Орхан Памук

През тези осем години постепенно проумях, че ходя всяка вечер в дома на семейство Кескин, не само за да видя Фюсун, а за да мога да поживея във вселената, в която тя живее и диша. Основната отлика на тази вселена бе, че оставаше „извън времето“. Когато Тарък бей кажеше на жена си „Забрави времето“, отбелязваше тъкмо това. Искам, докато любопитните посетители на нашия музей разглеждат старите вещи на семейство Кескин, развалените, ръждясали от години и неработещи будилници и ръчни часовници, да забележат странността на това „извънвремие“ или на специалното време, което тези вещи създават помежду си.

Освен споменатата отлика съществуваше и външното „време“, за което се осведомявахме чрез радиото, телевизията и езаните; да познаваме времето, означаваше да уредим отношенията си с външния свят – аз така го усещах.

Струваше ми се, че Фюсун сверяваше часовника си не защото водеше изискващ точност до секундата живот и не защото се налагаше да стига навреме на работа или на среща, а защото, също като баща си, пенсионирания служител, виждаше в това специален знак на уважение, изпратен ѝ лично от Анкара, от държавата. Гледахме изникналия на екрана часовник, както гледахме Марша на независимостта и знамето в часа, когато приключваше телевизионната програма: при изключването на телевизора в началото или в края на вечерта, ние, от нашето си кътче, усещахме съществуването на милиони семейства, които едновременно с нас извършваха същото, усещахме съществуването на множеството, наречено нация, усещахме мощта на величието, неречено държава, както и собствената си незначителност. Докато гледахме разните национални предавания (понякога по радиото казваха „Точно време за страната“), знамената и свързаните с Ататюрк програми, усещахме как разхвърляният наш живот, живот извън живота, какъвто водехме у дома, е вън от официалния живот на държавата.

Във „Физика“ Аристотел прави разлика между отделните мигове, наричани „настояще“ и Времето. Отделните мигове, също като атомите при Аристотел, са неделими, нераздробяеми. И Времето е линията, навързваща неделимите мигове. Каквито и усилия да полагаме, въпреки съвета на Тарък бей „забрави“, никой, освен тъпаците и лишените от памет, не е способен да забрави напълно Времето, линията, навързваща настоящето. Единствен човекът, както постъпваме и ние, се опитва да бъде щастлив и да забрави Времето. Моля читателите, присвиващи с ирония устни над моите наблюдения, основаващи се на онова, на което ме научи моята любов към Фюсун и на изживяното от мен през осемте години в къщата в Чукурджума, да не смесват забравянето на Времето със забравянето на часовника или на календара. Часовниците и календарите са създадени не за да ни напомнят за Времето, което сме забравили, а за да регулираме нашите връзки с останалите, с цялото общество, и всъщност се ползват тъкмо за това. Виждайки всяка вечер изникналия черно-бял часовник върху телевизионния екран преди новините, ние се сещаме за други семейства, за други хора, за срещите ни с тях и за часовниците, регулиращи тази дейност, а не за Времето. Вгледана в изникналия на екрана часовник, Фюсун се усмихва, защото ръчният ѝ часовник е точен до секундата или защото може да го свери и да го направи „съвсем точен“, а не защото си спомня за Времето.

Моят живот ме беше научил, че да си припомняш Времето, тоест линията на Аристотел, обединяваща така наречените настоящи мигове, за повечето от нас е болезнено. Когато се опитваме да си представим обединяващата миговете линия или, както е в нашия музей, линията, обединяваща вещите, съдържащи в себе си миговете, ние се измъчваме, понеже това ни напомня за неизбежния свършек на линията, за смъртта и понеже с напредването на годините осъзнаваме с болка, че сама по себе си линията няма кой знае какъв смисъл – както сме го усещали през повечето време. При това миговете, които наричаме „настояще“ понякога ни даряват с щастие – подобно щастие бе усмивката на Фюсун в дните, когато ходех на вечеря в Чукурджума – за цял век напред. Още от самото начало бях осъзнал, че посещавам дома на семейство Кескин, за да се сдобия с щастие, което щеше да ми бъде достатъчно за оставащата част от живота ми и вземах от дома им и отнасях със себе си докосвани от Фюсун дребни вещи, за да съхраня тъкмо тези щастливи мигове.

Една вечер през втората от осемте години бях останал до късно, бях се заслушал след края на телевизионната програма в спомените на Тарък бей за младежките му и учителски години в лицея на Карс. Причината, поради която на Тарък бей му се струваха приятни спомените от онези преминали в самота и борба със злото нещастни години със скромната учителска заплата не беше, както си мислят повечето хора, че след години дори лошите спомени ни изглеждат хубави, а защото ни харесва да разказваме и да си припомняме единствено хубавите мигове (точките на настоящето) от изживения лош период (лошата линия: Времето). След като тази двойственост бе привлякла вниманието му, той се бе сетил за един източно-западен часовник, чийто циферблат бил с две лица – едното с арабски, другото с римски цифри, и ми го беше показал. И аз ще дам един пример: пред очите ми оживява как подарявам на Фюсун за двайсет и петия ѝ рожден ден изящния ръчен часовник „Вurеn“, който тя, още като го зърна през април 1982 година, започна да носи, как, след като го извади от кутийката му, която сега е изгубена, изведнъж ме разцелува зад отворената кухненска врата, за да не видят родителите ѝ (съпругът ѝ Феридун, както винаги, го нямаше вкъщи), как, докато сме се настанили около трапезата щастливо показва часовника на майка си и баща си и как, нейните родители, всеки поотделно, ми благодарят, отдавна приели ме като чудатия член на семейството. Щастието за мен е във възможността да изживявам наново незабравимите мигове като този. Нашият живот не е една линия, както Времето на Аристотел; ако се научим да мислим поотделно за всеки такъв наситен миг, осемгодишното чакане на любимата ни на трапезата няма да ни изглежда достойна за подигравки чудатост, няма да ни се струва някаква фикс-идея, а ще е нашата, както си мисля сега, 1593-а щастлива вечер, прекарана на трапезата у Фюсунини. Днес си припомням една по една всяка от вечерите, през които отивах у Фюсунини – дори най-мъчителната, най-нещастната и най-унизителната – като най-великото щастие.

За автора

Орхан Памук е най-продаваният турски писател в световен мащаб, придобил международна популярност през 90-те години на XX век. Носител е на Нобеловата награда за литература за 2006 г за цялостно творчество. През 2003 г печели международната награда IMPAC за романа си “Името ми е червен”. Лауреат на Наградата за мир за 2005г., присъждана от организацията на немските книготърговци.

Носител на френската награда “Медичи” за най-добър чуждестранен роман за 2005 г за „Сняг”. През 2005 г  става почетен член на Американската академия за литература и изкуство, а престижното списание “Тайм” го включва в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук