Смайващото изследване на Карън Армстронг „Кратка история на мита“ ни превежда през митове от палеолита чак до наши дни.

По книжарниците излезе „Кратка история на мита“ от Карън Армстронг (ИК „Сиела“) – богат, наситен разказ за връзката на човечеството с митовете. Всички богове и герои, които слизат в подземния свят, сражават се с чудовища и се борят с тайнствените сили на душата, оформят пъстра плетеница от митове и легенди от цял свят – от палеолита чак до наши дни.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Вероятно сте чували за гръцкия бог на виното Дионис. Но знаете ли също така, че той е бог на хаоса и плодородието? Каква е връзката между страха от ирационалното и земните култури? А знаете ли, че в Библията са запазени митове за сътворението, според които Йехова създава света, като убива морско чудовище? Каква е връзката между това и нордическите предания за Рагнарок? А има ли връзка между Дионис и Христос?

И най-важният въпрос – как е възможно митовете на народи, разделени от хиляди километри и стотици години, изобщо да имат нещо общо?

От самото начало човешките същества се отличават със способността си да раждат идеи. Хората наблюдават, учат, надграждат. Измислят неща, които не могат да видят и да докоснат, създават цели светове, които не са съществували преди.

При това митовете не са се появили със зараждането на писмеността. Напротив! Археологически разкопки от времето на неандерталците показват сложни ритуали за погребване, истории за живота в отвъдното.

Каква е основната цел на тези истории, ако не да ни помогне да се ориентираме в заобикалящата ни действителност? Митовете са населени от същества, подобни на нас самите – от говорещи животни до божества в човекоподобен образ.

Митологията е динамична, постоянно еволюираща, но и смайващо устойчива система. От времето на палеолита и митологията на ловците чак до Голямата Западна трансформация в наши дни митовете никога не са напускали съзнанието ни. Нуждата да поставим живота си в по-голям контекст, надхвърлящ тленността, винаги е съпровождала човечеството.

Смайващото изследване на Карън Армстронг прави синтез на вековечната необходимост на хората да създават истории, да обясняват обективната си действителност чрез митовете. Важни ли са митовете и днес? Може би просто съществуват под друга форма. Трябва само да знаем къде да ги потърсим. „Кратка история на мита“ разглежда постоянно променящата се взаимовръзка между мита и човека. Стегнато и ясно написана, книгата е пътешествие през различните епохи на човешкия опит, което оставя читателя вдъхновен, възхитен и често трогнат.

Кратка история на мита

Карън Армстронг

[…]

Някои от най-ранните митове, възникнали вероятно през палеолита, са свързани с небето, което дава първата представа на хората за божественото. Когато се взират в него – безкрайно, далечно и някак съвсем отделно от жалкия човешки живот, те изпитват религиозно преклонение. Небето надвисва над тях необятно, недосегаемо и вечно. То е самата същност на трансценденталното и другостта и човешките същества не са способни да го променят. Безкрайната игра на гръмотевиците, затъмненията, бурите, залезите, дъгите и метеорите са свидетелство за друго активно измерение, което води свой собствен динамичен живот. Съзерцаването на небето изпълва хората с ужас и наслада, с преклонение и страх. То едновременно ги привлича и отблъсква. В същността си то е божествено и вдъхващо страхопочитание, както го описва големият историк на религията Рудолф Ото. Само по себе си, дори без някакво въображаемо божество зад него, небето е mysterium tremendum, terribile et fascinas.

Това ни показва един важен елемент не само на митическото, но и на религиозното съзнание. В днешния скептичен век често се приема, че хората са религиозни, защото искат да измолят нещо от боговете – по-дълъг живот, излекуване от болести, безсмъртие и т.н. Но всъщност тази най-ранна йерофания е свидетелство, че преклонението пред бог невинаги следва егоистични цели. Хората не искат от небето нищо и много добре знаят, че то е абсолютно неподвластно на желанията им. От най-ранни времена ние възприемаме света като тайнство, той ни държи в състояние на преклонение и почуда и това е основата на почитта пред бога. Малко по-късно народът израилов ще използва думата qaddosh за обозначаване на сакралното – то е „отделно, друго“. Изживяването на трансценденталното само по себе си е напълно достатъчно, то води хората до жадувания екстаз, кара ги да осъзнаят, че съществуването на небето далеч надхвърля обсега на човешките възприятия. Благодарение на него въображението им надскача ограничените предели на съзнанието, познанието и опита. Никой и за миг не си помислял, че небето може да бъде „убедено“ или „измолено“ да послуша волята на слабите човешки създания.

Небето остава символ на сакралното и след палеолита, но ранната история на митологията показва, че ако тя говори за една премного трансцендентална реалност, неминуемо е обречена на провал. Ако митът не позволи на хората да се включат по някакъв начин в сакралното, той неизбежно се отдалечава и избледнява в съзнанието им. В някакъв момент – не знаем точно кога се е случило – хора в различни кътчета на земното кълбо започват да персонифицират небето и така се появяват разкази за „Бога на небето“ или за „Върховния бог“, който е създал небето и земята от нищото. Този примитивен монотеизъм почти със сигурност се заражда през палеолита. Преди да започнат да почитат няколко божества, хората признават един-единствен Върховен бог, който е създал света и отдалеч управлява човешките дела.

В почти всеки пантеон се среща бог на небето. Антрополозите го откриват при пигмеите, при австралийските аборигени, при племената на остров Фуджи. Богът на небето е първопричината за всички неща и владетел на небето и земята. Той не е изобразяван и няма нито светилище, нито жреци, тъй като е твърде велик, за да бъде почитан от смъртните. Хората отправят молитви към него, вярват, че той ги наблюдава и ще накаже прегрешенията им, но въпреки това богът на небето не присъства в ежедневието им. Туземците казват, че той е „неизразим“ и няма досег със света на хората. При бедствия те търсят закрилата и помощта му, но иначе той почти напълно отсъства и в разказите често се казва, че е „заминал“ или „изчезнал“.

По същия начин изчезват и боговете на небето в Древна Месопотамия, ведическа Индия, Гърция и Ханаан. В митологиите на тези народи Върховният бог се превръща в сенчеста безсилна фигура, прокудена от божествения пантеон, и на преден план излизат по-динамичните, по-интересните и достъпни божества като Индра, Енлил и Ваал. В някои митове е запазен разказът за низвергването на Върховния бог: например Уран, древногръцкият бог на небето, е бил кастриран от сина си Кронос. Този ужасяващ мит показва безсилието на божествата творци, които толкова се отдръпват от ежедневния живот, че постепенно биват избутани в периферията. Хората виждат сакралната мощ на Ваал във всяка буря, усещат силата на Индра всеки път, когато се оставят да бъдат погълнати от беса на битката, но за разлика от тях старите богове на небето вече нямат никакво влияние върху живота на хората. Историята показва, че ако акцентира върху трансценденталното, митът е обречен; за да остане жизнен, той трябва да се занимава най-вече с човешките същества.

Съдбата на бога на небето ни напомня за друга широко разпространена заблуда. Често се приема, че в древността митовете предават на хората информация за произхода на Вселената. Историята за Бога на небето е типичен пример, но в крайна сметка този мит загива, тъй като не докосва ежедневието на смъртните, не им казва нищо за човешката природа и не им помага в разрешаването на „извечните“ проблеми. Смъртта на Бога на небето показва защо Бог-Творец, почитан от евреите, християните и мюсюлманите, е изчезнал от живота на толкова много хора на Запад. Митът не поднася фактическа информация, а дава основни насоки за поведението. Неговата истинност се разкрива само ако бъде приложен в практиката – чрез ритуала или етичната система. Ако бъде прочетен като чисто интелектуално умопостроение, митът остава чужд и неверен на действителността.

С времето върховните богове все повече се отдалечават от хората, но небето все така продължава да олицетворява идеята за сакралното. Още от палеолита високото остава митичен символ на божественото. В митологията и мистицизма хората редовно посягат към небето и създават ритуали и техники за изпадане в транс, които им помагат да претворят тези възвисяващи разкази в действителността и да се „издигнат“ дo eдно „по-високо“ ниво. За мъдреците се казва, че преминават през различните нива на небесния свят и достигат до божествената сфера. Знаем, че йогите летят във въздуха, мистиците левитират, пророците се възкачват на високи върхове и там се пренасят в по-възвишен модус на съществуване. Хората се стремят към трансценденталното, олицетворявано от небето, и в този си стремеж вярват, че могат да избягат от крехката човешка участ и да преминат към това, което е отвъд. Точно затова планините толкова често са обявявани за свещени – разположени между небето и земята, те са мястото, където пророците разговарят с боговете, както Мойсей с Йехова. Във всички култури съществуват митове за полети и възнасяния, които изразяват универсалния стремеж към трансценденталното u желанието за освобождение от ограниченията на човешката ситуация.