Мракът идва отвътре (корица)

Как двама тийнейджъри ще оцелеят, когато „Мракът идва отвътре“?

Норвежката писателка Тюра Теодора Трунста задава този въпрос в книгата си „Мракът идва отвътре“ (Изд. „Емас“).


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN5, от Ozone.bg тук.
* Промокодът JASMIN5 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Как двама млади хора, тийнейджъри, биха преживели пълен обрат в живота им, какво би ги „превело“ през времена на крайности, на трудности? В интервю, дадено за българските читатели, тя казва: „Кризите ни поставят на изпитание и ни показват какви сме. И е твърде възможно силно да се изненадаме кои проявяват геройство, когато е наистина напечено. Често те не са онези, които играят ролята на герои, когато всичко е наред!“

Един град, потопен в кръв и мрак, погледнат през очите на двама тийнейджъри – потомци на две враждуващи страни. Свързва ги обаче нетърпимостта към насилието и произвола. Ще запазят ли човешкото в себе си сред повсеместна материална разруха и всеобщ разпад на духовни ценности? И как да различат кои са добрите и кои – лошите, при положение че съзират сянката на жестокостта и коварството дори в лицата на своите най-близки хора?

Линеа живее в нов, модерен апартамент с майка си – медицинска сестра в Западния квартал. В доскоро безметежното им ежедневие обаче настъпват сериозни катаклизми. Градът е разтърсен от действията на бунтовнически банди, които се изправят срещу властите и всяват страх сред жителите. По време на учебен час похитители нахлуват в класната стая и отвличат двама съученици на Линеа. Петнайсет души са показно разстреляни в Кметството. В полицейските участъци избухват бомби. Върлуват глад и мизерия. От града всеки ден бягат стотици хора. Една вечер майката на Линеа просто не се прибира и момичето тръгва да я търси. Из града става свидетелка на страховити нападения и издевателства и едва се спасява от изнасилване. Вече не може да вярва на никого…

Макс живее с родителите си и двамата си по-големи братя в Южния квартал. Останали без работа, братята му редовно излизат нощем, без да обясняват къде. И един ден, връщайки се, заявяват, че Макс и родителите трябва незабавно да заминат. Да, но Макс не иска да заминава – дълго се е трудил над презентация, която изгаря от нетърпение да представи в училище. И прави всичко възможно да остане в града – грешка, за която ще плати скъпо. Защото градът се превръща в бойно поле. Няма ток, няма храна, няма лекарства. Довчерашни приятели стават врагове, а зад маската на загрижеността за човешкото благо често дебнат користни помисли. Сред атмосфера на всеобщ страх и ужас Макс се бори да запази семейството си, но, уви, мракът и в пряк, и в преносен смисъл, е плъпнал навсякъде.

Войната в града развенчава представите на Линеа и Макс за техните близки. Майката на Линеа, грижовна, себеотрицателна медицинска сестра, се оказва доносница и безпощадна мъчителна, а зад привидния идеализъм на Ивер, брата на Макс лъсва властолюбие, деспотичност и бездушие към хорското нещастие. 

Мракът идва отвътре

Тюра Теодора Трунста

„Случи се точно в момента, когато Линеа понечи да протегне ръка към обувка на пода. Февруари седеше на дивана, а тя се намираше в коридора. Мощен взрив вдигна цялата сграда, изтръгна дърветата из корен, раздруса света и го запокити обратно надолу. Големият тежък полилей рухна върху масата с трясък, оттам пръсна облак от стъклени призмички. От лавиците се посипаха книги. Счупиха се прозорци. Внезапно прах задръсти въздуха. И там, посред хаоса, Линеа зърна лицето на Февруари. Седеше със затворени очи, обвил с ръце тялото си. Светлата му кожа кървеше.

Спусна се към него и го издърпа от дивана. Явно летящи парчета стъкло го бяха улучили на много места: в очите, по главата, по врата. Отвън долиташе оглушителна врява: викове, вой на клаксони, пищене на аларми.

