Когато говорели за морето, древните египтяни го наричали „голямото зелено“. Те плавали по Нил, но се страхували от откритата морска шир. Не дръзвали. Така и не станали мореплаватели. Наемали критяните за търговията и корабоплаването си.
„Зелена безбрежност“ е предизвикателството, което никога не сме дръзнали да приемем. Всички смели идеи, които не сме осъществили. Всички приключения, на които не сме се отправили. Всички любови, за които сме мечтали.
„Зелена безбрежност“ е надеждата, че някой ден ще се осмелим…
Романът на Евгения Факину ни повежда на пътешествие. Следваме Йоанна – копист на византийски икони, която винаги е мечтала да бъде художничка. Но не е дръзнала. Не се е осмелила да поеме по път, различен от предначертания от майка ѝ, не е имала сили да противоречи на съседи, познати, на предвидимия си мъж…
Всичко се променя един вторник. Ден като всеки друг. Йоанна се връща с препълнени чанти от пазара. Стоварва ги на пода. И потегля. Без да се обръща назад, без конкретна посока. С една единствена цел: да си върне сънищата и мечтите.
Защото, макар да е съвсем „обикновена“, с „безцветни черти на лицето“, както я определят нееднократно, Йоанна има пъстър вътрешен свят, който ѝ позволява да създава сънища, когато е будна и „да се губи в тях“.
Пътуването ѝ – вътрешно, но и из цяла Гърция, я среща с палитра интригуващи герои. От сляпа монахиня до ексцентричен режисьор, от малко момиченце, което я вижда като фея до коравосърдечния собственик на кръчмата „Добро сърце“, който изпитва смесица от страх и презрение към всички самотни жени.
Част от тези герои преоткриват мечтите си благодарение на и преди самата Йоанна. В последните страници я изпращаме на брега на едно необичайно море, а краят на романа крие много възможности за въображението на читателя.
За първи път на български – романа „Зелена безбрежност“ може да поръчате тук.
Зелена безбрежност
(откъс)
Евгения Факину
Йоанна напусна къщата си в Кипсели1 един вторник. Бе сигурно, че се е случило точно тогава – във вторник – защото тъкмо се бе върнала от седмичния пазар2 и бе стоварила плодовете и зеленчуците на пода в кухнята. Помисли си, че сега трябва да пристъпи към едно много разумно подреждане, за да побере всичко това в малкия си хладилник. Изглежда, че това усилие – на подреждането, на реда, на разума, малкият хладилник, малката кухня, уязвиха и без туй крехката устойчивост на Йоанна и я притиснаха повече, отколкото можеше да понесе в този момент.
Защото през целия си живот Йоанна бе притискана.
Като малка бе тихо и вечно замечтано момиченце, което обичаше по цели часове да си говори само, да измисля истории, да влиза в тях и да се губи. Ала разумът на майка ѝ, неумолим и хладен, винаги я връщаше към реалността.
Подготвяше дъщеря си за живот, досущ като нейния, в който ползата и изгодата погребват всяка мечта и утопия. Манията на майка ѝ бе независимостта, която само добрата професия е способна да даде. Реалистка и самата тя изтерзана жена, за дъщеря си искаше сигурно бъдеще. А стабилността не идва с брака. Защото любовта заслепява и е лош водач, а ако нямаш професия и независимост, как ще се справяш с някой хрантутник за съпруг?… Ето така, с две-три ключови фрази, бе убедила малката Йоанна, че любовта, да, може и да съществува, но винаги на втори план.
Момиченцето, разбира се, не се интересуваше нито от любовта, въпреки че постоянно се чувстваше влюбено, нито от сигурността. Единственото, което го вълнуваше бе да не изгуби обичта на майка си, да не я разочарова. А да бъде низвергната от така свидното място в майчиното сърце, бе за Йоанна най-страшният кошмар. Ни баща имаше, ни братя и сестри, които да заменят изгубения рай.
Йоанна израсна невероятно разумно и послушно дете, и не защото бе такава по природа, а от страх. От страх и от любов. От страх да не изгуби любовта. Ето така любовта се превърна в страх.
През онзи вторник, когато Йоанна напусна дома си, нямаше от какво да се страхува. Бе изгубила всичко. Майка ѝ, починала преди години, вече не представляваше заплаха.
Всичките ѝ теории – за любовта, съпрузите и професията, се оказаха верни. А се оказаха верни, защото Йоанна бе подготвена точно за това. Никога не позволи на мечтите да изместят поне малко реалността. Никога не прие предизвикателството да извърши нещо отвъд приетото. Бе послушно дете, което се превърна в сдържана жена. Отхвърли страстите, а мечтите погреба дълбоко в себе си. Ала страстите и мечтите винаги си отмъщават.
На желанието на Йоанна да стане художничка, майката противопостави цяла поредица необорими доводи. За какво ѝ били мъките на хората на изкуството?… Какво бъдеще би могла да има тя като художничка?… И ако нещо се объркало в живота ѝ, каква сигурност би ѝ дала тази професия?… След като било всеизвестно, че художниците умират в нищета…
Послушна както винаги, Йоанна прие да замени мечтата си. Изучи се и стана копист на византийски икони. Изкуство в служба на търговията.
И наистина бе добър и съвестен копист. Работата ѝ, монотонна, ала доходна, означаваше стабилност в настоящето и сигурност за бъдещето. Но мечтите винаги си отмъщават. Понякога стремглаво и разрушително, друг път – подмолно и разяждайки всичко. Без да го съзнава дори, Йоанна започна да проявява своеволия. Да добавя свои детайли в иконите. Да внася нюанси в цветовете, да променя, разбира се едва забележимо, композицията на фигурите. Ала добрият копист копира, не твори. И така, постепенно поръчките намаляха. Докато почти не секнаха.
Онзи вторник Йоанна трябваше да предаде последната си поръчка – едно копие на Лозата3. Бе привършила с очертаването на нимбата и я подготвяше за позлата. Нанесе миксиона4 и прецени, че докато изсъхне ще успее да отиде до пазара.
Когато се върна, и тъй като вятърът бе северен и сух, лепилото наистина бе изсъхнало. Само дето Лозата никога нямаше да бъде позлатена, защото съшият ден Йоанна напусна дома си.
Подчинявайки се, за пръв път през живота си на вътрешния си порив, Йоанна извърши това, което желаеше от толкова много време. Противно на всяка логика, тя заряза торбите с плодовете и зеленчуците на кухненския под и като произнесе на висок глас, за да я чуе – кой ли? – „тръгвам“, отвори вратата на апартамента и излезе.
Къде щеше да отиде имаше съвсем малко значение в онзи момент. Като голяма печалба от лотарията – така почувства осъществяването на желанието, което от две седмици вече я измъчваше. Бурно придошлото щастие я задави. Усещаше трепет, неизпитвано досега вълнение. Тръгваше. Оставяше всичко и тръгваше. Може би така щеше да предизвика сънищата5 да се върнат обратно при нея. Защото преди около три седмици на Йоанна ѝ се случи най-лошото, което можеше да я сполети – изгуби сънищата си. И не само че заспала не сънуваше – това не я разтревожи особено – но и будна не успяваше да си измисля, да твори сънища.
Α тайно от всички, будна Йоанна бленуваше онова, което не си позволяваше да извърши в действителност. Имаше си свой, таен живот и изобщо не изпитваше вина, защото и не вярваше, че мами някого. С почти религиозно благоговение бе изпълнила всички майчини завети и не се считаше за непокорна дъщеря, само задето се осмеляваше да бленува тайно. И без друго никога не позволи на мечтите си да я подведат. Никога не ги осъществи.
Ужасът ѝ, когато осъзна, че от доста нощи не е сънувала, не можеше да се сравни с паниката, която я обзе, веднага щом разбра, че не е способна да сънува будна.
Изчезнаха магичните пустини и плажове. Изчезнаха любовниците, способни на отчаяни жестове от обич. Изчезнаха честолюбиво мечтаните картини. Какво ѝ остана… Вътрешният двустаен апартамент в Кипсели, верните копия на иконите и Андонис.
* * *
… Йоанна се научи да слага вилиците при другите вилици и лъжиците – при другите лъжици. Научи се да подрежда дрехите си всяка вечер, вместо да ги оставя да висят на стола по цяла седмица. Научи се винаги да се къпе, преди да си легне, и да внимава редовно да си взема противозачатъчните. В брака си и най-вече в отношенията си с Андонис Йоанна бе успяла да се почувства, както и в работа си. Щастлива точно толкова, колкото да не се разбунтува. Не я вълнуваше вече, че не е станала художничка, нито, че не изпитва любов. И бездруго бе открила лекарството още като дете. Създаваше си сън и се измъкваше в него като беглец.
1 Квартал в североизточната част на Атина, през 80-те години голяма част от заможните му жители се преселват в северните предградия на града, а малките апартаменти в кооперациите са наети от икономически мигранти; „Кипсели“ обаче остава притегателен търговски център, известен с многото си театрални сцени. – Б. пр.
2 В опреден ден от седмицата в градовете и селата на Гърция се организира фермерски пазар. – Б. пр.
3 Иконата „Христос Лозата“ или „Христос истинската лоза“. Иконографията е разработена в гръцките манастири и представя Христос в образа на Вседържателя, заобиколен от лоза и с Евангелието в ръце, отворено на съответния пасаж. – Б. пр.
4 Миксионите са течни лепила на основата на масла и разтворители, предназначени за създаване на златен, сребърен или меден ефект при украсата на икони и декупажи.– Б. пр.
5 На гръцки думата за сън и мечта е една и съща. – Б. пр.
Паралелен прочит на един от знаковите за съвреемнната гръцка литература романи – водещ ни из места, нрави, митове и обичаи – ви очаква тук.
За авторката
Евгенѝя Факину е родена през 1945 г. в Александрия. Отраснала е в Атина, където е завършила графични изкуства и екскурзоводство. Работила е като графичен оформител в няколко списания.
През 1975 г. създава „Тенекиения град“, авангарден куклен театър за деца, в който за реквизит се използват само ненужни, изхвърлени на боклука вещи, главно тенекиени кутии. Обектният театър печели голяма популярност и съществува до 1982 г., без собствена сцена, но представяйки пет авторски пиеси с голям успех (две от които не с оригиналните си заглавия, за заблуда на цензурата). Днес тенекиените кутии и други предмети, използвани в спектаклите на „Тенекиения град“, са изложени в гръцкия Музей на театъра.
Евгенѝя Факину е написала и илюстрирала 17 книги за деца, всяка, от които е била издадена поне в 300 хиляден тираж.
През 1982 г. създава първия си роман „Астрадени“, който веднага е забелязан от гръцката критика и читатели. От 1990 г. пише главно за възрастни. Творбите ѝ са преиздавани много пъти и в големи тиражи (над 400 000). Романите ѝ са преведени на немски, английски, руски, унгарски, датски, френски, холандски, италиански, сръбски и турски.
„Зелена безбрежност“ е отличен със специална награда на Панаира на книгата във Франкфурт през 2001 г. Същата година вторият ѝ роман „Седмата одежда“ е поставен на атинска сцена с голям успех.
През 2005 г. Евгенѝя Факину е удостоена с наградата на читателите (в конкурса на Националния център на книгата и радио Скай) за романа си „Методът на Орлеан“, а през 2008 г. – с Държавната награда за къс разказ за сборника „Градински амбиции“. „Зелена безбрежност“ е първият ѝ роман, преведен на български език (издание на ИК “Рива”).
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.