Когато говорели за морето, древните египтяни го наричали „голямото зелено“. Те плавали по Нил, но се страхували
от откритата морска шир. Не дръзвали. Така и не станали мореплаватели. Наемали критяните за търговията и
корабоплаването си.
„Зелена безбрежност“ е предизвикателството, което никога не сме дръзнали да приемем. Всички смели идеи, които не
сме осъществили. Всички приключения, на които не сме се отправили. Всички любови, за които сме мечтали. „Зелена
безбрежност“ е надеждата, че някой ден ще се осмелим…
… и ние се осмеляваме.
Сюжетът
Романът „Зелена безбрежност“ ни повежда на пътешествие. Следваме Йоанна – копист на византийски икони, която
винаги е мечтала да бъде художничка. Но не е дръзнала. Не се е осмелила да поеме по път, различен от
предначертания от майка ѝ, не е имала сили да противоречи на съседи, познати, на предвидимия си мъж…
Всичко се променя един вторник. Ден като всеки друг. Йоанна се връща с препълнени чанти от пазара. Стоварва ги на
пода. И потегля. Без да се обръща назад, без конкретна посока. С една единствена цел: да си върне сънищата и
мечтите.
Защото, макар да е съвсем „обикновена“, с „безцветни черти на лицето“, както я определят нееднократно, Йоанна има
пъстър вътрешен свят, който ѝ позволява да създава сънища, когато е будна и „да се губи в тях“.
В един момент от дългото си пътешествие Йоанна си купува минерални бои на прах и започва да рисува отново.
Пътуването ѝ – вътрешно, но и из цяла Гърция, я среща с палитра интригуващи герои. От сляпа монахиня до
ексцентричен режисьор, от малко момиченце, което я вижда като фея до коравосърдечния собственик на кръчмата
„Добро сърце“, който изпитва смесица от страх и презрение към всички самотни жени.
Част от тези герои преоткриват мечтите си благодарение на и преди самата Йоанна. В последните страници я
изпращаме на брега на едно необичайно море, а краят на романа крие много възможности за въображението на
читателя.
Картината, която „виждаме“ във финалната сцена напомня на прочутата „Спяща циганка“ на Анри Русо. Още едно
негово платно „се рисува“ по страниците на романа - Le Rêve (Сън/ мечта). Самобитното му творчество и любопитна
лична история, отговарят защо (а вие може да разберете в секция Картините в Зелена
безбрежност, изпъстрена с
въздействащите му платна и интересни факти).
Отзиви
„Романът на Факину е плесница за летаргичните ни съзнания
и едновременно с това - най-съвършената картина на съвременната жена в стремежа ѝ да се самодокаже, да
захвърли патерици и да преодолее зависимости. И в края на историята тя наистина успява. Стигало е само да
дръзне, да направи опит. „Зелена безбрежност“ е почти готов сценарий за филм. Преди да го видите на голям
екран обаче, ви съветвам да го прочетете. Рядко имаме възможност да се насладим на такава литература.“
„Зелена безбрежност” ни дава първата хроника на вътрешното скиталчество
в съвременната гръцка литература, емоционално натоварена от присъствието на една жена-дете. Без да вика от
възмущение, книгата успява да напипа пулса на един свят, в който сънищата и мечтите са смятани за утопия. За
това помага живия, но много поетичен език на Факину.“
„Чрез едно изключително авангардно и привлекателно повествование,
неподвластно на естествения ход на времето и неизменно люшкащо се между реалност и фикция, Евгенѝя Факину
постига свой собствен, оригинален стил, чертае собствена линия в прозата и собствена митология, които, ако
съдим по многократно преиздаваните ѝ творби, са високо оценени и добре приети.“
„Факину е известна като писателка на детски романи. „Зелена безбрежност“ обаче е игра за възрастни.
Любовният триъгълник не е водещ, истинската игра тук е завръщането – бавно и болезнено – по пътя към себе
си. Победата не е предопределена по начало. А жертви винаги има.“
„Романът „Зелена безбрежност” разказва историята на художничката на византийски икони Йоанна, която се
отправя на пътешествие (английската дума quest е още по-подходяща) в неизвестността на гръцката провинция и
на собствените си психични територии в търсене на изчезналите си сънища и мечти и изгубената си идентичност.
[…] Романите на пробуждането по принцип завършват с изчезването на героинята и неясният им край е дразнещ за
читателя, смята М. Анастасопулу.
Лично за мен по-интересно е не какво се случва с жените герои, след като намерят истинската си идентичност,
а какво се случва с техните читател(к)и…“
За автораката на „Зелена безбрежност“: Евгенѝя Факину
Евгенѝя Факину е
родена през 1945 г. в Александрия. Отраснала е в Атина, където е завършила графични изкуства и
екскурзоводство. Работила е като графичен оформител в няколко списания.
През 1975 г. създава „Тенекиения град“, авангарден куклен театър за деца, в който за реквизит се използват само
ненужни, изхвърлени на боклука вещи, главно тенекиени кутии. Обектният театър печели голяма популярност и
съществува до 1982 г., без собствена сцена, но представяйки пет авторски пиеси с голям успех (две от които не с
оригиналните си заглавия, за заблуда на цензурата). Днес тенекиените кутии и други предмети, използвани в
спектаклите на „Тенекиения град“, са изложени в гръцкия Музей на театъра.
„Тенекиен град“
„Тенекиен град“ е книга с пълните театрални текстове на петте пиеси, инструкции за режисура и изработка на
декори и на тенекиени герои.
Евгенѝя Факину е написала и илюстрирала 17 книги за деца, всяка, от които е била издадена поне в 300
хиляден тираж.
„Астрадени“ (1982)
През 1982 г. създава първия си роман „Астрадени“, който веднага е забелязан от гръцката критика и
читатели. От
1990 г. пише главно за възрастни. Творбите ѝ са преиздавани много пъти и в големи тиражи (над 400 000).
Романите
ѝ са преведени на немски, английски, руски, унгарски, датски, френски, холандски, италиански, сръбски и
турски.
„Седмата одежда“ (1983)
„Зелена безбрежност“ е отличен със специална награда на Панаира на книгата във Франкфурт през 2001 г.
Същата
година вторият ѝ роман „Седмата одежда“ е поставен на атинска сцена с голям успех.
„Зелена безбрежност“ (1987)
През 2005 г. Евгенѝя Факину е удостоена с наградата на читателите (в конкурса на Националния център на книгата и
радио Скай) за романа си „Методът на Орлеан“, а през 2008 г. - с Държавната награда за къс разказ за сборника
„Градински амбиции“.
„Зелена безбрежност“ е първият ѝ роман, преведен на български език от Марина Деливлаева и издаден от ИК “Рива”.
„Писма до Снежанка“ (2020)
Последният роман на Евгенѝя Факину е „Писма до Снежанка“, публикуван през 2020 г. от изд. Кастаниоти.
Любопитна подробност е, че почти едновременно с българското издание на „Зелена безбрежност“ излезе филмът „Зелено
море“ на реж. Ангелики Андониу по книга на Евгенѝя Факину. Той обаче не се базира на „Зелена безбрежност“, а на
по-късния ѝ роман „За да види морето“ (2006). Лентата вече е удостоена с наградата на публиката от 8-мия
международен кинофестивал в Кицбюел, Австрия и наградата "Златен юноша" от 43-ия международен кинофестивал в Палермо, Италия, връчвана за най-добра адаптация на литературна творба.
Още един любопитен факт е, че Евгенѝя Факину тъче не само истории. Писателката работи главно през нощта. Рутината
ѝ е свързана с писане в „тихите и самотни“ часове на денонощието - между 2:30 и 8 часа, когато компания ѝ прави
само едно старо радио. На сутринта обаче има нужда да тъче съвсем буквално. Разказва, че бродирайки или
работейки на стана, обмисля и „извезва“ следващите изречения. А ние с удоволствие следваме нишката…
Анри Русо (на френски Henri Julien Félix Rousseau, наричан още Митничаря; 1844 – 1910) е френски самобитен
художник, един от най-известните представители на наивистичното изкуство. Приема се също за един от видните
представители на постимпресионизма, както и за един от първооткривателите на сюрреализма.
Анри Русо е роден през 1844 г. в град Лавал в западна Франция в семейството на водопроводчик и търговец на
железария. След службата си в армията, пастъпва на работа в митницата, поради което получава и прозвището Митничаря.
Започва да се занимава с рисуване на зряла възраст, без да има съответното образование. Първият, който оценява
значението на картините му, е младият Алфред Жари. Чрез него Русо се запознава с Пол Гоген, а по-късно в
ателието му с Едгар Дега, Аугуст Стриндберг и Стефан Маларме. През 1886 г. Русо показва за пръв път свои творби
на широката публика, като участва в „Салона на отхвърлените“.
Много от картините му са с екзотични сцени, въпреки че Русо никога не е напускал Франция. Той често посещава
ботаническата и зоологическата градини, където изследва и рисува растения и диви животни. Публиката се присмива
на примитивния му стил, но художници като Пабло Пикасо го приветстват.
„Le Rêve“ (Сън/ мечта) на Анри Русо, която Йоанна вижда в едно от съновиденията си, а Е.Факину описва красиво по страниците на романа
Йоанна пътува, често само навътре в себе си, подобно на самобитния Анри Русо, който никога не напуска Франция, но
е способен да създаде мечтателни образи върху платната си. Тя, също като него, дръзва да следва призванието си
на зряла възраст, понасяйки цялото неразбиране, упреци и дори присмех, които един избор „извън
нормалното“ може да донесе.
Вътрешните „пейзажи“ обаче не са единствения декор на пътешествието на Йоанна. „Зелена безбрежност“ ни води из
действителни, красиви и наситени с история места в Гърция.
Забележителните места в „Зелена безбрежност“
Планината Кисавос (или О̀са)
„Как Йоанна се озова в село Агиос Власис в Източен Кисавос остава загадка…“
С тези думи започва пътешествието ни по редовете на „Зелена безбрежност“. Мистерията, разбира се, разгадаваме
заедно, с напредването по страниците на романа. Допълнителни картини, снимки, образи и думи обаче не са излишни,
за да си представим къде се разгръща по-голямата част от пътуването, което обещава преоткриване на мечти и
сънища на своите герои (и читатели).
Митичната легенда твърди, че планината О̀са е издигната от Алоадите - От и Ефиалт, които се славели с нечовешката
си сила и в стремежа си да се изкачат на Олимп, за да се оженят за Артемида и Хера, натрупали няколко планини
една върху друга, като планината Пелион се оказала върху О̀са.
Титани и гиганти, с Ефиалт (ляво). Илюстрация от Гюстав Доре за „Божествена комедия“ на Данте.
За двамата братя близнаци знаем още, че израстват като гиганти. На 9 години побеждават бога на войната Арес и го затварят за 13 месеца в бъчва.
Когато натрупват планините една върху друга и започват да се изкачват към Олимп, Аполон ги убива със стрелите
си. Съгласно друга версия Артемида пуска сърна по между им. Братята хвърлят копията си по животното, но се
улучват взаимно. В Тартар са наказани за неуважението си към боговете, като са завързани гръб до гръб със змии.
Планината О̀са, уловена в цялото си великолепие и митична красота от Christopher Wordsworth
Днес познаваме планината О̀са, известна също с името Кисавос, като част от планинска верига пресичаща плодородното Тесалийско поле – най-голямата равнина в Гърция – от север на юг и изграждаща естествена бариера по пътя от Солун за Лариса. Намира се в периферия Лариса между планините Пелион (или Пилио) на юг и Олимп на север. От Олимп я разделят река Пеней и Темпейската долина (последните също присъстват в романа). Най-високият връх на О̀са е Пророк Илия, издигащ се 1978 м над морското равнище.
„Отиваше в Мистра̀. Най-накрая превръщаше в реалност това пътуване, вечно отлагано заради неочаквано изникващи
пречки…“
„Влезе през входа откъм Монемвасия. Таксито я остави там, за да избегне стръмния път нагоре и тя се заизкачва по
пътеката, която водеше до манастира на Богородица Пантанаса…“
С тези думи „Зелена безбрежност“ ни повежда из Мистра̀ и едни от най-интересните сцени в романа. Да влезем и ние
(на снимката е споменатият вход към манастира).
Входът към манастира откъм Монемвасия, средновековен град в Гърция, разположен на малък полуостров, край бреговете на Пелопонес.
И макар действието в романа да се развива в съвременна Гърция, насред руините на този замък ще се разиграе
любопитен епизод, изпращащ ни във Византия, след Четвъртия кръстоносен поход.
Мистра̀ е съвременно село и средновековен византийски град в ном (административно-териториална единица) Лакония на
полуостров Пелопонес, Южна Гърция. Руините на града, туристическа забележителност, се намират над едноименното
село на склоновете на Тайгетските планини, недалеч от древна Спарта.
През 1204 г. участниците в Четвъртия кръстоносен поход превземат Константинопол и разпокъсват византийските земи на множество васални графства и баронства. Наследниците на византийския трон се оттеглят. Какво се случва обаче с Мистра̀? И каква е “българската следа в историята ѝ?
В Латинската империя
В края на 1248 г. принц Гийом II дьо Вилардуен, владетел на Ахейското княжество, превзема Монемвасия – последната
византийска твърдина в Морея (или Пелопонес. Модерното име на полуострова е наложено чак в 19 век. То произлиза
от гръцката митология, по-точно легендата за героя Пелопс, който завладял целият регион. Името Пелопонес
означава „Остров на Пелопс“. През Средновековието та чак до 19 в., полуостровът се нарича със славянското име
Морея дадено му вероятно заради заобикалящото го отвсякъде море). Лакония е включена в границите на Ахейското
княжество, а принц Гийом започва поредица от строежи на укрепления. Едно от тях е крепостта Мистра̀, където Гийом
мести столицата на княжеството.
През 1259 г. Михаил VIII Палеолог печели Пелагонийската битка и пленява принц Гийом с част от благородниците му,
а две години по-късно възстановява Византия след като завзема Константинопол.
През 1262 г. Гийом е освободен срещу обещание да предаде трона на Ахейското княжество, което той не спазва. Все
пак Византия успява да възвърне контрол над малка част от югоизточен Пелопонес, възстановявайки област Морея
първоначално в района на Монемвасия. Назначените управители – кефали на Морея засилват натиска и завземат
територии от отслабеното Ахейското княжество, като през 1289 г. присъединяват столицата Мистра̀. По същото време
седалището на управителите е преместено от Монемвасия в Мистра̀. Рангът на управителите е повишен до епитропи.
Един от тях е Андроник Асен, епитроп на Морея от 1316 до 1322 г.,
син на българския цар Иван Асен III и на
византийската принцеса Ирина Палеологина.
Във Византия
Възстановена Византия засилва натиска върху отслабващото франкско Ахейско княжество. След 1348 г. франките са окончателно изтласкани от Пелопонес, а столица на Деспотство Морея става Мистра̀. Морейските управители получават титлата деспот.
В това славно време ни връща и романът „Зелена безбрежност“, в една сюрреалистично красива сцена, сред руините на Мистра̀. Като плод на въображението на един ексцентричен режисьор, с когото случайността буквално сблъсква Йоанна, се срещаме с Мануил Кантакузин.
Освен Мануил Кантакузин в сцената присъства втората му съпруга и, както изглежда, нейният любовник…
А ето какво (доста по-сухо, в сравнение с редовете в “Зелена безбрежност”, изпълнени с привидения, достолепни владетели и жени с безредно разбъркани коси, молещи за помощ) казва историята:
Мануил Кантакузин (ок. 1326 - 1380 в Мистра̀) е византийски деспот на Морея от 1349 до 1380 г.
Той е
вторият син на император Йоан Кантакузин и Ирина Асенина, внучка на българския цар Иван Асен III
. Чрез тази линия Мануил Кантакузин е свързан с българската царска династия Асеневци.
От 1342 до 1347 г. Мануил Кантакузин е женен за Мария Анна Оливер, дъщеря на сръбския деспот Йован Оливер. Ние обаче се запознаваме с втората му съпруга. През 1349 г. той се жени за Зампея дьо Лузинян, наричана и Изабел или Мария (ок. 1333–1382/1387), дъщеря на арменския крал на Киликия, Гвидо дьо Лузинян (Константин IV). Мануил няма мъжки потомци и затова след смъртта му е наследен от неговия по-голям брат, бившия съимператор на баща му, Матей Кантакузин като деспот на Морея. Мануил Кантакузин умира през 1380 г. и е погребан в Мистра̀ в църквата Агия София.
Деспота̀тът осигурява културен разцвет на Мистра̀. Стенописите на църквата в манастира Света Богородица Перивлепта
са едни от малкото оцелели късновизантийски творби, считани за основополагащи в разбирането на византийското
изкуство. Нищо чудно, че Йоанна отчаяно иска да ги види и да остане край тях през нощта, успяла да избегне
погледа на пазача, но не и любопитния взор на ексцентричния режисьор, който ни дарява къс история по неповторим
начин.
Мистра̀ остава последен център на византийските мислители. Неоплатонистът Плитон живее тук до смъртта си през 1452 г. Той и други учени в Мистра̀ повлияват Италианския Ренесанс, особено след посещението им във Флоренция през 1439 г. в свитата на Йоан VIII Палеолог.
Последният византийски император Константин XI Палеолог е Морейски деспот в Мистра̀. Той носи българска кръв по майчина линия. Майка му е византийската императрица Елена Драгаш, дъщеря на Велбъждкия деспот Константин Деян и внучка на българския цар Иван Александър. След смъртта на Йоан VIII Палеолог, Константин XI Палеолог е коронясан в митрополитската църква на Мистра̀, след което заминава да заеме трона в Константинопол.
През 1989 г. руините на Мистра̀ заедно с крепостта, двореца, църквите и манастирите са включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
Женския манастир Пантанаса, в който ще ни отведе Йоанна
Макар откриващата сцена на романа “Зелена безбрежност” да ни “посреща” в с. Агиос Власи(о)с, Йоанна се озовава там едва след съдбоносното си посещение в Мистра.
Планинското селце, чиито къщи са накацали по склоновете на Пелион, някога е било известно и с турското си име Карабаси (Черна глава). Днес жителите му са малко на 300.
Село Агиос Власиос (някога известно като Карабаси) на оцветена фотография, изпращана като пощенска картичка през 1917 г.
Йоанна постига своето преобразяване именно насред подобно малобройно и затворено общество. В него откриваме коравосърдечния Мелетис (съдържател на кръчмата “Добро сърце”); добрия, но безволев поп Манолис; остарялата без време, благородна, но победена от сънища и мечти акушерка кира Нона; младежите Асимакис и Елени, отстояващи, всеки по свой начин, правото си на избор и бъдеще…
Консервативното общество вярва, че се съхранява като отстранява различните (особено ако ги срещне в лицето на сама, независима жена); то е способно да пали, разрушава, да съди без съд, докато свещеникът чете молитви за прогонване на духове, а обществото, превърнало се в озверяла тълпа, крещи:
“думи, забравени от години: убийца, магьосница, демон, харпия, ехидна, самодива, вещица, заклинателка, горгона и други все такива.”
Но именно от него излизат пречистени Йоанна и младежите, получили свободата си благодарение на неволно дадения им от нея пример.
Интересно е как консервативните, патриархални нрави и дълбоката религиозност на жителите на селото, съжителстват с образи и митове, наследени от Античността. В най-искрения си ужас и гняв, селяните извикват образите на:
Харпиите („похитителки“) - в древногръцката митология те са богини на вихъра и смъртта. Живеели на Строфадите (островите на завръщането) в Егейско море. Харпиите са деца на морския бог Тавмант и океанидата Електра и са сестри на Ирида. Броят им варира от 2 до 5. Имената им са: Ела (вихър), Елопа (буреносен вихър), Подарга (бързонога), Окипета (бързата), Келено (мрачната). Свързани са с мрака и разрушителната сила на вятъра.
Първоначално били представени като красиви крилати жени. Образът им продължава да владее въображението - от Античността и Средновековието, през стиховете на Данте и картините на Еразъм Квелин II и Рубенс, та чак до днес.
“Преследването на харпиите”, нарисувано от фламандския художник Еразъм Квелин II през 1630 г., днес в колекцията на музея Прадо
Ехидна - в древногръцката митология е полужена, полузмия,, отличаваща се със сила и бързина. Данните за произхода ѝ не са единни и според различни митографи тя е дъщеря на Форкис и Кето или на Тартар и Гея.
От нейния брак с Тифон са се родили много чудовища (заради което я наричат и “майка на всички чудовища”): Химера, лернейската хидра, немейския лъв, орелът, който кълве черния дроб на Прометей, кучетата-близнаци Цербер и Орфо и сфинкса в Тива. В различни варианти на митовете, Ехидна е убита от Херкулес, Белерофонт или Едип.
Въпреки разпространеното схващане че Ехидна, също е ужасна на вид, тя е много красива жена, но от кръста надолу - змия, отличаваща се с голяма бързина и сила.
“Горгоната и героите”, нарисувана от италианския художник Джулио Аристиде Сарторио ок. 1897 г.
Горгони - в древногръцката митология са трите сестри Стено, Евриала и Медуза. Те били крилати жени-чудовища, които имали змии вместо коси. Погледът им превръщал всичко живо в камък. Дъщери са на морското божество Форкис и неговата сестра Кето. Те обитавали океана, редом с Хесперидите.
В началото горгоните били прекрасни девойки, но Атина завидяла на хубостта им и по нейна идея били пратени на запад. Там постепенно започнали да се променят – пораснали им златни крила, ръцете им станали медни, а в косите им се появили змии. Но и това не удовлетворило завистливата Атина. За убийството на Медуза, единствената смъртна сред горгоните, тя избрала Персей, който с помощта на боговете се справил със задачата.
Нещо подобно се опитват да направят жителите на с. Агиос Власиос, удивително способни да видят горните образи на красиви жени с чудовищни сили и днес.
Цагези/ Стомио
„Следващият автобус тръгваше за Цагези след пет минути. […] Още щом зави вдясно от делтата на Пеней и пред
погледа ѝ се простря морето, Йоанна почувства, че тук наистина би могла да остане...”
Цагези е старото име на Стомио – крайбрежно селище в близост до Лариса, днес известен курорт, в подножието на
планина Кисавос, с дълга пясъчна ивица и красив фар; името му произхожда от турските думи Çay (река) и ağzı
(уста) или „устие на река“, което е в основата и на гръцкото Στόμιο, заради разположението му до делтата на река
Пеней.
От Цагези Йонна си купува „истинските“ минерални бои, с които ще осъществи мечтата си. Там се озовава и в края на
пътуването си – както на физическото (оставено с отворен край), така и на вътрешното си скиталчество, което я
преобразява.
Плажът, на който я оставяме във финалната сцена, днес изглежда така:
Една от силно въздействащите сцени в романа е тази с ловците и убитата сърна, които Йоанна наблюдава в кръчмата
„Добро сърце“. Част от описанието ѝ е:
„Йоанна много се изплаши, когато ги забеляза. Винаги ѝ се бе повдигало от ловците и насилието, което носят
със
себе си. Облеклото им, наподобяващо на военна униформа, тежките стъпки на гончиите, оръжията, мрежите,
но най-вече лицата им караха Йоанна да трепери също, както в онези мигове, малко преди да я оперират или във
вечерта
на Политехниката.“
За гръцкия читател това сравнение е много силно. Да видим защо:
Вечерта на политехниката е описана добре и илюстрирана с архивни кадри в Блога на Мавракис – или с други думи от
грък, силно чувствителен към събитията от онова време, при това на прекрасен български език.
На 17 ноември 1973 г. управляващата в Гърция военна хунта (на власт от 1967 до 1974 г.) потушава с кръв
няколкодневна демонстрация с искания за справедливост и демокрация и основен лозунг “Хляб, образование, свобода
и национална независимост”.
Военни и специални части нахлуват с танкове в сградата на Политехническия институт в Атина, където са се
барикадирали множество студенти и работници. Демонстрацията е смазана, но няколко месеца по-късно пада и
военният режим в Гърция.
Паметник, посветен на бунта в Политехниката през 1973 г., издигнат в гр. Драма, Гърция
Йоргос Мавракис разказва (и показва в снимки и видео):
Вечерта хунтата решава да се справи с проблема с помощта на армията. Последно събрание на студентите.
Решението е: „Никакво малодушие, нито дума за напускане”. Единодушно се решава
да се отстои при всякакви
жертви. Полунощ. Полицията блокира територията около Политехниката. Танковете
приближават.
17 ноември
01:45 – Танковете са пред Политехниката. Специалните армейски части
заемат места. Силно осветяване от прожекторите на танковете. Обсадените, качени върху оградата, ръкопляскат на
войниците. Заповедта е да се действа без присъствие на прокурор.
02:30 – Започват преговори за
евакуация. Неуспешни. Студентите се стремят да печелят време, да удържат до сутринта, когато са убедени, че към
тях отново ще се присъединят много хора.
02:45 - На обсадените се дава срок от 15 минути за
напускане.
„Братя войници, няма да вдигнете оръжие срещу нас. Как е възможно да стреляте срещу братята си? Нямаме
оръжия,
братя войници, нима ще стреляте срещу братята си. Как е възможно да пролеете братска кръв? Всички вярваме в
свободата.”
Танкът разбива портала и влиза в Политехниката, след него офицери и войници от специалните части.
Обсадените се разбягват на всички посоки. Много от тях са арестувани.
Има убити и много ранени. Някои войници на места пускат студентите да избягат. Вратите на много от домовете на
живущите наоколо са отворени и много от бягащите намират убежище там. Някъде по-далеч по улиците стълкновенията
продължават, но не за дълго…
Танкистът, който управлява танка, с който е разбит портала, дълго след това казва:
„Тогава чувствах,
че върша нещо благородно, нещо велико. Според „черните барети” аз бях героят, който унищожи враговете на
родината, „комунягите”, както наричахме тогава студентите. Това ми казваха, това вярвах. Какво очаквате?
Нито
един вестник не бях чел дотогава. Бях станал и аз фашист. Докато разбих портала, в това вярвах. Но
впоследствие, това стана кошмарът на живота ми".
„Два пожълтели плаката – единият с Вуюклаки като млада, рекламираща бира „Фикс“, а другият на цигарите „Асос“
– ѝ
напомниха за нейния приятел Михалис и колекцията му от цветни афиши.“
С описанието на тази сцена, гръцките читатели вече могат да „видят“ стената, образът на споменатата жена веднага
изниква в ума им. Нека я видим и ние.
Алики Вуюклаки е много известна и
обичана
театрална и кино актриса от 60-те, 70-те и 80-те години на XX в., участвала в първите гръцки мюзикъли. Гърците
все още помнят и гледат с интерес първите ѝ черно-бели ленти, както и по-късните цветни драми, комедии и
мюзикъли с нейно участие. Определяна е като най-харизматичната гръцка актриса, жена с много таланти, силно
присъствие и свободен дух. Критици я сравняват с Невена Коканова (в личния и професионален път и на двете има не
малко сходства).
Алики Вуюклаки, изпълняваща песента „Обичам те“, по музика на Манос Хадзидакис и стихове на Алекос Сакелариос,
може да видите тук:
„Възрастната жена се размърда на стола и задържа глътката чай в устата си. Беше усетила необикновения въздух,
който обгръщаше Йоанна, да я докосва по бузата. Прекръсти се и прошепна „Исус
Христос побеждава и всеки демон отминава“.
Всъщност леля Мария от романа произнася молитва против уроки, която буквално звучи като „Исус Христос побеждава и
всички лоши духове разпръсква“. Преводният вариант е заради по-кратката и римувана фраза на гръцки; самата
молитва е със столетни традиции, но разпознаваема и използвана от гърците и днес, открива се в книги, пиеси и
филми.
Гърците, подобно на много други народи, разполагат с най-разнообразни наричания и амулети за предпазване от уроки и “зли очи”.
Според различни исторически извори, когато се срещали, първите християни се поздравявали с „Иисус Христос
побеждава“. Но пълната фраза, използвана и в романа, гърците разпознават днес като наричане против уроки.
Любопитен в това отношение е разказът на млад грък, публикуван в поредицата „Градски
легенди“ на Гьоте-институт Гърция (gr). Той си спомня – в текст изпълнен с много хумор и самоирония – за
тежък махмурлук след излизане с приятели. На следващия ден е „възнаграден“ с непоносимо главоболие. Веднага щом
го виждат неговата майка и леля решават, че е бил „погледнат с лошо око“, а лелята предлага услугите си, за да
развали уроките. В този момент на разказа гъркът набляга, че леля му е 30-годишна, интелигентна, образована и
независима жена. Въпреки това той чува от устата ѝ думите, произнесени и от леля Мария в романа, и то насред
сложен ритуал включващ чаша вода, зехтин и неопровержимото доказателство за урочасването – няколко капки от
зехтина, според свидетелството на лелята, се разтварят във водата и изчезват. Следобед героят на разказа вече се
чувства по-добре и обещава да сподели още начини за прогонване на лоши духове – с окачване на чесън в ъгъл на
къщата. Но това, казва, е друга история…. А ние се връщаме към още любопитни моменти от нашата.
Акушерката и селска медицинска сестра кира Нони може и да не е реален човек, като Алики Вуюклаки, но е не
по-малко ярък и въздействащ образ. Присъства в романа от първата му страница, а в един момент, дори се озоваваме
в бедния ѝ дом. Сцената е красива, изпълнена с меланхолията на отминалата младост и красота, на изгубената
любов, украсена с личната история на кира Нони, която звучи като притча. За да си я представим обаче, се
пренасяме в стаичката ѝ:
„Чувство на отчаяние обхвана Йоанна. И не заради самата нея. […] жената със златното сърце изглежда наистина
живееше бедно и нещастно.
Освен двойния железен креват и един юк в ъгъла, в стаята нямаше нищо друго.“
Това, което сварва Йоанна, може да е бедност и нищета, но се оказва и образ на пъстрите традиции, алегория на
моминските цветни надежди и любов. Юк, от турското yük, преминало в гръцки език през Средновековието, е висок
куп платове, черги, покривала и др., грижливо сгънати един върху друг, обикновено поставени върху дървен сандък.
„Витрината“ и гордостта на дома, често включващ и чеиза на стопанката му, красиво подреден, за да се виждат
шарките и бродериите на платовете.
Надяваме се, след този не по-малко пъстър, паралелен прочит на книгата, да разгърнете и самата „Зелена
безбрежност“. Ако все още се колебаете откъси от романа ви очакват тук и тук.
Евгенѝя Факину е
родена през 1945 г. в Александрия. Отраснала е в Атина, където е завършила графични изкуства и
екскурзоводство. Работила е като графичен оформител в няколко списания. 