– Февруари – изрече спокойно тя, все едно се опитва да го хване с гласа си, да го вдигне на крака с помощта на думите. – Ела с мен.

 Улови ръката му и го предупреди да внимава къде стъпва. Заведе го в банята. Направо не беше за вярване, но тя изглеждаше странно непокътната. С хавлиен пешкир избърса внимателно стъклените парченца и праха от кльощавото момчешко тяло. Опита се да затвори вратата на банята след себе си, но тя се беше изметнала и не се вместваше в отвора. Отказваше да се плъзне на мястото си и остана открехната.

Февруари предпазливо отвори очи.

– Спокойно – каза Линеа.

Той започна да трепери – или по-скоро да се тресе. Ръцете трепереха, пръстите стърчаха вдървени от дланите.

– Всичко ще се оправи – Линеа се опита да си събере мислите. – Нали виждаш, къщата си е на мястото, аз и ти сме живи. Всичко ще бъде наред.

Виждаше, думите ѝ видимо го успокояваха.

– Седни върху капака на тоалетната – посочи му тя.

Линеа се престраши да излезе от банята. Внимателно заобикаляше нападали парчета стъкло и книги, докато търсеше каквото ѝ е необходимо. Намери ножица, пинсета, късо парче лейкопласт. Наля малко вода от чешмата в кухнята. Кранът кашляше и храчеше и накрая пресъхна. През цялото време Линеа приканваше Февруари да запази спокойствие, защото всичко е наред. Върна се при него и го завари с книга в ръце. Дишането му се беше укротило, треперенето се бе уталожило. Имаше вид на хипнотизиран. Задълбочено разглеждаше всяка страница. Книгата представляваше атлас. Докато Февруари се взираше с интерес в картите, Линеа вадеше парченца стъкло от кожата на ръцете му и от косата му и слагаше лепенки на местата, откъдето кървеше. Стъкълцата бяха навсякъде: забити в кожата на ръцете, във врата, заплетени в тънката му синя коса. Линеа усещаше, че и тя кърви тук-там, но се бе отървала по-скоро с драскотини. Беше едва ли не прекалено хубаво, за да е истина. А може би не беше истина. Навярно вътре в нея се спотайваше опасна, кървяща рана. Навярно и Февруари имаше такава рана? Всъщност по време на експлозията Линеа се намираше по-далече от полилея. Той падна кажи-речи върху главата на Февруари.

– Февруари – направо не беше за вярване, че гласът ѝ звучи толкова ясно, – да тръгваме. Ще се махнем оттук, не можем да чакаме, разбираш ли? Раз, два, раз, два. Ще се справиш.

Линеа беше събрала малко багаж. Всъщност точно с това се занимаваше, когато се разрази експлозията: тъпчеше раницата си. Пуловери, два спални чувала, пакет бисквити от долапа. Сега нарами раницата, хвана Февруари за ръката и двамата се спуснаха по стълбите. Красивите витражи по стълбищните прозорци се бяха пръснали на парченца. Зад Линеа Февруари се олюляваше на несигурните си крака като новородено еленче.

За секунда спряха пред вратата на Франге Бендиксен. Беше отворено, можеха да влязат напълно безпрепятствено. Линеа установи, че всичко в апартамента е разпиляно, изпотрошено и раздробено както и при нея. Ослуша се, но не чу нищо. Февруари не я гледаше, лицето му все още излъчваше вглъбеност, ръката му все още беше потна. Усилието му да се задържи на крака поглъщаше цялата му енергия. Линеа искаше да продължат. Но старицата сигурно беше вътре. И сигурно беше сама. Какво щеше да направи в тази ситуация Мириам? Щеше да влезе, естествено. Това щеше да направи. Линеа дръпна Февруари в апартамента на Франге Бендиксен.

Разположението му беше огледално на жилището на Линеа и Мириам. Затова момичето бързо се ориентира къде се намира спалнята. Из цялото помещение лежаха разпръснати книги, а върху леглото – стара пишеща машина, навярно стоварила се от стенния рафт отсреща. Линеа видя изпод завивката да стърчат треперещи ръце и разпозна малкото сиво лице, чу слаб, хрипкав звук на човек.

Този човек беше Франге Бендиксен.

Затисната под пишеща машина и тежки книги с твърди корици.

Едва ли тялото под завивката беше оцеляло.

– Тук съм – Линеа се опита да запази равното, спокойно звучене на гласа си.

Старицата протегна ръка към нея. Устните се опитаха да артикулират дума, но не излезе нито звук. Линеа хвана пишещата машина с намерението да я отмести, но установи колко е тежка. Февруари стоеше вцепенен. Не се помести. Само леко се олюляваше. Дори не направи опит да помогне.

– Запази спокойствие, ще те измъкна. Ще те изведа навън. Аз съм, позна ли ме? Сега косата ми е малко по-различна, а това е наш съсед, съвсем добронамерен е; имаше експлозия, представяш ли си, госпожо Бендиксен, сигурно е избухнало нещо голямо, но аз ще те изведа оттук, ние сме двама, нали виждаш, всичко ще мине добре, като по ноти. Само момент, госпожо Бендиксен, само секунда и ще отместя машината…

Линеа успя да повдигне пишещата машина и я прекатури с трясък на пода. Чу как Франге Бендиксен простена, когато тялото ѝ се освободи. Линеа си даде сметка, че трудно ще намери кураж да отметне завивката, защото подозираше какво има отдолу – кръв, а навярно и други неща, раздробени и премазани. И какво да направи тя? Франге Бендиксен прошепна нещо. Линеа се приближи и хвана влажната ѝ ръка. Не беше виждала по-бледо лице. Долепи два пръста до китката ѝ, за да премери пулса. Беше ускорен.

Линеа си спомни разкази на майка си от спешното отделение. Силно учестеният пулс не е на добро. Никак даже.

– Направи нещо… за мен – прошепна Франге Бендиксен.

– Ама разбира се. Първо ще ти помогнем да излезеш оттук и ще те заведем в болница – избъбри припряно Линеа.

Усети, че дрънка, колкото да се намира на приказки. Реди думи без смисъл. В болница? Останаха ли изобщо болници, които още работят, които не са изоставени или не са били преместени в по-сигурни сгради извън града? И как ще заведе дотам тежко пострадала възрастна жена? За целта трябва да намери човек с шофьорска книжка, човек, който да ѝ помогне. Ако бяга…?

Но как ще бяга и ще носи старицата на гърба си?

– Обещай ми да… се справиш – прошепна Франге.

Отвън се разнесоха викове и трясък от падането на нещо голямо, а от Франге Бендиксен се чуваше само отслабващо дишане.

Линеа изгуби представа колко време прекара на ръба на леглото ѝ. Ала седя достатъчно дълго, за да види как накрая дишането на старицата напълно утихна. Линеа държеше ръката ѝ. Вече беше съвсем отпусната, но все още топла, все още мека.

Не беше виждала толкова изоставен човек.“

За авторката

Тюра Теодора Трунста е родена през 1972 година в Елверюм. Днес живее в Осло. През 2007 дебютира със стихосбирката „В понеделник сутрин мъртвите се редят на опашка“. През 2001 г романът ѝ „Ако има още лъжци“ е номиниран за Наградата на Министерството на културата за най-добър детско-юношески роман.

През 2012 за Наградата на критиците е номиниран романът ѝ „Кучешки мисли“.

„Мракът идва отвътре“ е отличен с Наградата на норвежките критици за най-добър детско-юношески роман за 2016 година. Журито изтъква редица достойнства на творбата: повествованието не обрисува войната само в черно-бели краски и не дава прости отговори на въпроса какво е да си добър човек в условията на повсеместна криза. На български книгата излиза като част от награждаваната поредица „Европейски разказвачи“, а преводът е дело на Ева Кънева.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук