Разгръщаме българското издание на „Неспокойните“ от Лин Улман. Произведение на границата между мемоарната проза и фикцията, определяно в скандинавските страни като

„омагьосващ и великолепен литературен шедьовър“.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

„Неспокойните“ (превод: Радослав Папазов, ИК „Колибри“) е пленителна елегия за паметта и загубата, за изкуството и идентичността, за порастването и остаряването. Това е разказ за едно дете, което няма търпение да порасне, и за двама родители, които предпочитат да останат деца.  За спомените, за забравените моменти и за всичко онова, от което е изтъкан един живот.

Виждаш. Спомняш си. Разбираш.

С тези думи Лин Улман открехва вратата към своето минало и към живота на прочутите си родители. Тя започва да интервюира баща си с цел да напише книга за остаряването и записва разговорите им на диктофон. Години след смъртта на бащата съпругът на Лин открива отдавна забравените записи в един кашон на тавана. Тогава Улман се връща към спомените си за своето отминало детство, за живота си като тийнейджър в САЩ и за последните дни на баща си.

Неспокойните

Лин Улман

Лин Улман – „Неспокойните“

ВИЖДАШ, СПОМНЯШ СИ, РАЗБИРАШ. Всичко се свежда до мястото, на което се намираш. За първи път съм стъпила на Хамаш, когато съм била по-малка от годинка и не съм знаела нищо за голямата и съдбовна любов, довела ме след време там. Всъщност става дума не за една любов, а за три.

Де да имаше един телескоп, който да насоча към миналото и да кажа: ето, виж, това сме ние, ей така стана. И всеки път щом се зачудим дали моите, или твоите спомени са верни, дали случилото се наистина се е случило и дали изобщо ни е имало, щяхме да заставаме пред него и да поглеждаме.

Номерирам, сортирам и каталогизирам. Казвам: става дума не за една любов, а за три. В момента съм на годините на баща ми, когато съм се родила. Четиресет и осем. Майка ми е била на двайсет и седем, изглеждала е едновременно по-млада и по-стара за възрастта си.

Не знам коя любов от трите е била първа. Но ще започна с тази, възникнала между майка ми и баща ми през 1965 г., и приключила, когато съм била твърде малка, за да я помня.

Виждала съм снимки, чела съм писма, слушала съм разказите им и тези на други хора, но истината е, че е невъзможно да узнаеш кой знае колко за живота на другите, още по-малко за този на родителите ти, особено ако те са се старали да превърнат живота си в истории, които по-късно умело да разказват, без да ги вълнува кое е истина и кое не.

Втората любов е продължение на първата, а действащите лица са същите двама влюбени, вече като родители, и дъщеря им. Безрезервно обичах майка си и баща си, приемах ги за даденост, както човек дълго време приема десетилетията, денонощията или часовете, едното беше нощ, другото ден, едното приключваше, другото започваше  – аз бях негово дете и нейно дете, но поради факта, че и те искаха да бъдат деца, нещата ставаха малко по-сложни. Имаше и още нещо. Аз бях нейно дете и негово дете, но не и тяхно дете, никога не бяхме тримата; когато прехвърлям купчината снимки на масата, няма нито една фотография на трима ни заедно. Тя и той, и аз.

Никога не се е случвало.

Исках да порасна възможно най-бързо, не ми харесваше да съм малка, страхувах се от другите деца, от находчивостта им, от непредсказуемостта им, от игрите им и за да задоволя детското в себе си, си представях, че се разделям на много деца, че се превръщам в армия от лилипути и че ние притежаваме сила – малки сме, но сме много; разделях се, започвах да марширувам от единия към другия, от баща ми към майка ми и от майка ми към баща ми, имах много очи и много уши, много слаби телца, много високи гласчета и създавах различни хореографии.

Третата любов. Мястото. Хамаш, или Яупадал, както се е казвал някога. Това беше неговото място, не нейното, не на другите жени, не на децата, не и на внуците. Известно време се чувствахме така, сякаш беше нашето място. Ако приемем, че всеки има по едно отредено за него място, което не е вярно, но ако допуснем, че е, то това би било моето място, във всеки случай го чувствам в по-голяма степен свое от името, което са ми дали. Не е тягостно да се луташ в Хамаш, тягостно е да се луташ в собственото си име. Усещах мириса на въздуха, морето и камъните и как боровете се прегъваха от вятъра.

Да дадеш име на някого. Да даваш и да вземаш имена, да ги носиш, да живееш и да умреш с тях. Аз бих искала да напиша книга без име. Или с много имена. Или книга, в която всички имена са толкова обикновени, че веднага ги забравяш, или толкова си приличат, че не можеш да ги различиш. Родителите ми (след много дискусии) са ми дали име, но никога не съм го харесвала. Не се идентифицирам с него. Повика ли ме някой по име, се сепвам, все едно съм забравила да се облека и се сещам чак когато вече съм сред хора.

Есента на 2006 г. се случи нещо, останало в съзнанието ми като някакво затъмнение. Астрономката Аглаонике, или Аганайс от Тесалия, както също се е наричала, е живяла много преди да е имало телескопи, но е можела с просто око да пресметне кога точно ще бъде следващото лунно затъмнение.

Мога да смъкна луната от небето, казвала тя.

Знаела е къде да отиде и да застане. Знаела е какво ще се случи и кога. Вдигала ръце към небето и то потъмнявало.

В своите „Съвети за булката и младоженеца“ Плутарх предупреждава читателите си да се пазят от жени като Аглаонике, които той нарича магьосници, и призовава младите булки да четат, да учат и да се образоват. Една жена, която разбира от геометрия – пише той, – не би изпитвала нужда да танцува. Една начетена жена не би се оставила да я подтикват да върши глупости. Една разумна жена с познания в астрономията би се изсмяла с цяло гърло, ако друга жена ѝ заяви, че е в състояние да смъкне луната.

Никой не знае кога точно е живяла Аглаонике. Известно ни е обаче, че макар да я споменава с насмешка, Плутарх признава умението ѝ да предсказва с точност лунните затъмнения.

Не помня къде точно стоях, но ми липсваше дарбата да предсказвам каквото и да било. Баща ми беше винаги точен. Веднъж, като бях малка, отвори часовника в хола и ми показа вътрешността му. Махалото. Месинговите тежести. Баща ми изискваше точност от себе си и всички останали.

През есента на 2006 г. му е оставало по-малко от година живот, но по това време аз не го знаех. Нито пък той. Стоях пред варовиковата плевня с ръждивочервената врата и го чаках. Плевнята беше преустроена на кино, а около нея имаше ниви, каменни зидове и няколко къщи. Недалече се намираше и езерото Дембатреск, където се срещаха най-различни видове птици: голям воден бик, сив жерав, сива чапла, голям свирец.

Ще гледаме филм. Всеки ден без неделя с баща ми гледахме филми. Опитвам да си спомня кой точно бяхме избрали за този ден. Може би „Орфей“ на Кокто с мрачните сънища. Не си спомням.

„Когато правя филм, всичко е като насън  – пише Жан Кокто. – Само хората и местата в този сън са от значение.“

Отново и отново съм се опитвала да си спомня кой филм беше, но не мога. Очите ти се нуждаят от няколко минути, за да свикнат с тъмнината, обичаше да казва баща ми. Няколко минути. Затова уговорката ни беше за три без десет.

Този ден той пристигна чак в три и седем – закъсня със седемнайсет минути.

Нямаше никакъв знак. Небето не потъмня. Вятърът не грабна дърветата и не ги разтресе. Не се разрази буря и листата не се завихриха във въздуха. Само една горска зидарка прелетя над сивите поля, иначе беше тихо и облачно. Овцете – на острова ги наричаха агнета без значение от възрастта им – пасяха наблизо както винаги. Обръщам се и се оглеждам наоколо, всичко е нормално.

Татко беше толкова точен, че точността му живееше в мен. Ако израснеш в къща до железопътните релси и се будиш всяка сутрин от трещенето на влака под прозореца и последвалото го трептене на стените, краката на леглото и рамките на прозорците, то дори вече да не живееш до релсите, пак ще се будиш всяка сутрин от влака, който минава през теб и те разтриса.

Не беше „Орфей“ на Кокто. Може би някой ням филм. Сядахме всеки на своя зелен стол и пускахме кадрите да се сменят на големия екран без съпровода на пиано. Той каза, че заедно с немия филм е изчезнал един цял език. Дали не е бил „Призрачният екипаж“ на Виктор Шьострьом? Това му беше любимият филм. За него един-единствен ден е дълъг колкото столетия на земята. Ден и нощ трябва да кара файтона и да изпълнява задачите на своя господар. Щях да си спомням, ако беше „Призрачният екипаж“. Единственото, което си спомням от онзи ден в Демба, освен горската зидарка, прелитаща над полята, е, че татко закъсня. Беше ми точно толкова трудно да го проумея, колкото е било за последователките на Аглаонике да разберат как луната изчезва. Онези жени, които според Плутарх не са били образовани и затова лесно е можело да бъдат измамени. Аглаонике казвала: Ще смъкна луната от небето и то ще потъмнее. Баща ми закъсня със седемнайсет минути и всичко си беше нормално, но нищо не бе както преди. Той смъкна луната от небето и времето излезе от коловоза си. Трябваше да се срещнем в три без десет, а часът беше три и седем, когато той паркира пред плевнята. Имаше червен джип. Обичаше да кара бързо и да вдига много шум. Носеше слънчеви очила с формата на прилепови очи. Не ми даде обяснение. Не беше осъзнал, че е закъснял. Изгледахме филма, сякаш нищо не се бе случило. Тогава за последен път гледахме филм заедно.

За авторката

Норвежката писателка Лин Улман (р. 1966 г.), чието име се свързва с прочутите ѝ родители – норвежката актриса Лив Улман и шведския режисьор Ингмар Бергман, е авторка на 6 романа, сред които „Милост“, донесъл ѝ престижната „Награда на норвежките читатели“, и „Неспокойните“, номиниран за Наградата за литература на Северния съвет. През 2007 г. Улман е удостоена с наградата „Амалие Скрам“ за цялостно творчество. Днес книгите ѝ са преведени на повече от 30 езика и се радват на главозамайващ успех.

За живота на Лин и Лив Улман научаваме по удивителен начин и от: